Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 15.02.2018 г.

 

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети януари, през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                 : СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                    

 

При секретаря Мария Тодорова като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 561 по описа за 2017 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

    Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.Ц. от САК, пълномощник на „УниКредит Булбанк“ АД, със седалище и адрес на управление: *********, против  решение  № 621/13.07.2017г. по гр.д. № 2646 по описа за 2016 г. на Сливенския районен съд в частта, с която са били уважени предявените от И. М. К. ЕГН ********** *** обективно и кумулативно съединени искове, а именно иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД за заплащане на сума в размер на 2 545.51 швейцарски франка с левова равностойност 4 664.00лв. , представляваща надвнесена сума по договор за ипотечен кредит № 48/15.12.2006 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, по който въззивникът е бил осъден да заплати на въззиваемия сума в размер на 243.70 швейцарски франка с левова равностойност 446.53 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за периода от 01.0.2013 г. до 27.06.2016г.

В жалбата се твърди, че в тези части решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Страната счита, че РС Сливен неправилно е приложил относимите материалноправни разпоредби, в резултат на което е достигнал до грешния правен извод, че чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД е неравноправна клауза по смисъла на чл.143 т.10 от ЗЗП, нищожна на основание чл.146 ал.1 във вр. с чл.143 ал.1 от ЗЗП, както и че банката неправилно е въвела трети компонент в изчисляване на БЛП, а именно премия, каквато не е договорена в самия договор за кредит. Въззивникът счита, че РС Сливен не е имал право да се произнася по въпроса за нищожността на клаузата на чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД, тъй като твърдението за наличие на нищожност на тази клауза не е било направено с първоначалната искова молба, а е било посочено по-късно от ищеца при уточняване на исковата му претенция. Твърди се, че клаузата на чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД не попада в хипотезата на чл.143 т.10 от ЗЗП, тъй като банката не е променила едностранно годишния лихвен процент, а е извършила това на основание изрично предвидено в договора между страните, а именно било е налице увеличение на разходите по ликвидността при 10-годишното финансиране.  Твърди се, че обжалваното решение е постановено в нарушение на чл.144 ал.2 т. 1 и ал.3 т.1 от ЗЗП. В разпоредбата на чл.144 ал.2 т.1 от ЗЗП било посочено, че разпоредбата на чл.143 т.10 от ЗЗП не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвения процент. В случая била предоставена финансова услуга и е била налице основателна причина  ответникът да промени едностранно лихвения процент и тази причина била увеличението на разходите по ликвидността при 10-годишното финансиране. В случая ищецът е можел да прекрати договора на основание чл.7 от него, без заплащане на такси. Страната счита, че решението е постановено в нарушение на разпоредбата на чл.143 ал.1 от ЗЗП, тъй като съдът е приел неправилно, че чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД е нищожен, тъй като предвижда възможността договорената цена на финансовата услуга само да нараства, но не и да намаля. Въпреки , че тази хипотеза посочва единствено възможността банката да повишава лихвата по кредита, това не означавало, че лихвата не може да се намаля след нейното увеличение и в случая независимо от извършеното повишаване на лихвата, впоследствие същата е била понижена до установения между страните минимален лихвен процент. Въззивникът посочва, че разпоредбата на чл.143 от ЗЗП е с императивен характер и изчерпателно изброява всички хипотези, при които клауза от конкретен договор би била неравноправна, поради което неправилно съдът бил приел, че  клаузата на чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД е нищожна на общо основание, тъй като попадала в общите критерии , дадени в чл.143 ал.1 от ЗЗП.  Страната счита също така, че нито една от посочените в исковата молба клаузи не нарушава принципа на добросъвестност, тъй като ищецът се бил запознал с всички клаузи на договора и по този начин е било спазено изискването за добросъвестност. Изложени са твърдения, че обжалваното решение е постановено в нарушение на разпоредбата на чл.55 от ЗЗД, тъй като разпоредбата на чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД не е била неравноправна. Твърди се , че в кориците на делото липсва какъвто и да било документ, който да установява въвеждането на компонент „премия“ по процесния договор и отговорът на вещото лице в този смисъл, даден в съдебно заседание, е бил оспорен от страната.  Страната заявява, че по кредита е имало увеличение на лихвата , но то се е дължало на просто процентно увеличение, а не на въвеждане на компонент „премия“.  На следващо място се посочва, че разпоредбите на т. 9.2., 9.3.5. и 9.4 от ОУ на „УниКредит Булбанк“ АД не са неравноправни. Ищецът за първи път бил посочил, че тези разпоредби са нищожни в допълнителната си искова молба, а в първоначалната искова молба било въведено твърдение за нищожност единствено на клаузите на ОУ на „Хеброс Банк“АД. С оглед на това се счита, че РС – Сливен не е имал право да се произнася по нищожността на тези клаузи, доколкото не е бил сезиран с такова искане със самата искова молба. Страната заявява, че обжалваното решение е необосновано и при постановяването му съдът е допуснал грешки при прилагане на правилата за логическото мислене, на каузалните връзки между явленията, които са довели до неправилни фактически констатации, а от там и до неправилни правни изводи. Моли се в обжалваната част решението да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани, претендират се деловодни разноски. Страната няма направени нови доказателствени и процесуални искания.

    В законния срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. К., пълномощник на И.К., с който същата е била оспорена, като неоснователна. Посочва, че предвид разпоредбата на чл.143 от ГПК ищецът е можел да поясни и допълни исковата си молба, както и да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника. В конкретния случай наименуваното „допълнение към исковата молба“ по същество представлява именно уточнение на същата. Страната посочва, че решението е много добре мотивирано в частта, с която е обоснована неравноправността на клаузата на чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД, както и на  клаузите на чл.9.2, чл.9.3.5 и чл.9.4 от ОУ на „УниКредит Булбанк“АД. От изготвената експертиза, както и от изказването на вещите лица безспорно следвал изводът , че е била въведена нова компонента към формиране на лихвата на кредита, която не е била известна на ищеца при сключване на договора. Моли се в обжалваните части решението да бъде потвърдено. Страната няма направени нови доказателствени и процесуални искания. Претендира деловодни разноски.

По делото е била депозирана въззивна жалба от адв.К. , пълномощник на И.Н.К. против решение № 621/13.07.2017г. по гр.д. № 2646/2016г. по описа на Сливенски районен съд,  в частта , с която е бил отхвърлен предявеният от ищеца  против „УниКредит Булбанк“ АД иск по чл. 55 от ЗЗД над уважения размер от 2 545.51 швейцарски франка до 6 657 швейцарски франка, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 86 ал.1 от ЗЗД над уважената сума от 243.70 швейцарски франка до пълния претендиран размер от 594 швейцарски франка. Посочено е , че тази жалба е бланкетна и в тази част решението се оспорва като неправилно, постановено поради изведени неправилни изводи на съда и съответно неправилно приложен материален закон. Моли се в тези части обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени изцяло.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. Ц., пълномощник на „УниКредит Булбанк“АД, с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна и недоказана. Посочва се , че съгласно разпоредбата на чл. 269 изр.2 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част. По останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата. Тъй като не е бил посочен конкретен порок на обжалваното решение, първоинстанционното решение следва да се потвърди. Моли се да се отхвърли въззивната жалба. Претендират се деловодни разноски.

В с.з.въззивникът „УниКредит Булбанк“ АД се представлява от адв.Ц., който заявява , че поддържа депозираната въззивна жалба , оспорва жалбата на ищеца и моли неговата въззивна жалба да се уважи. В подробни писмени бележки отново излага аргументи в тази насока. Претендира разноски.

В с.з.въззивникът И. М. К. редовно призован се явява лично и с процесуалния си представител адв. К., която заявява, че поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Посочва, че оспорва въззивната жалба депозирана от противната страна и моли тя да не се уважава. В подробни писмени бележки отново излага аргументи в тази насока. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение на „УниКредит Булбанк“ АД. Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства .

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника „УниКредит Булбанк“ АД на 15.08.2017г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 29.08.2017 г. е била депозирана въззивната жалба.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника И. М. К. на 04.08.2017г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 18.08.2017 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Двете въззивни жалби са редовни и допустими, тъй като са подадени в законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледани по същество същите се явяват неоснователни.

На първо място по отношение на жалбата депозирана от И. М. К. следва да се посочи, че предвид трайната съдебна практика постановена по реда на чл. 290 от ГПК (Решение № 670 от 27.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1728/2009 г., III г. о., ГК), при въззивното обжалване по новия ГПК порокът следва да е указан чрез посочване в какво се изразява, за да извърши въззивният съд проверка за правилността на първоинстанционното решение за посоченото; за това, което не е посочено ефектът на първоинстанционното решение се запазва. Ако не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционното решение, жалбата е допустима и се разглежда, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди. В случая жалбата на страната е бланкетна, без да се посочва конкретно никакъв порок. При извършената проверка от съда не се установи нарушение на императивна разпоредба на закона, поради което решението в обжалваната част следва да се потвърди.

Съдът намира и жалбата на „УниКредит Булбанк“ АД за неоснователна поради следните съображения:

По отношение твърдението на страната, че съдът неправилно се е произнесъл по твърдението за нищожност на договорните клаузи (чл.3.08/2/ и чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД), тъй като това твърдение не е било направено с първоначалната искова молба, съдът намира същото за неоснователно. По принцип нищожността не поражда изначално целените от страните правни последици. Всеки може да се позове на нея. Дори страните да не са се позовали на нищожност , съдът който следи служебно за нея, би следвало да я констатира в мотивите си (ако страната не е предявила иск за прогласяване на нищожност), а ако е бил предявен такъв иск следва да я прогласи в диспозитива на решението. В настоящия случай, ищецът изрично се е позовал и е поискал съдът да прогласи нищожност на договорна клауза в допълнителната си искова молба, с която е доизяснил исковата си претенция и което е напълно допустимо и законосъобразно предвид разпоредбата на чл.143 (2)от ГПК.

По отношение твърдението за липса на неравноправност на клаузата на чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД, съдът взе предвид следното: Самата клауза предвижда , че ако разходите по ликвидността при 10 годишно финансиране се увеличават в сравнение с размера им към датата на сключване на договора за кредит , банката има право едностранно да увеличи първоначално определената над базовия лихвен процент надбавка с размера на увеличените разходи , като всяка промяна в надбавката се извършва на основание последното извършено по реда на тази разпоредба изменение.

За да е неравноправна една клауза от договор по отношение на потребител ( какъвто е ищецът) е необходимо тя да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя (чл.143 от ЗЗП). В чл. 143 ЗЗП е налице изброяване на хипотезите,при които една уговорка в договора се явява неравноправна. Изброяването не е изчерпателно, поради което дори клаузата да не попада в нито един от примерно посочените случаи от т.1 до т.17 на чл. 143, съдът следва да прецени във всеки един случай дали не са налице общите критерии по чл.143 ЗЗП. По силата на чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с потребител са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузите, които не са уговорени индивидуално са дефинитивно определени в чл. 146, ал.2 от ЗЗП ( не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия). В чл. 144 от ЗЗП са посочени изключенията към които хипотезите на чл. 143, ал.1, т.7, т.10 и т.12 от ЗЗП са неприложими. ( разпоредбата на чл. 143, т. 10 не се прилага за клаузи, при които:1. доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за промяната другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора и 2. търговецът или доставчикът на финансовите услуги си запазва правото да промени едностранно условията на безсрочен договор, при условие че се е задължил в тридневен срок да информира потребителя за промените и потребителят има правото да прекрати договора). Съобразно разпоредбата на чл. 143 т. 10 ЗЗП неравноправна е клауза от договор и когато тя позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.

В случая, съдът намира че е налице неравноправност на клаузата на чл.3.09./8/ „б“ от Общите условия на банка „Хеброс“ АД, тъй като банката има право да изменя договора въз основа на непредвидени в договора основания и необективен факт – увеличаване на разходите по ликвидността ( чийто размер не е бил оповестен към момента на сключване на договора) . От заключенията и от показанията на вещите лица става ясно , че към момента на РБългария не съществува обща , обективна методология , която да посочва реда за определяне разходите по ликвидността на една банка. Всяка банка определя собствена методология , която почива на еднакви за всички банки условия. Няма как потребителят да е запознат с начина по който се формират тези разходи . До много голяма степен те зависят от волята на самата банка. По този начин се стига до голямо неравновесие между страните по договора и то е в полза на банката.

Съдът намира , че не може да се изключи неравнопоставеността на клаузата и затова защото , тя не е индивидуално договорена между страните, а е част от общите договорки, които потребителят не е имал възможност индивидуално да оспори. Следва да се посочи , че клаузата предвижда единствено възможността лихвата да нараства при определени условия , но не и възможността на същата да се намали.

В случая , съдът намира , че не са налице обстоятелствата по чл. 142 ал. 2 от ЗЗП, които изключват неравноправността на клаузата , тъй като не са доказани някакви „основателни“ причини да промени без предизвестие лихвения процент. Тези „основателни причини“ би следвало да са обективни, външни , по независещи само от волята на страната причини (както е посочил РС – колебания на борсов курс или индекс).

Съдът намира твърдението, относно липсата на доказателства за неправомерно въведен трети компонент под формата на премия при формирането на дължимата лихва за неоснователно . В този смисъл еднозначно и категорично са се произнесли вещите лица в извършените две съдебно - икономически експертизи. Съдът няма никакво основание да се съмнява в компетентността и безпристрастността на вещите лица. В обясненията им няма нито противоречие , нито колебание . Те са единни в изводите си.

Съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че предявения иск следва да се уважи до сумата от 2545.51 швейцарски франка, така както е посочено в изчисленията по Приложение № 3 от тройната съдебно – икономическа експертиза . Това е така защото вещите лица са съобразили движението на месечния Либор в швейцарски франкове и в същото време лихвата не спада под минимума договорен от страните при сключване на договора – 6.254%. С тази сума ищецът е бил ощетен, тъй като тя му е била неправилно начислена и той я е внесъл без правно основание.

Като има предвид посоченото по – горе , съдът намира, първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно в частта на присъдената главница представляваща надвнесена сума по договор за ипотечен кредит № 48/15.12.2006 г. Правилно и законосъобразно е решението и в частта на присъдената законна лихва върху сумата, считано от 27.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД, по който въззивникът е бил осъден да заплати на въззиваемия сума в размер на 243.70 швейцарски франка с левова равностойност 446.53 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за периода от 01.07.2013 г. до 27.06.2016г. ( датата на подаване на исковата молба).

Ето защо обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Съобразно правилата на процеса и тъй като не е уважена нито една от подадените въззивни жалби, страните следва да понесат деловодните си разноски, така както са ги направили.

 

По тези съображения, съдът  

 

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 454/25.05.2017г. по гр.д. № 523/2017 г. на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.