Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен, 24.01.2018 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и четвърти януари през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Елена Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 551 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 905/18.10.2017г. по гр.д. № 2230/17г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от М.Г.М. против С.З.К. искове с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че първият не дължи на втория сумата 1 734, 01 лв. по и.д. № 223/2017г. на ЧСИ П.Г.и за осъждането на С.З.К. да заплати на М.Г.М. сумата 327 лв. като платена на отпаднало основание вследствие на наложен запор по същото изпълнително дело и са присъдени на ответника разноски по делото в размер на 500 лв.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение, като въззивникът твърди, че то е неправилно, постановено при нарушение на процесуалните правила и в противорачие с материалния закон. Заявява, че в противоречие с разпоредбата на чл. 143 ал. 2 от ГПК необосновано не е допуснал събирането на допълнителни доказателства по реда на чл. 192 от ГПК. Искането било направено веднага след представяне на писмено доказателство от страна на ответника и съдът неоснователно го е отхвърлил, макар никъде в процесуалния закон да не се предвижда недопускане на доказателството поради непредставяне на писмена молба до третите лица, тъй като съдът е можел да даде възможност за представяне на такава молба. Освен това докладът на съда бил изготвен и представен на страните в съдебно заседание, след направеното искане за нови доказателства и съдът не е осигурил възможността по чл. 146 ал. 2 изр. 2 от ГПК. Не се е произнесъл и по искане за поправка на протокол относно невписването в него на представено от страната писмено доказателствено средство.

На следващо място въззивникът твърди, че са налице и материалноправни нарушения, тъй като решаващият съд е изградил правните си изводи в противоречие със събраните доказателства и върху недопустимо предположение. Изпратеното от банката писмо обуславя по-вероятния извод, че преведената сума е била превалутирана и осчетоводена в сметката в евро на ответника, като това твърдение ищецът се стремял да докаже с исканите да бъдат допуснати доказателствени средства. Поради допуснатото от съда процесуално нарушение счита, че делото е останало неизяснено от фактическа страна.

С оглед това моли въззивния съд да  отмени атакуваното решение  и вместо това постанови ново, с което уважи исковете му. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба въззивникът, позовавайки се на чл. 266 ал. 3 от ГПК, заявява, че прави отново искането си за събиране на писмени доказателства относно  обстоятелствата, твърдяни в исковата молба – по реда на чл. 192 от ГПК да се изиска от „Прокредит Банк“ АД, гр. София и от „Борика“ АД, гр. София да отговорят на въпроси във връзка с извършения на 17.02.17г. превод. Иска да се приеме като писмени доказателствени средстви и заверени ксерокопия от преводни нареждания от ЦКБ-клон Хасково заверени относно невръщането на сумата 500лв., както и да се изиска преписка № 1360/17г. на РП-Хасково относно установяванена липсваща сума от 500 лв.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК ответникът – въззиваем в това производство, е подал писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и заявява, че обжалваното решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон, поради което моли то да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Излага контрадоводи срещу всяко от наведените с жалбата оплаквания, заявява, че няма допуснато процесуално нарушение, нито неправилно прилагане на материалния закон. Счита, че събраните доказателства са достатъчни и годни да докажат безспорно, че не му е превеждана никаква сума от ищеца. Моли да се остави без уважение жалбата, а първоинстанционното решение да се потвърди като правилно. Претендира разноските за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания, противопоставя се на уважаване на доказателствените искания на въззивника.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С определение, държано в з.з. на 11.12.17г. съдът се е произнесъл по доказателственото искане на въззивника и го е уважил частично при условията на чл. 266 ал. 3 от ГПК.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което исковете бъдат уважени като основателни и доказани. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я отхвърли и потвърди обжалваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Поддържа изложените в писмения отговор съображения.  Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС и ОС  доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено по отношение на първия иск.

Инвокираните във въззивната жалба оплаквания са отчасти основателни.

 

По първия установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК:

Правният интерес от търсенето на специфичната защита, регламентирана в тази правна норма, се обосновава от наличието на изпълнително дело между страните, по което е започнало принудително изпълнение против ищеца като длъжник. Той основава защитата си на правопогасяващ факт относно вземането, за което се провежда изпълнението, настъпил след приключване на съдебното производство, по което е издаден изпълнителният титул и преди образуването на изпълнителното производство въз основа на него. Съдебното решние, от което произтича паричното му задължение с  предмет присъдени съдебни разноски в размер на 500 лв., е влязло в сила, на кредитора е издаден изпълнителен лист на 15.02.2017г. и на 20.03.2017г. е образувано изпълнително дело № 223/17г. на ЧСИ рег. № 837, р-н СлОС. Доколкото ищщецът оспорва съществуването на вземането към момента на образуване на изпълнителното производство, но след приключване на исковото съдебно производство, то установителният му иск е допустим.

За да се уважи той като основателен, следва ищецът да докаже безспорно твърдяният от него правопогасяващ положителен факт на плащане на задължението преди то да бъде въведено като предмет на принудително изпълнение в изпълнителния процес. Той твърди че се е освободил надлежно от паричното си задължение като е превел сумата, присъдена по гр.д. № 4315/16г. на СлРС на ответника в това производство по негова банкова сметка *** „Прокредит Банк“ АД, гр. София, с платежно нареждане от 17.02.2017г. чрез ЦКБ-клон Хасково, за което е представил пред ЧСИ извлечение по сметка. Преводът е осчетоводен в банката-изпращач и сумата не е връщана на наредителя. Ищецът-длъжник е поискал прекратяване на изпълнителното производство, което ЧСИ е отказал да стори, тъй като е извършил служебна справка в „Прокредит банк“ АД, гр. София, от която е видно, че влоговата сметка на взискателя, по която длъжникът е заявил че е извършил плащането на 17.02.2017г., е била закрита на 13.03.2015г. Така ЧСИ е счел, че е невъзможно длъжникът да е превел сума на кредитора, ако той няма разкрита сметка, което сочело, че не е налице плащане преди образуване на изпълнителното дело.

Доказването на горния факт ищецът следва да проведе успешно в учредения от него исков процес по реда на чл. 439 от ГПК, което той е сторил.

Тъй като в изпратения до ЧСИ отговор на неговото запитване до „Прокредит банк“ АД се съдържа информация относно разкриването, движението и състоянието на всички влогови и разплащателни сметки на ответника в банката и от него е видно че към момента, за който се твърди, че е извършено плащането – 17.02.2017г. – кредиторът /ответник в това производство/, е имал активна една разплащателна сметка в евро – IBAN ***, открита на 24.01.2014г. и закрита на 24.04.2017г., съдът намира, че е наложителна проверката на трансакцията от гледна точка на обичайната практика на съответната банка при аналогично положение.

Въз основа на извършена от СлОС по реда на чл. 186 от ГПК служебна справка в по своевременно направено искане на ищеца, се установява, че  действително на 20.02.17г. чрез ЦКБ-клон Хасково е извършен превод на сумата 500 лв. с наредител М.Г.М., насочен към сметка на С.З.К. с IBAN ***. Тъй като последната е била закрита на 13.03.2015г., банката е използвала постъпилата сума за погасяване на текущи задължения на лицето С.З.К. към „Прокредит банк“ АД.

Така настоящият въззивен състав намира, че непререкаемо е доказано осъществяването на твърдяния от ищеца положителен юридически факт на плащане, а моментът на неговото извършване сочи, че освен правопогасяващ ефект спрямо задължението, той е предизвикал и правопрепятстващ ефект спрямо образуването на изпълнителното производство, тъй като то е било изначално лишено от обективния си предмет.

Въззивният съд намира, че е извършено валидно плащане, тъй като сумата е използвана от банката за погасяване на задължения на ответника, като за целите на този спор е абсолютно безразлично какви са били те. Банката, като кредитор на кредитора на ищеца, се е удовлетворила от неговото вземане от трето лице /каквото е ответникът в техните взаимоотношения/, тоест се е получила фигурата на изпълняване на чужд дълг, а дали банката е уведомила за това или не С.К., касае отношенията между тях. Сумата от 500 лв. е излязла от патримониума на ищеца-длъжник и е влязла в патримониума на ответника-кредитор, намалявайки задълженията му към негов кредитор. Доколкото последният е банка, в която ответникът е имал открита сметка, известна на ищеца – това е именно сметката, посочена в договора от 24.10.2012г. по повод който е постановено решението, с което на ответника е присъдена процесната сума от 500лв., и по която ищецът е извършвал плащания по договора  - приемайки и невръщайки преведената сума, с оглед статута й на финансово-кредитно учреждение, чрез което се извършват разплащания между правните субекти, следва да се приеме, че длъжникът-ищец е изправен и добросъвестен, поради което се е освободил надлежно от паричното си задължение. Той не е могъл да знае, че тази сметка е закрита, след като ответникът нито го е уведомил за това, нито е посочил изрично друга своя сметка. Що се отнася до поведението на „Прокредит банк“ АД – дружеството е трето лице спрямо настоящия спор и ако ответникът счита, че поведението му е увреждащо го, може да защити засегнатото си право в отделно производство, тъй като техните взаимоотношения не лежат на плоскостта на обсъжданото правоотношение.

С оглед това е видно, че към датата на образуване на изпълнителното дело – 20.03.2017г., сумата по изпълнителния лист въз основа на който кредиторът е стартирал изпълнителното производство, е била изцяло заплатена. Липсата на годно изпълняемо право освен, че лишава от основен предмет принудителното изпълнение, прави недължими и всички останали суми, начислени в изпълнителното производство в тежест на длъжника – за държавна такса, лихви, разноски на взискателя и разноски по движението на делото, част от които са му били предявени с поканата за доброволно изпълнение, а към момента на завеждане на настоящата искова молба са били в размер общо на 1756, 55лв., но ищецът заявява само 1 734, 01 лв., което прави иска му по чл. 439 от ГПК за последната сума основателен.

Ето защо следва да се признае за установено между страните, че ищецът не дължи посочената сума.

Като е достигнал до обратните правни изводи, първостепенният съд е постановил незаконосъобразно и неправилно в тази част решение, което следва да бъде отменено в нея и вместо това бъде постановено ново, с което искът бъде уважен.

 

По отношение на обусловения от първия главен  установителен иск осъдителен иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД – за връщане на получено без основание:

Следва да се посочи, че това е вярната правна квалификация на тази претенция, тъй като престация, направена за вече погасено задължение представлява плащане при начална липса на основание, понеже такова въобще не е имало към момента на излизане на имуществото от патримониума на ищеца, тоест – основанието не може да е отпаднало след плащането щом не е съществувало преди него.

При тази хипотеза на общия състав на неоснователното обогатяване ищецът следва да докаже в кумулативно единство съществуването на няколко, само обективни елемента – че ответникът се е обогатил пряко чрез обедняването на ищеца и обогатяването и обедняването произтичат от един и същ юридически факт.

Ищецът твърди, че по несъществуващото вземане ЧСИ е наложил запор върху негови сметки и вещи и е започнал принудително изпълнение като  взискателят е получил удържани от него суми от общо 327 лв.

Действително се установява, че ЧСИ е изпратил запорно съобщение до ЦКБ-клон Хасково и твърдените суми от 32 лв. и 295лв. действително са удържани от сметката на ищеца, но видно от представеното по делото извлечение от сметка, те не са постъпили в сметката на взискателя-ответник в „Уникредит банк“ АД, посочена от него по изпълнителното дело. Двете суми са преведени по сметката на ЧСИ в „Прокредит Банк“ АД, гр. София, като само е посочено, че основанието за плащане е и.д. № 332/17г. с длъжник М.Г.М.. Липсват надлежни писмени доказателства както по настоящото, така и по изпълнителното дело, ответникът реално да е получил цялата или част от посочената сума.

При това положение не може да се приеме, че е осъществен фактическият състав на неоснователното обогатяване по отношение на ответника – намаляването на имуществото в патримониума на ищеца, макар без начално основание, не е резултирало в неоснователно увеличаване на имуществото на ответника, произтичащо от обедняването на ищеца. Поради това втората осъдителна претенция се явява недоказана и неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

В тази част атакуваното решение следва да бъде потвърдено, макар фактически мотиви  по този иск първоинстанционният съд изобщо да не е изложил, което прави акта му произволен и необоснован.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски за двете инстанции следва да се възложи съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете и жалбата. Така ответникът-въззиваем  следва да заплати на ищеца направените разноски по делото в размер на  942, 30 лв. за първоинстанционното и в размер на 471, 15 лв. за въззивното производство, а ищецът-въззивник следва да заплати  на ответника такива в размер на 79, 33 лв. за първоинстанционното и в размер на 79, 33 лв. за въззивното производство. Съобразно горното постановяване следва да се измени и първоинстанционният съдебен акт в частта му за разноските, като се отмени за сумата над  79, 33 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 905/18.10.2017г. по гр.д. № 2230/17г. на СлРС в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от М.Г.М. против С.З.К. иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че първият не дължи на втория сумата 1 734, 01 лв. по и.д. № 223/2017г. на ЧСИ П.Г.и в частта, с която М.Г.М. е осъден да заплати на С.З.К. разноски по делото за сумата над 79, 33 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО  и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО между М.Г.М., ЕГН **********,*** и С.З.К., ЕГН ********** ***, на основание чл. 439 вр. чл. 124 ал. 1 от ГПК, че М.Г.М. не дължи сумата 1734, 01лв. по изп. д. №  223/2017г. на ЧСИ рег. № 837 и р-н на действие района на СлОС.

 

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.

 

 

ОСЪЖДА С.З.К. да заплати на М.Г.М. направените разноски по делото за първата инстанция в размер на 942, 30 лв. и за тази инстанция в размер на 471 15 лв.

ОСЪЖДА М.Г.М. да заплати на С.З.К. направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 79, 33 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: