Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

гр. Сливен, 10.01.2018 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на десети януари през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                      СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 554 по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично решение № 919/23.10.2017 г. по гр.д. № 4008/2015 г. на СлРС, с което е осъдена на основание чл. 214 ал. 1 т. 3, вр. чл. 194 ал. 3 от ЗОВСРБ Регионална служба „Военна полиция – Сливен“, *****да заплати на С.Т.Т. ЕГН ********** ***, съд. адрес ***, чрез адв. М.П., сума в размер на 33, 04 лв., представляваща допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното сужебно време за периода от 19.09.2012г. до 02.11.2015г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 02.11.2015г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът над този до пълния предявен размер от 14 441, 75 лв. като неоснователен, поради погасяване по давност, осъдена е на основание чл. 86 от ЗЗД Регионална служба „Военна полиция – Сливен“, гр. Сливен да заплати на С.Т.Т. сума в размер на 5, 34 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва за периода от 01.04.2014г. до 02.11.2015г., като е отхвърлен искът над този до пълния предявен размер от 9 189, 46 лв.  за периода от 01.07.2006г. до 31.03.2014г. като неоснователен поради погасяване по давност, отхвърлен е предявеният от С.Т.Т. против Регионална служба „Военна полиция – Сливен“, гр. Сливен иск с правно основание чл. 214 ал. 1 т. 1 вр. чл. 196 от ЗОВСРБ за заплащане на допълнително възнаграждение за специфични условия за изпълнение на военната служба с цена 885, 50 лв. за периода 01.07.2010г. – 14.09.2012г., като неоснователен поради погасяване по давност, отхвърлен е предявеният от С.Т.Т. против Регионална служба „Военна полиция – Сливен“, гр. Сливен иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за горното парично задължение в размер на законовата лихва с цена 386, 66 лв. за периода на забавата 01.09.2010г. – 02.11.2015г., като неоснователен, поради погасяване по давност, осъдена е на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК Регионална служба „Военна полиция – Сливен“, гр. Сливен да заплати на С.Т.Т. разноски по делото в размер на 1, 85 лв. съразмерно на уважената част от исковете и е осъден С.Т.Т. да заплати на Регионална служба „Военна полиция – Сливен“, гр. Сливен разноски по делото в размер на 449, 31 лв. съразмерно на отхвърлената част от исковете.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва цитираното решение във всичките му отхвърлителни части, като твърди, че  в тях то е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, постановено при неправилни изводи и тълкуване на факти и доказателства. Правните изводи са формални и не почиват на събраните доказателства, освен това противоречатна материалния закон, което прави акта необоснован и безмотивен.

Въззивникът заявява, че по първия главен иск решаващият съд неправилно, незаконосъобразно и необосновано и постановил отхвърлителната част на решението си, дължащо се на неправилно прилагане на материалния и процесуалния закон, при нарушаване правилата на логиката и неправилно прилагане на института на давността и задължителната практика на ВКС. На първо място счита, че решаващият съд е дал неправилна правна квалификация на претенцията по чл. 203 ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./ и чл. 194 ал. 3 от ЗОВСРБ, вместо по чл. 203 ал.  1 и 2 от ЗОВСРБ /отм./, вр. чл. 159 от ПКВС /отм./ и чл. 194 ал. 1 и 2 от ЗОВСРБ. Твърди, че е безспорно установено, че ищецът е имал качество на военнослужещ, изпълнявал е 24 часови дежурства по график, без това да е изпълнение на основна служебна функция, но те са били част от служебното му време. За процесния период не му е било разрешено ползването на 3 556 часа – 444, 5 дни, което представлява извънреден труд. Въззивникът твърди още, че категорично се установило, че претендираното от него обезщетение е различно от възнаграждението за извънреден труд, което се дължи по силата на чл. 204 ал. 4 от ЗОВСРБ /отм./ Развива съображения в тази насока, позовава се на задължителна практика на ВКС. Счита, че правилно РС е приел, че ищецът е доказал, че през процесния период е работил в условия на удължено служебно време, което не му е компенсирано напълно с почивки по време на военната му служба, нито му е заплатено като обезщетение при прекратяване на служебното му правоотношение, но този извод противоречи на определената правна квалификация. Отново цитира съдебна практика, от която било видно, че удълженото служебно време при 24часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 203 ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./, но некомпенсираното такова до прекратяване на правоотношението се заплаща като извънреден труд.

По-нататък въззивникът излага ключовото си оплакване, свързано с напълно неправилното според него прилагане на института на погасителната давност. Заявява, че за да отхвърли претенциите поради изтекла погасителна давност, РС е изложил противоречиви мотиви, неправилно и незаконосъобразно е приложил правната норма и изобщо не се е съобразил с представените му писмени бележки и приложените към тях решения на БОС, както и задължителна практика по чл. 290 от ГПК на ВКС. Цитира част от мотивите на посочените съдебни актове и им прави подробен логически и правен анализ, в резултат на който извежда заключенията, че РС напълно незаконосъобразно е решил, че потестативното право на военнослужещия да посочи времето на компенсация се погасява в 3 годишен давностен срок и само за непогасения по давност период се трансформира в парично вземане като за извънреден труд. Въззивникът подчертава, че давността е институт, който не се прилага служебно, а само по възражение на насрещната страна. Такова възражение ответникът е направил едва с отговора на исковата молба – 01.12.2015г., тоест много след като правото на почивка вече се е трансформирало в право на обезщетение за извънреден труд и за него е започнала да тече нова давност – от момента на прекратяване на служебното правоотношение -16.12.2014г. В такъв случай въззивникът намира, че е невъзможно след като възражението на ответника е направено едва с писмения отговор по вече инициирана искова молба, вече трансформираното право на ищеца от почивка в парична компенсация да се погаси със задна дата. Развива допълнителна аргументация по въпроса относно погасяването на правото на компенсация на военнослужещите преди прекратяване на служебното правоотношение, тъй като никой нормативен акт не предвижда възможност ако дължимата компенсация не е била разрешена това да може да стане само по искане на военнослужещия. Счита, че ако последният се отклони от военна служба, така би осъществил състава на престъпление от общ характер. По-нататък въззивникът въвежда и твърдения, че при празноти в специалните закони следва да се прилагат нормите не на КТ, а на ЗДС, тъй като военната служба е държавна служба. В тази насока отново прави подробен анализ на законодателството и нормите, които счита че са приложими по повод възможността за ползване на намалено работно време и как тя е уредена по отношение на военнослужещите, в гражданските, трудови и в служебните правоотношения. Позовава се на практика на БОС по идентични спорове, с която цитираният съд е приел, че е неправилно виждането, че правото на компенсация с почивка на военнослужещия подлежи на погасяване по давност, понеже няма законоустановен преклузивен срок за неговото погасяване, поради което то се трансформира в парично вземане с прекратяването на служебното правоотношение и от този момент почва да тече погасителната давност.

Въззивникът счита за неправилно атакуваното решение и в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86 от ЗЗД за първия главен иск, като сочи, че напълно неправилно и в разрез с материалноправните разпоредби съдът е приел началния момент на изискуемост и забава на главните вземания. Твърди, че е невъзможно ответникът да е изпаднал в забава предварително – преди главното вземане да е станало ликвидно и изискуемо. Цитира съдебна практика и обяснява пространно виждането си по този въпрос, изразяващо се в това, че това обезщетение се дължи от датата на прекратяване на служебното правоотношение до датата на завеждане на исковата молба.

По отношение на другия главен иск и акцесорната претенция за обезщетение за забава, въззивникът също счита, че решаващият съд напълно незаконосъобразно и необосновано ги е отхвърлил, неправилно считайки, че те също са погасени по давност. Заявява, че правилно РС е счел, че са налице условията и предпоставките за уважаване на главната претенция, тъй като ищецът попада в приложното поле на нормата на чл. 214 ал. 1 т. 1 и ал. 4 от ЗОВСРБ, но абсолютно неправилно и незаконосъобразно е отхвърлил претенциите поради погасяване по давност на правото на иск. Заявява, че въобще липсва направено възражение от ответната страна по отношение на тези два иска, с отговора е направено възражение от ответната страна, но то касае само първия главен и допълнителния към него иск за обезщетение за забава, което следвало безспорно от изложеното.

С оглед всички наведени доводи въззивникът счита, че исковете му са изцяло основателни и доказани, няма законово основание за тяхното отхвърляне и те следва да бъдат уважени. Поради това моли въззивния съд да отмени в атакуваните отхвърлителни части решението на първоинстанционния съд като неправилно в тях и вместо това постанови ново, с което уважи претенциите за целите предявени размери и периоди. Претендира присъждане на разноските по делото за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Детайлно и последователно излага контрааргументи, с които оборва всяко от наведените от въззивника възражения. Прави разбор на събраните доказателства, като извежда заключение за неоснователност на предявените искове. Развива съображения във връзка с института на давността и приложението му в конкретния случай, като заявява, че в отхвърлените части претенциите са действително погасени по давност, с оглед съдебната практика по сходни казуси. Заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което иска то да бъде потвърдено от въззивния съд в обжалваните му отхвърлителни части, претендира разноските за тази инстанция. В отговора няма напревени нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, иска отмяна на решението в отхвърлителните му части и постановяване на ново, с което исковете бъдат изцяло уважени основателни и доказани. Няма нови доказателствени или други процесуални искания, заявява, че е образувано с разпореждане от 18.12.17г. на председателя на ВКС тълкувателно дело за приемане на ТР по въпросите, свързани с възникването на вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил повече от нормативно определения труд, некомпенсиран с почивка, от кой момент изпада в забава работодателят и от кога започва да тече погасителната давност, включително и при прекратено служебно правоотношение. Представя писмени бележки, с които преповтаря изложената във въззивната жалба аргументация. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с.з. за въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, за него се  явяват процесуални представители по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, които оспорват въззивната жалба като неоснователна и молят съда да я отхвърли и потвърди обжалваните части на първоинстанционното решение, които считат за правилни и законосъобразни. Поддържат изложените в писмения отговор съображения. Правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивната страна. Претендират разноски за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно в атакуваните си части, поради което следва да бъде потвърдено в тях.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд напълно ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на претенциите в частите, в които правото на иск е погасено по давност.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Спорът не е по фактите, а по правото.

Следва да се посочи най-напред, че образуването на тълкувателно дело за приемане на ТР по въпросите, свързани с възникването на вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил повече от нормативно определения труд, некомпенсиран с почивка, момента на изпадане в забава на работодателя и стартирането на погасителната давност, включително и при прекратено служебно правоотношение, не е основание за спиране на настоящото производство и не обвързва настоящия състав с конкретен правен подход.

По отношение на първия главен иск за заплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време:

Най-напред въззивникът се оплаква, че решаващият съд е дал неправилна правна квалификация на претенцията по чл. 203 ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./ и чл. 194 ал. 3 от ЗОВСРБ, вместо по чл. 203 ал.  1 и 2 от ЗОВСРБ /отм./, вр. чл. 159 от ПКВС /отм./ и чл. 194 ал. 1 и 2 от ЗОВСРБ.

По начало съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца, нито дори от правното основание, което той е избрал да назове, ако то не отговаря на изложените твърдения. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Накратко - определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.

Така, в  случая, от изложените в исковата молба обстоятелства, от които ищецът извлича основателността на претенцията си, е видно, че релевираните факти следва да бъдат субсумирани под правните норми на чл. 203 ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./, вр. чл. 158 ал. 2 и чл. 159 от ПКВС /отм./ и чл. 214 ал. 1 т. 3 и чл. 194 ал. 3 от ЗОВСРБ, тъй като част от исковия период попада под действието и на отменени материалноправни норми.

Предметът на търсената защита е свързан с носените от ищеца дежурства през спорния период.

И в отменения, и в действащия ЗОВСРБ е уредена най-общо дневната и седмичната продължителност на служебното време на кадровите военнослужещи. Регламентирано е заплащане на възнаграждение за извънреден труд в случаите на превишаване продължителността на служебното време извън рамките, очертани съответно в чл. 203 ал. 2 ЗОВСРБ/отм./ и чл. 194 ал. 2 от ЗОВСРБ. И в двата закона е закрепена постановката, че времето за дежурство е служебно време и че максималната му продължителност не може да превишава 24 часа.

Така, за тази част от исковия период, за която приложимите правни норми са били ЗОВСРБ/отм./ и ПКВС /отм./, се е допускало полагане на извънреден труд, като ПКВС /отм./ го разграничава в разпоредбите на чл. 158 и чл. 159 като такъв, с който се превишава продължителността на общото служебно време, определена в чл. 203 ал. 2 от ЗОВСРБ/отм./, и такъв, с който се превишава продължителността на дежурствата по график с продължителност до 24 часа, които също са дефинирани от закона като служебно време. И в двата случая става въпрос за превишаване на нормативноустановено служебно време, за което се дължи заплащане на възнаграждение.

След отмяната на горепосочените норми, приложимият закон – ЗОВСРБ, дава сходна уредба на правоотношението – разпоредбата на чл. 194 регламентира общата хипотеза на служебно време и прогласява в ал. 3 правото на получаване на допълнително възнаграждение по чл. 214 ал. 1 т. 3 при превишаване на продължителността му, а разпоредбата на чл. 195 касае хипотезата на служебно време под формата на дежурства и при превишаването на продължителността му, /в редакцията назакона до 09.12.16г./, са се прилагали разпоредбите на чл.194 ал. 3 и 4 от ЗОВСРБ.  В настоящия спор не се твърди превишаване на максималната 24 часова продължителност на служебното време под формата на дежурства.

Съответно и по време на действието на отменения и на настоящия ЗОВСРБ, са били надлежно издадени заповеди на министъра на отбраната на РБ относно „реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите от МО, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и БА, неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време.“

Доколкото общите принципи при полагане на труд, касаещи фундаментални права на работника или служителя, независимо от типа правоотношение /трудово или служебно/, са еднакви, при липса на изрична уредба в специалните закони, са приложими правилата на КТ относно тези въпроси. По повод възражението на въззивника, че приложение следва да намери ЗДС, може да се посочи, че точно обратното – при празноти в ЗДС се прилага КТ, тъй като трудовото правоотношение е  основополагащо по отношение на всички други такива, свързани най-общо с престиране на труд срещу възнаграждение, и принципите на трудовото право имат определяща роля при уреждането на производни или сходни правоотношения. Поради това, до приемането на изменението на ЗОВСРБ от м. 12.2016г. /след завеждането на исковата молба/, с която изрично е въведено с нормата на чл.194 ал. 5 правилото за компенсиране, приложение по аналогия е намирала разпоредбата на чл. 136а от КТ. С нея се регламентира удължаването на работното време, нормотворецът е предвидил в ал. 4 на същата /с оглед схващането, че трудовата дейност следва да се редува с достатъчно време за възстановяване на работоспособността на работника, поради което почивката му следва да се осигури реално и едва при невъзможност – да се превърне в паричния си еквивалент/, че „работодателят е длъжен да компенсира удължаването на работното време чрез съответното му намаляване в срок до 4 месеца за всеки удължен работен ден.“ Когато той не стори това в посочения срок, работникът или служителят има право сам да определи времето, през което ще се компенсира удължаването на работното време чрез съответното му намаляване, като уведоми за това поне 2 седмици по-рано работодателя. Съгласно ал. 5 на чл. 136а КТ „при прекратяване на трудовото правоотношение преди компенсирането по ал. 4 разликата до нормалния работен ден се заплаща като извънреден труд“.

Именно в унисон с тези основни правни принципи, и при съобразяване на конкретните специфики на правоотношението, регулирано със специалния закон – ЗОВСРБ, в посочените заповеди на министъра на отбраната е регламентирано компенсирането на часовете служебно време, положени над нормалната дневна продължителност на служебното време за определен период. Указаните ред и начин са по-благоприятни за служителя от тези, посочени в КТ, като и срокът за изпълнение на задължението е по-кратък – 1 месечен.

В случая е установено, че ищецът, като назначен на кадрова военна служба,  приет за изпълнител във втора група, І сектор в отдел „ВП“, в РС „Сигурност-ВП и ВКР“, гр. Сливен, с местослужене гр. Бургас, на длъжност „технически сътрудник“, едно от функционалните задължения на която е било „носене на дежурства“, е бил надлежно назначаван на 24 часови, 12 часови и 10 часови дежурства, част от които са били компенсирани с почивки, през периода 01.05.2006г.-19.09.2015г.

В обобщение - ищецът претендира заплащане на възнаграждение на извънреден труд, превишаващ продължителността на служебното време по чл. 203 ал. 3 от ЗОВСРБ/отм./ и по чл. 194 ал. 3 от ЗОВСРБ, тъй като е носел дежурства /представляващи служебно време/, които не са били компенсирани с почивки и това е довело до надвишаване на общата продължителност на служебното време в денонощие, по смисъла на чл. 203 ал. 2 и ал. 1 от ЗОВСРБ/отм./ и чл. 194 ал. 2 и ал. 1 от ЗОВСРБ.

При това положение е видно, първо - че той попада в кръга от лица, разполагащи с право да претендират такова възнаграждение, тъй като е имал качеството военнослужещ, бил е назначаван за носене на дежурства по предвидения ред и е получил компенсация в почивки само за част от тях, и второ - че са налице и условията за това, тъй като към момента на прекратяване на служебното правоотношение на 12.09.2015г. са останали некомпенсирани реално дежурства. Техният брой, вид и момент на носене, са подробно описани в заключенията на приетите експертизи и не са във фокуса на спора.

Уважаването на тази главна претенция в пълния й размер обаче е блокирано от своевременно направено от насрещната страна възражение за изтекла погасителна давност по отношение на правото на иск, което настоящият въззивен състав също намира за основателно.

Точката на противопоставяне между страните е началният момент, от който започва да тече давностният срок, чиято продължителност е  3 години /по този въпрос няма конфронтация на становищата/.

Въззивният съд не споделя виждането, застъпено от ищеца, че срокът е поставен в течение от момента на прекратяване на служебното правоотношение – в случая – от отчисляването му на 19.09.2015г. , поради което той не е бил изтекъл при подаването на исковата молба на 02.11.2015г. Ключовият му защитен аргумент против възражението за изтекла погасителна давност се състои в твърдението, че понеже давността е институт, който не се прилага служебно, то не може да се счита за погасено по давност правото на ищеца със задна дата, тъй като то се е трансформирало в парично едва при прекратяване на служебното правоотношение.

Преобладаващата съдебна практика на съдилищата и на ВКС /включително тази, имаща до м. 10.2017г. характер на задължителна/ е еднозначна и се споделя от този въззивен състав.

Давностният срок, с изтичането на който правната норма свързва загубването на правото на иск, е тригодишен за възнаграждението за труд, съгласно разпоредбата  на чл. 111 б. а пр. 1 от ЗЗД, и доколкото в случая възнаграждението, претендирано от ищеца, има за произход положен извънреден труд по служебно правоотношение /приравнено на трудовото/, то без съмнение давността е 3 години. Тя започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно чл. 114 ал. 1 от ЗЗД, а изискуемостта настъпва по принцип от възникването на задължението.

В случая са налице множество еднотипни задължения на работодателя, всяко от които е с различен момент на възникване. Всяко едно от задълженията на работодателя, кореспондиращо с правата на служителя, има един и същи предмет, който се е обективирал в различни проявни форми до прекратяване на правоотношението и след това.

Докато служебното правоотношение е било витално, кадровият военнослужещ, който е полагал труд, превишаващ продължителността на регламентираното нормално дневно служебно време, е имал правото, а работодателят – задължението за компенсиране – тоест осигуряване на ползване на намалено работно време в рамките на месеца на службата или на следващия месец. Това задължение на работодателя безспорно е изискуемо от месеца, следващ месеца, в който е следвало да се извърши компенсирането. Неизпълнението на това задължение в рамките на месечния срок по т. 28 от заповедта на министъра на отбраната, вр. чл. 136а ал. 4 от КТ, поражда правото на служителя сам да определи времето на компенсирането. Точно това негово преобразуващо право е обект на възражение за изтекла погасителна давност, тъй като то безусловно се погасява също с изтичането на 3 годишен давностен срок. Както се посочи вече – до прекратяване на правоотношението правото на служителя е да иска компенсиране на положения труд с почивка, след прекратяване на правоотношението същото това право се трансформира в парично вземане и като такова то възниква от прекратяването на договора. Следователно при прекратяване на правоотношението на военнослужещия се дължи заплащане на труд, положен над установеното служебно време, само когато до този момент не е извършено компенсиране с намалено работно време.

В този смисъл ефектът на отправено в рамките на съдебния процес за осъществяване на паричното вземане възражение за изтекла погасителна давност се разпростира върху правото на ищеца от момента на неговата изискуемост – тоест – ако той не е упражнил преобразуващото си право да иска компенсиране в рамките на 3 години от настъпване на изискуемостта му, и този срок е изтекъл преди прекратяването на договора, то е погасено по давност. Ако този срок не е бил изтекъл, то с прекратяването на договора непогасеното право да поиска компенсиране се трансформира в парично вземане. От своя страна от този момент – датата на прекратяване на правоотношението -  започва да тече нов тригодишен давностен срок за успешно възникналите парични вземания за извънреден труд /трансформирали се на мястото на преобразуващото право на посочване времето на компенсиране. /

Така при направено в исковия процес възражение за изтекла погасителна давност първият давностен срок се преценява към датата на прекратяване на служебното правоотношение – непогасено е преобразуващото право на ищеца за период от три години преди прекратяването на договора. Вторият давностен срок се преценява към датата на предявяване на исковата молба – непогасено е успешно трансформираното право на парично вземане за период от три години преди завеждането на исковата молба.

Практиката на ОС Бургас, на която опира защитната си теза въззивникът, освен, че не е задължителна, не се споделя от настоящия въззивен състав.

Следва също изрично да се подчертае, че е твърде едностранчиво схващането, развито от въззивника, че щом ВКС със свои определения е счел за недопустими искове на действащи военнослужещи за заплащане на възнаграждение за извънреден труд от положени, но некомпенсирани дежурства, понеже по време на военната им служба те могат да бъдат единствено компенсирани с почивки, а едва след прекратяване на служебното правоотношение за тях ще възникне правото да претендират паричния еквивалент, ТО погасителната давност за трансформираното право на парично обезщетение ще започне да тече от този момент.

Приетото от ВКС по никакъв начин не противоречи на изложеното становище на настоящия състав, че след прекратяване на служебното правоотношение възниква притезание за заплащане на парично обезщетение за положен и некомпенсиран извънреден труд, но при наличие на направено възражение за изтекла давност - само по отношение на непогасените по давност до този момент права на компенсиране. Вярно е, че през времетраенето на служебното правоотношение военнослужещият, положил труд, надвишаващ нормалната дневна продължителност на служебното време следва да бъде компенсиран от работодателя с намалено работно време в определен срок. Това е задължение на работодателя, което той следва да изпълни доброволно. Когато обаче това не стане, за военнослужещия изрично е предвидено правото да поиска сам компенсирането да се извърши в посочен от него момент. Това негово право е срочно /по вече изяснени причини, понеже касае срочни престации/ и като такова следва да бъде упражнено най-късно в 3 годишен срок /по гореизложените причини/. Тоест само бездействието на работодателя не е релевантно спрямо предявяването на иска за паричното обезщетение, в което би се трансформирало неосъщественото право на компенсиране. Военнослужещият по време на военната служба /тоест преди прекратяването на правоотношението/ има право да поиска от работодателя при неговото бездействие да бъде компенсиран положеният извънреден труд. Затова и искането за заплащане на паричния му еквивалент, направено в този момент, е недопустимо. По реципрочни съображения след прекратяването на служебното правоотношение военнослужещият не може да иска да му се признае право на компенсиране на извънредния труд с почивка, такъв иск би бил недопустим, той има право да поиска единствено заплащане на допълнително възнаграждение – паричната равностойност на този труд.

Но понеже това по същността си е едно и също право в две различни обективни проявления – то може да бъде винаги осъществено по исков път, стига да е настъпила неговата изискуемост, с тази разлика, че по време на действие на правоотношението се претендира право на компенсиране на извънредния труд с намалено работно време, а след прекратяването му – паричната равностойност на извънредния труд. Следователно ако военнослужещият не е упражнил правото си да поиска компенсиране своевременно, то се погасява с изтичането на 3 години от изискуемостта му и ако това е станало преди прекратяване на служебното правоотношение, за него няма възможност да се трансформира в парично вземане. Именно тази проверка следва да извърши съдът, когато насрещната страна е направила в съответните срокове възражение за изтекла погасителна давност, защото това възражение засяга правото от момента на неговата изискуемост. Тъй като след терминиране на служебното правоотношение правото на компенсиране, което не е погасено по давност, се трансформира в право на парично вземане, тоест изменя характера си, за него започва да тече от този момент самостоятелна 3 годишна погасителна давност за предявяването му по съдебен ред.

Отнесени към настоящия случай, горните постановки водят до заключението, че към 19.09.2015г. – датата на прекратяване на договора между страните, правото на ищеца да поиска компенсиране на положен извънреден труд с намалено работно време/почивки е погасено по давност за периода 01.05.2006г.-19.09.2012г., а не е погасено само за останалата част от исковия период - 19.09.2012г.-19.09.2015г. През него е установено, че ищецът не е бил компенсиран частично за едно дежурство – положено на 21.02.2014г. Така това му право на 19.09.2015г. се е трансформирало в парично и възнаграждението за положения извънреден труд се равнява на 33.04 лв. Тъй като исковата молба е подадена на 02.11.2015г., правото на иск за това парично вземане не е погасено по давност, поради което претенцията се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена в този размер. Върху сумата се дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на завеждане на исковата молба – 02.112015г. до окончателното изплащане.

Несподелимо е и твърдението на въззивника, че „дължимата му компенсация не му е била разрешена“ – това твърдение, освен че се въвежда едва с въззивната жалба, е напълно неоснователно – липсват каквито и да е данни, че на ищеца не е било разрешено да бъде компенсиран с намалено работно време. Това би означавало, че той е поискал, а работодателят е отказал да стори това, доказателства за което липсват. Обратното - установено е, че след като работодателят сам не е направил компенсирането в определения срок, ищецът е бездействал – тоест не осъществил правото си да го поиска, въпреки че то се е породило с изтичането на месеца, в който е следвало да се извърши компенсирането.

Поради това по отношение на останалите вземания, съдът счита, че те не са се трансформирали в парични при прекратяване на служебното правоотношение, тъй като правото на ищеца да поиска компенсиране е било погасено по давност преди този момент. Поради това искът е неоснователен за останалия период и размер, и следва да се отхвърли за тях.

По отношение на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от  изискуемостта на вземането, до завеждането на исковата молба:

Работодателят е изпаднал в забава по отношение на задължението си за извършване на компенсирането на положения труд, надвишаващ продължителността на нормалното дневно служебно време, с намалено работно време, с настъпване на изискуемостта на това задължение – тоест от месеца, следващ месеца, през който е следвало да извърши компенсирането. В посочената по-горе заповед на министъра на отбраната конкретно е посочено кога, при какви условия и как се извършва то и в настоящия случай е приложимо второто предложение на т. 28 – че компенсирането за дежурстовто, носено от ищеца на 21.02.2014г. е следвало да се извърши през м. 03.2014г. и забавата на ответника-работодател е настъпила от следващия месец – 04.2014г. Следователно обезщетението за забава в размер на законовата лихва върху паричния еквивалент на неизвършеното компенсиране следва да се начисли за периода от 01.04.14г. до завеждането на исковата молба на 02.1115г. и то е в размер на 5, 34лв.

Ето защо допълнителният иск е основателен и доказан до размер на 5, 34 лв. за посоченото по-горе главно вземане, и следва да се уважи в него, а за разликата до пълния предявен размер и за остатъка от периода следва да се отхвърли като неоснователен.

По отношение на втория главен иск за заплащане на допълнително възнаграждение за специфични условия за изпълнение на военната служба:

Съгласно приложимата към релевирания по този иск период норма на чл. 195 ал. 1 от ЗОВСРБ, „военнослужещите могат да бъдат назначавани за носене на дежурства“  при определени условия и ред, а съгласно чл. 196 от ЗОВСРБ „когато военнослужещият изпълнява дежурство, но е назначен на длъжност, за която носенето на дежурство не се включва в основните му функционални задължения, той получава допълнително възнаграждение по чл. 214 ал.1  т. 1 от ЗОВСРБ.“ Последната норма предвижда допълнително възнаграждение за „специфични условия при изпълнение на военната служба.“ Когато военнослужещият е такъв от служба „Военна полиция“, приложение намира и разпоредбата на чл. 214 ал.4 от ЗОВСРБ, според която това възнаграждение се изплаща при условия, размер  и ред, определени с акт на министъра на отбраната.

В настоящия случай за да се признае най-напред право на такова възнаграждение на ищеца, следва да се прецени дали той попада в субективните предели на действие на цитираните норми, съобразно длъжността и мястото на службата му. Както бе посочено, той е бил назначен на кадрова военна служба,  приет за изпълнител във втора група, І сектор в отдел „ВП“, в РС „Сигурност-ВП и ВКР“, гр. Сливен, с местослужене гр. Бургас, на длъжност „технически сътрудник“, едно от функционалните задължения на която е било „носене на дежурства“. Установено е по делото, че той е бил назначаван като длъжностно лице в денонощен наряд, който, съгласно УВС на ВС на РБ, представлява дежурна група от военнослужещи, назначена за изпълнение на вътрешната служба на караулната /патрулната/ служба на оперативното и бойното дежурство. В този смисъл дежурството е изпълнение на функционални задължения от военнослужещите като длъжностни лица от денонощния наряд. С оглед изложеното, ищецът, който е бил на длъжност „технически сътрудник“, е назначаван като длъжностно лице в денонощен наряд и не е давал дежурствата по силата на своята собствена длъжност,  поради което му се дължи допълнителното възнаграждение по чл. 214 ал. 1 т. 1 вр. ал. 4 от ЗОВСРБ за специфични условия на труд. Условията, реда и размерите на допълнителните възнаграждения за военнослужещите в С“ВП“ са били регламентирани  в Наредба, която не е била приложима по време на исковия период, а действащата през него такава не е обхващала С“ВП“, поради което, понеже законовата норма гарантира на лицата такова възнаграждение, при изчисляването на размера му следва да се приложи по аналогия  наредбата, действала през спорния период - № Н-15/27.04.2010г.

Така се установява по принцип дължимостта на втората главна претенция, но нейната основателност също следва да се прецени през филтъра на направеното от ответника възражение за погасяване по давност на правото на иск.

Неоснователен е доводът, инвокиран с въззиванта жалба, че няма направено такова възражение от ответника спрямо този иск. Въззивният съд счита, че с отговора е направено своевременно възражение за погасяване правото на иск по отношение на всички предявени претенции.

Казаното по отношение продължителността на давностния срок от 3 години важи и тук. Поради това правото на иск за заплащане на допълнително възнаграждение за специфични условия на труд за периода 01.07.2010г.- 14.09.2012г. е погасено за всяко едно от претендираните вземания, тъй като най-късно възникналото от тях – за дежурство от м. 08.2012г., чието обезщетение се е дължало до края на м.09.2012г., е станало изискуемо на  01.10.2012г. Давностният срок за него е изтекъл на 01.10.2015г., тоест – преди предявяване на иска на 02.11.2015г., поради което претенцията за целия период и за целия размер е неоснователна поради погасяване по давност на правото на иск, и като такава следва да бъде отхвърлена.

По отношение на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху вземането за възнаграждение за специфични условия на труд:

Тя също следва да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна, както поради погасяване по давност, така и при условията на чл. 119 от ЗЗД, съгласно който с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните отхвърлителни части, както и по отношение на присъдените разноски. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите /при тяхна дължимост – не биха били налице условията за редуцирането на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника, тъй като няма прекомерност, размерът на възнагражденията е съобразен с Наредбата, както и с вида и броя на исковете и характера и сложността на спора/ и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 150 лева представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение № 919/23.10.2017 г. по гр.д. № 4008/2015 г. на Сливенския районен съд В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

ОСЪЖДА С.Т.Т. да заплати на Регионална служба „Военна полиция – Сливен“, гр. Сливен  направените разноски по делото за въззивното производство, в размер на 150 лв.   

      Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

                                  

                ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: