Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N

 

гр. Сливен, 17.01.2018 г.

 

                     В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седемнадесети януари през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                    СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 584… по описа за 2017  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби, едната - подадена от ответника, а другата – от ищеца в първоинстанционното производство, съответно против решението по гр.д. № 1523/17г. на СлРС и решението, постановено по чл. 250 от ГПК по същото дело.

С първата въззивна жалба, подадена от ответника се атакува решение № 893/12.10.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС, с което е признато за установено по предявения установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 4 от ГПК по отношение на М.Д.Д. ***, че споразумение от 27.01.2017г. между М.Д.Д. ***, представлявано от законния си представител Л.А.Л., е неистински документ, понеже подписът, положен в споразумението не е изпълнен от Л.А.Л. и ответникът е осъден да заплати на ищцата направените по делото разноски в размер на 750 лв.

Първият въззивник твърди във вззивната си жалба, че решението е недопустимо, тъй като липсва правен интерес от предявяването на иска. Твърди, че съдът не е изследвал този въпрос, като счита, че за ищцата не е налице нито едната от двете предпоставки за предявяването на отрицателния установителен иск – да притежава самостоятелно право, което да се оспорва и да се позовава на фактическо състояние или да има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Съдът не е отчел и разликата между процесуалната легитимация като принадлежност на правото на иск и правният интерес като надлежно упражняване на съществуващо право на иск. Също така въззивникът заявява, че първоинстанционният съд е допуснал и съществени процесуални нарушения, свързани с диспозитивното начало и равенството на страните в процеса. Първоначалното разпределениe на доказателствената тежест било пренебрегнато след като в първото с.з. съдът връчил на ответника становище на ищеца, на ответника била дадена възможност да даде становище по това становище, но исканията му били отхвърлени и съдът променил проекто-доклада си и преразпределил доказателствената тежест. Друго нарушение било неоснователното отхвърляне на молбата на трето лице за встъпване като подпомагаща страна на страната на ответника. Въззивникът развива подробни съображения, с които обосновава твърдението си за липса на правен интерес от предявяването на този иск. Заявява, че оспорваното от ищцата споразумение е документ, с който се уреждат правата между длъжник и кредитор, от който тя се е възползвала и е получила сумата 87 885, 26 лв. По-нататък се позовава на разпоредбата на чл. 73 от ЗЗД, съгласно който задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен личните задължения. Поради това в случая е извършено плащане, с което се удовлетворява размера на дълга и за него дори не се изисква съгласие на кредитора- ищца, а в споразумението такова има. Въззивникът твърди още, че С.И.И.е пълномощник на дружеството с голям обем на представителната власт, поради което всеки подпис на това лице обвързва и задължава валидно дружеството. Излага доводи и, че съгласно ТР 5/14г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от установяването на неистинност на споразумението има само Л.А.Л., представляващ дружеството, тъй като правните последици настъпват в неговия патримониум, а не ищцата, която  е недобросъвестна, а след като е приела плащането и се е възползвала от него, няма правен интерес да води дела и да продължава изпълнително производство, прекратено с влязло в сила решение, поради изчерпване на предмета му. Друг аргумент за недопустимост на иска въззивникът намира в това, че процесното споразумение удостоверява изгодни за ищцата обстоятелства – получаване на сума, наличие на други задължения за дружеството, на които не е настъпил падежът, тоест – за нея не са настъпили неблагоприятни последици. Счита, че установяването на неистинността на документ в конкретния случай не е допустимо, тъй като целеният резултат – плащането на дължимите суми по ИЛ и погасяване на задължението, е настъпил и то в срока за доброволно изпълнение. Също така, съгласно цитираното ТР, искът за установяване неистинността на документ е недопустим, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да ползва съдебното решение по установителния иск като основание за отмяна на влязло в сила решение, тоест тя цели заобикаляне на законова забрана. Ищцата твърди, че споразумението е неистински документ, тъй като не носи подписа на Л.А.Л. на мястото, където е положен подпис за длъжник, а на друго лице - С.И.И., но всъщност длъжник е дружеството – ЮЛ, искът е насочен срещу дружеството, а предвид събраните доказателства – всички документи, издадени от името на последното носят подписа или на законния представител Л.А.Л. и/или на пълномощника С.И.И.и са подпечатани с печата му. Длъжник е юридическото лице и от негово име е извършено плащането, което ищцата е приела. Също навежда и съображения относно приложението на чл. 40 от ЗЗД, във връзка с чл. 36 ал. 2 от ЗЗД във връзка с евентуалното наличие на правен интерес от установяване неистинността, респективно – недействителността на споразумението за представлявания Л.А.Л., но не и за ищцата. В обобщение въззивникът отново заявява, че последната няма правен интерес от предявяването на настоящия иск, тъй като тя се позовава само на абстрактна възможност споразумението да влияе на евентуални бъдещи правоотношения  нито в ИМ, нито в допълнителната ИМ не е конкретизирала какво точно цели и това води до недопустимост на иска по чл. 124 ал. 4 от ГПК.

Поради всичко изложено моли въззивния съд да обезсили изцяло решението като недопустимо и да прекрати делото, при условията на евентуалност и при същите аргументи, иска то да бъде отменено изцяло като неправилно и незаконосъобразно и спорът бъде решен по същество. Няма направено искане за разноски.

С въззивната жалба са направени доказателствени искания въззивният съд да приеме постановление за отказ да се образува досъдебно производство на АП-Бургас, протокол-решение на едноличния собственик на дружеството и извлечение от счетоводните му регистри, да задължи ищцата да даде конкретен отговор на посочени въпроси, да я задължи да представи извлечение от банкова сметка ***, 26 лв., да допусне като подпомагаща страна на дружеството пълномощника С.И.И.и да изиска и приложи изп.д. № 1/2016г. на СИС при СлРС. Заявява, че доказателствените искания са направени своевременно пред СлРС, но са отхвърлени.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна – ищцата пред СлРС, е подала писмен отговор, с който я оспорва като изцяло неоснователна. Излага доводи, с които последователно и детайлно оборва всички наведени от въззивника оплаквания. Заявява, че безспорно за нея е налице правен интерес от предявяването на иска, който се обосоновава с значението на документа за правоотношенията между страните. Счита, че цитираното ТР №8/13г. на ОСГТК на ВКС въобще не е относимо към настоящия случай, няма процесуални нарушения на РС, а ако подписът е на пълномощник на дружеството, е следвало това да се посочи. Развива аргументация относно правилността на атакувания акт и иска въззивният съд да го потвърди. Няма нови доказателствени искания, противопоставя се на уважаването на тези, направени от въззивника, няма искане за разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

С втората въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство се атакува решение № 982/03.11.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС, постановено по реда на чл. 250 от ГПК, по искане за допълванена решение № 893/12.10.2017г. , и с него е отхврлено като неоснователно искането за допълване на решение № 893/12.10.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС на основание чл. 250 ал. 2 от ГПК, като на основание чл. 194 ал. 2 от ГПК се изключи от доказателствата по делото депозираният писмен отговор от 16.05.2017г., тъй като подписът, положен в него, не е изпълнен от Л.А.Л..

Втората въззивница твърди във въззивната си жалба, че е поискала допълване на решението като се произнесе съгласно чл. 194 ал. 3 от ГПК по въпроса за истинността на подписа положен за Л.А.Л. върху отговора на исковата молба, като съдът неправилно е счел, че е искала изключване на документа от доказателствата по делото. Развива доводи за битността на отговора на исковата молба като писмен документ, приобретаващ качествата истинност-неистинност.  По оспорването е открито производство относно автентичността и с решението по делото не е дадено разрешение на включения в предмета на доказване по делото въпрос за истинността на оспорения документ. Счита, че съдът й дължи произнасяне в диспозитива на решението по този въпрос и като не е сторил това с първоначалното, дължи да стори това с допълнителното си решение, но неоснователно е отказал да го направи. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени решението по чл. 250 от ГПК и да постанови ново, с което да допълни решение № 893/12.10.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС, като бъде призната неистинността на подписа на Л.А.Л. върху отговора на исковата молба. Няма претенция за присъждане на разноски.

С втората въззивна жалба не са направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по втората въззивна жалба страна – ответник пред СлРС, е подала писмен отговор, с който я оспорва като изцяло недопустима, респективно - неоснователна. Излага съображеня относно недопустимостта на искането на ищцата за изследване на подписа върху писмения отговор на исковата молба, тъй като той е процесуално действие на страната, което може да бъде поправено. Действията на ищцата, допуснати от съда, са целели да осуетят защитата на неговите права. Въпреки незаконосъобразните действия на съда по повод оспорването на подписа върху отговора, въззиваемият-ответник чрез законния си представител, заявява, че е потвърдил действията на пълномощника. Съдът правилно е приел, че този отговор не е доказателство по делото и не би могъл да го изключи като такова, поради което правилно е отхвърлил искането на ищцата по чл. 250 от ГПК. Ищцата няма правен интерес от него, защото с решението по делото предявеният от нея иск е уважен и правният резултат за нея е позитивен. Поради изложеното въззиваемият по втората въззивна жалба моли въззивния съд  да остави без уважение въззивната жалба като недопустима, а ако тя бъде счетена за допустима – да бъде отхвърлена като неоснователна и да се потвърди допълващото решение като правилно и законосъобразно. Представя писмо от 06.12.2017г. от Висш адвокатски съвет по повод жалба, подадена от ищцата. Няма претенция за разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.с.з. на 02.01.2018г., въззивният съд се е произнесъл по направените в първата въззивна жалба и отговора на ответника по втората въззивна жалба доказателствени искания, като ги е оставил без уважение.

В с.з., за първия въззивник, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и въззивната жалба на другата страна, като поддържа отговора си срещу нея и моли съда да обезсили решението на СлРС и остави без разглеждане иска, евентуално – да отмени решението и отхвърли иска. Счита, че въззивната жалба на ищцата не следва да се уважава. Няма направена претенция за присъждане на разноски.

В с.з. втората въззивница, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба на ответника и отговора му на нейната въззивна жалба, която поддържа, поддържа и своя отговор по жалбата на другата страна. Моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, а отмени решението по чл. 250 от ГПК и вместо това постанови ново, с което се произнесе с диспозитив по искането й за изключване от доказателствата по делото на писмения отговор на ответника, поради неполагане на подписа върху него от Л.А.Л.. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок от процесуално легитимирани субекти, разполагащи с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакуваните актове районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваните съдебни решения са валидни, но с оглед обхвата на  обжалването, засягащ и двата акта в цялост  – недопустими, което не налага извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност върху тях.

По отношение на първата въззивна жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство, касаеща решение № 893/12.10.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС:

Относимата към настоящия спор хронология е следната:

Изпълнително дело  №1/2016г. по описа на СИС при СлРС е образувано на  04.01.2016 г. по молбата на  ищцата въз основа на изпълнителен лист от 28.12.2015г., издаден по гр.д. № 4103/2014г. на СлРС, за осъждането на ответното дружество - „Айсберг“ ЕООД, гр.Сливен, представлявано от управителя Л.А.Л., да й заплати сумата 20 000 лв., като част от  общата сума 73 625.96 лв, представляваща платена цена по развален предварителен договор от 08.05.2008г. По-късно  - на 12.01.2017г., ищцата-взискател в изпълнителното производство представя и  изпълнителен лист от 09.12.2016г., издаден по гр.дело № 598/2014г. на СлОС, по което е присъдена и останалата част от гореописаното вземане в размер на 53 625, 96 лв., ведно със законовата лихва, считано от 25.11.2014г., разноски в размер на 4415 лв., направени пред СлОС и  в размер на 2 150 лв., направени пред БАС.

След присъединяване на вземанията и по втория изпълнителен лист ДСИ извършил прекалкулация на задълженията на длъжника и го уведомил за увеличения размер на 16.01.17г., срещу който длъжникът подал частна жалба, оставена без разглеждане от СлОС на 16.03.17г.

Междувременно, на 27.01.2017г. било подписано споразумение между ищцата и взискателка в изпълнителното производство – М.Д.Д. и ответното дружество – длъжник - “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен, представлявано от законния си представител Л.А.Л., съгласно т. 1 от което, в случай, че до 27.01.17г. длъжникът заплати задълженията си по двата изпълнителни листа еднократно и общо, като общият им размер се определя на сумата 87 885, 26 лв., задълженията по цитираните изпълнителни листи от 28.12.15г. и от 09.12.16г., ведно с всички разноски и такси ще се считат погасени изцяло. Посочена била банковата сметка на кредитора. Страните потвърждавали, че се касае за изпълнително дело №1/2016г. на СИС при СлРС и че в сумата 87 885, 26 лв. са включени и платени всички разноски по обезпечителното и изпълнителното производство във връзка с предявените изпълнителни листи. В т.4 е отразено, че след превеждане на сумата по т. 1 страните ще считат, че отношенията им по повод това споразумение са изцяло уредени и няма да имат бъдещи претенции, като кредиторът се задължавал да депозира по изпълнителното дело молба за прекратяване на изпълнителното производство поради окончателното погасяване на вземането и за вдигане на запорите и възбраните по него. На последно място било уговорено, че след разрешаване от съда на спора относно разноските за адвокатско възнаграждение и вещи лица, длъжникът ще ги заплати в 2 месечен срок от произнасянето на съда, а след прекратяване на изпълнителното производство всички такси и разноски, дължими от кредитора по изпълнителното дело и споразумението, се поемат от длъжника.

Споразумението носи подписи за „кредитор“ – обозначен като М.Д.Д. и за „длъжник“ – без персонално обозначаване на имена и печат на дружеството.

Неспорно е обстоятелството, че на същата дата – 27.01.17г., по сметката на ищцата е постъпила сумата 87 885, 26 лв., с посочено основание за плащане „изп.д. № 1/16г. на СИС при СлРС“, с наредител С.И.И., който разполага с пълномощно от 17.06.2009г. от управителя и законен представител на дружеството Л.А.Л. да представлява “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен.

Също на 27.01.2017г. ищцата, като  взискател по изп.д. №1/16г., е подала молба до ДСИ, с която на основание чл. 433 ал.1 т.2 от ГПК е поискала изпълнителното дело да бъде прекратено, заявявайки, че всички суми по издадените в нейна полза два изпълнителни листа са изплатени и вземанията й са удовлетворени.

С постановление от 30.01.2017г,  на основание чл. 433 ал.1 т.2 от ГПК, ДСИ е прекратил изпълнителното производство по изп.дело №1/2016, взискателката е подала частна жалба против това постановление, аргументирана с твърдението, че молбата за прекратяване била подадена от нея вследствие на упражнен натиск. СлОС е оставил без уважение частната жалба с решение по ч.в.гр.д. № 148/17г.

В обстоятелствената част на исковата молба и допълнителната искова молба ищцата излага подробни твърдения относно сключването на цитираното споразумение, като подчертава неколкократно, че тя била принудена да го подпише против волята си, под натиск и заплаха от страна на двамата пълномощници на “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен - С.И.И.и адвокат А., тя не е желаела прекратяване на изпълнителното дело, била измамена да подпише споразумението, като била въведена в заблуждение относно последващи събития. Твърди, че не е имала намерение да опрощава и не е опростила никаква част от задължението на  дружеството, както и че има да получава още пари от него.

Ищцата заявява, че споразумението е неистински документ, защото не носи подписа на лицето, посочено за негов автор - Л.А.Л., на мястото, на което е положен подписът за „длъжник“, а на друго лице - С.И.И..

Действително документите могат да бъдат истински или неистински, като понятието включва две обективни форми и техните отрицания – автентични или верни, съответно – неавтентични или неверни. Когато се касае за верността, тоест – за установяване на съответствие между съдържанието на документа и удостовереното с него действително фактическо положение, тази форма на неистинност може да се изследва само при свидетелстващите документи. Диспозитивните документи /каквито са правните актове и сделки/, с оглед характера на материализираното в тях волеизявление, могат да бъдат само автентични или неавтентични – тоест изявлението е или не е било направено от посоченото като негов автор лице.

В рамките на вече иницииран съдебен процес правната норма урежда възможността на страните да оспорват истинността на релевираните по спора и приети от съда документи.

По принцип е осигурено и самостоятелно право на иск по чл. 124 ал. 4 от ГПК за оспорване истинността на документ, като видът на иска е установителен.

Следователно при предявяването му съдът е длъжен най-напред да прецени годността му да учреди исковия процес – тоест да провери неговата допустимост, като най-съществената и абсолютна предпоставка за това е наличието на правен интерес за ищеца, която е закрепена изрично и ултимативно от нормотвореца още в ал. 1 на чл. 124 от ГПК.

Безспорно е прието както в теорията, така и в устойчивата и последователна съдебна практика, че правен интерес съществува за ищеца когато се оспорва претендирано от него право или се претендира отричано от него право и водещата преценка се извършва върху това: нормалното упражняване на кое именно право на ищеца е смутено от поведението на ответника.

Тук следва да се подчертае, с оглед изложеното, че правният интерес се преценява винаги конкретно за всеки отделен  случай.

Твърденият от ищцата правен интерес се разминава с този, който се извлича от съдържанието на обстоятелствената част на исковата и допълнителната искова молба.

Тя е заявила, че атакува истинността, касаеща автентичността, на споразумение от 27.01.2017г., носещо нейния подпис и този – според нейните твърдения – приписван на лицето Л.А.Л. - законен представител на “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен, но неположен от него, като твърди, че правният й интерес се изразява в това, че „при уважаване на иска ще може да поиска отмяна на влязлото в сила решение на СлОС по в.гр.д. № 148/17г. по описа на СлОС“, както и с това, че „длъжникът “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен се позовава на оспореното споразумение пред държавни органи за да установява по неверен начин правоотношенията помежду им, като твърди, че е платил всички дължими суми по изпълнителното дело, което не е така.“

Третото въведено обстоятелство, обосноваващо според ищцата интереса й от предявяването на този установителен иск е, че между страните „съществувал спор дали всички задължения на “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен са платени по изпълнителното дело.“  

Така, при съпоставка на дадените по-горе принципни положения, обуславящи правния интерес от воденето на конкретен установителен иск с изложените в исковата и допълнителната искови молби обстоятелства и твърдения за наличие на правен интерес от установяването неавтентичността на частния диспозитивен документ, се налагат следните изводи:

От една страна никоя от трите посочени от ищцата причини според въззивния съд не е годна да обоснове правния интерес от предявяването на този установителен иск.

Първата – че уважаването му ще й позволи да поиска отмяна на решението по в.ч.гр.д. № 148/17г. на СлОС, с което е оставена без уважение частната й жалба против постановлението на ДСИ за прекратяване на изп.д. №1/16г. на СИС при СлРС – не е състоятелно. Както вече се спомена, изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433 ал. 1 т. 2 от ГПК – „когато взискателят е поискал това писмено“. В тази хипотеза законодателят не е поставил никакви други изисквания към СИ – той не е длъжен да проверява мотивите на взискателя, нито дори дали вземането е удовлетворено. Достатъчно е самото искане, за разлика от основанието по т. 1 на чл. 433 ал. 1 от ГПК, когато това искане е направено от длъжника – само тогава е от значение дали е погасено задължението и дали са представени доказателства за това, тъй като производството е образувано именно с такава цел. Взискателят е този, който е стартирал производството и в негова власт е да поиска прекратяването му, без да обвързва желанието си с изпълнение на задълженията. Тоест – фактът дали е или не е автентичен подписът на Л.А.Л. в споразумението от 27.01.2017г. – не може да повлияе на прекратяването на изпълнителното производство, тъй като е неотносим към него. Още повече, че дори да се счете, че и в хипотезата на чл. 433 ал. 1 т. 2 от ГПК е от значение погасяването на задължението – то такова безспорно е налице, както самата взискателка все пак е посочила в молбата си от 27.01.17г. за прекратяване на изпълнителното дело, и дали плащането е станало въз основа на автентично или неавтентично споразумение – също е безразлично спрямо настъпването на ефекта на погасяване. Единствената възможност да се ревизира по посочения от нея ред прекратяването на изпълнителното дело е, да се отнеме валидността на акта, с който то е поискано от взискателката – но тя не е предприела надлежно действия да стори това, а е завела настоящия иск.

Второто обстоятелство, с което ищцата свързва наличието на правен интерес  - че длъжникът “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен се позовава на оспореното споразумение пред държавни органи за да установява по неверен начин правоотношенията помежду им, като твърди, че е платил всички дължими суми по изпълнителното дело, което не е така – също не е годно да обоснове такъв. От съдържанието на документа всяко трето лице може да извлече единствено и само същността на уговорките, закрепени в него, но не и дали те са изпълнени или не. Този факт не следва пряко от споразумението, независимо дали то е автентично или не в частта относно подписа на Л.А.Л.. Известни са начините на доказване на извършено плащане и оспореният документ не е в кръга на тези, притежаващи свойството да сторят това, той е такъв, създаващ задължение, а не свидетелстващ изпълнение.

И последното въведено обстоятелство, от което ищцата извлича правния си интерес – че между страните съществува спор дали всички задължения на “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен по  изпълнителното дело са платени  - не сочи на правен интерес от предявяване на установителен иск за разкриване неавтентичността на договора, но дава яснота по въпроса кое право на ищцата е накърнено – налице е отричане на нейно парично вземане, което отричане е създадено с договорните клаузи. Факта на получаване на сумата 87 885, 26 лв., /което е в нейн интерес/, тя не оспорва, твърди обаче, че това не е цялото й материално право, както е закрепено в споразумението. Така инвокираното твърдение съдържа опровержение в самото себе си, тъй като показва, че за ищцата е важно дали въобще от оспорвания документ са се породили правата и задълженията и дали се дължи изпълнение по него.

Най-силният аргумент в тази посока е нееднократното подчертаване в исковата молба на наличието на принуда и заплаха спрямо самата нея при подписването на споразумението – това автоматично обосновава правен интерес от установяване на недействителността на съглашението под формата на унищожаемост и този интерес има превес пред установяване неавтентичността на подписа на лице, което дори не е посочено изрично за негов автор, тъй като осигурява цялостна и незабавна защита на накърненото право на ищцата, изразяващо се, както тя сама описва – в това че другата страна отрича, именно въз основа на споразумението, дължимост на суми, които тя претендира.

Извън това, от друга страна последният й довод по допустимостта, преценен в съвкупност с останалите описани в исковата молба фактически обстоятелства, които съдът е възпроизвел по-горе, също обосновава правен интерес от водене на установителен иск за оспорване валидността на сключеното споразумение.

Ищцата се оплаква, че са накърнени имуществените й права, чрез уреждането им с този договор, което и самата тя не е желаела, и ако счита, че той не носи подписа на другата страна – това представлява порок на волята на тази страна – липса на съгласие. Ищцата ясно заявява, че не желае споразумението да породи правни последици, неизгодни за нея, а неавтентичността на единия подпис върху документа сама по себе си не е достатъчна за това, тъй като тя не обуславя задължително в конкретния случай /с оглед констатираните обстоятелства/, отпадане действието на договора. Тоест ищцата има интерес от установяване на нищожността на съглашението което създава тези права и задължения, а не от установяване на неавтентичността на част от документа, в който то е обективирано, тъй като последното не може да осигури адекватна и пълна защита на накърненото й право – най-малкото, защото  страна по съглашението е не Л.А.Л.,***, представлявано по закон от Л.А.Л.. На мястото на подписа е положен печат на търговеца и параф, без да е посочено име – тоест в действителност авторството на подписа не е директно посочено като принадлежащо на Л.А.Л.,  подписът е положен от С.И.И./което твърди и ищцата и е установено с експертно заключение/, който има надлежно учредени пълномощия да представлява дружеството, като самата ищца го нарича в допълнителната искова молба „пълномощник“ на “Айсберг“ ЕООД.

Следователно това, че в антетната част на споразумението от 27.01.17г. е описана като страна “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен, ЕИК…., адрес на управление…, представлявано от законния си представител Л.А.Л.  /което смислово е част от идентификацията на страната-участник/, без последният да е обозначен изрично като автор на подписа под текста, върху печата на търговеца за „длъжник“, не означава непременно, че е налице неавтентичен частен диспозитивен документ, негоден да породи правни последици. Самият Л.А.Л. не е страна по споразумението, а “Айсберг“ ЕООД, а ищцата признава, че подписалото споразумението лице - С.И.И., е пълномощник на дружеството.  С  оглед качеството на страната – търговец, ЮЛ и вида на документа – договор, е възможно той, макар подписан от друго лице, различно от законния представител на  търговеца, да предизвика валиден ефект. Това показва, че за ищцата не е достатъно да бъде доказано, че подписът не е изпълнен от Л.А.Л., за да се освободи от обвързаността на споразумението – ако иска да стори това тя има интерес да атакува неговата годност да предизвика такава на базата на неавтентичния, респективно – липсващ подпис на Л.А.Л., което би обективирало липса на съгласие – основание за нищожност по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Това е единственият начин ищцата да се освободи от правните последици на съглашението – като установи недействителността на договора, обективиран в писмения частен диспозитивен документ, а установяването неавтентичността на документа е само средство за доказването й, понеже базовите оплаквания на ищцата касаят точно волята за сключване на споразумението – както нейната собствена, така и имплементарно – тази на управителя на ответното дружество.

Ето защо неавтентичността на подписа на лице, което не е изрично посочено като негов автор, тоест – неистинността на документа, в случая не е достатъчна за да обоснове невъзможността на договора да породи правните си последици, които според ищцата накърняват нейните права, затова тя има интерес единствено да свърже неполагането на подписа от Л.А.Л., а от друго лице, с волята на страната, а оттам – с валидността на договора, което напълно отговаря на заявената цел – да елиминира действието му и да се освободи от уговорките, засягащи имуществения й интерес.

След като от формулировката на обстоятелствената част и изрично заявения петитум е видно, че се претендира установяване на неистинността на споразумение от 27.01.2017г., поради неавтентичност на подписа на Л.А.Л., то това са и рамките на правораздавателната власт, очертани от ищцата, и съдът не може своеволно да подменя предмета на търсената от него защита.

Така, доколкото от изложените, изрично обосноваващи интереса, аргументи съдът не може да извлече правен интерес от предявяване на този установителен иск, тъй като общото съдържание разкрива съвсем различен правен интерес, и както се посочи вече – съдът не може да си позволи да подменя волята на ищцата, а се ръководи от наведеното в исковата молба и заявения петитум - то следва да приеме, че предявеният иск е недопустим и като такъв следва да бъде оставен без разглеждане. Образуваното по него производство също следва да бъде прекратено като недопустимо.

Въззивната жалба на ответника е основателна и следва да се уважи, макар твърдението му за недопустимост на иска да се основава на неправилни съждения. Въззивникът счита, че за ищцата няма правен интерес от оспорване автентичността на  споразумението, тъй като тя се е възползвала от него и е получила сумата 87 885, 26 лв., тоест целеният резултат – плащането на дължимите суми по ИЛ – е изпълнен – тези доводи са странични на интереса от установителен иск, защото във фокуса на настоящия спор не стоят въпросите за задължението, размера му, изпълнението и неговия обем. В това производство съдът изобщо не може да се произнася относно действителния размер на вземането на ищцата, от какви отделни източници се формира той, дали има цялостно или частично погасяване, основателни ли са претенциите относно разноските по изпълнителното дело, включително за адвокатско възнаграждение.

Другият аргумент за недопустимост – че, съгласно ТР № 5/14г. на ВКС искът за установяване неистинността на документ е недопустим, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да ползва съдебното решение по установителния иск като основание за отмяна на влязло в сила решение – също е несводим в случая, тъй като макар ищцата да сочи намерение да атакува влязло в сила съдебно решение по в.ч.гр.д. № 148/17г. на СлОС, след уважаване на настоящия й иск, визираната от ВКС правна конструкция не намира аналог, понеже това решение е постановено в производство, в което оспорване истинността на документа не е било възможно, съответно – тя не е пропуснала процесуален срок, който да преклудира този път за нея и тя да се домогва да заобиколи законовата забрана посредством настоящия иск.

Като се е произнесъл по недопустим иск, първостепенният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен и вместо него бъде постановен нов от въззивния съд, с който искът се остави без разглеждане, исковата молба се върне като недопустима и се прекрати като недопустимо производството по делото на СлРС.

По отношение на втората въззивна жалба, подадена от ищцата в първоинстанционното производство, касаеща решение № 982/03.11.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС:

Тъй като решението, постановено по реда на чл. 250 от ГПК, с което се допълва постановеното вече решение, става неразделна част от него, то недопустимостта на последното се разпростира и върху допълващото го решение, макар и неуважаващо искането. Поради това следва да бъде обезсилено като недопустимо и решение № 982/03.11.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС, с което се  допълва решение № 893/12.10.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС.

За правна чистота може само да се отбележи, че в случая първостепенният съд не е дължал нарочен диспозитив относно автентичността на подписа на управителя на ответното дружество върху отговора на исковата молба, и съответно – относно изключването му по реда на чл. 194 ал. 3 от ГПК от доказателствата по делото, тъй като изобщо не е следвало да открива производство по оспорването на документа. Действително, както твърди въззивницата-ищца, от материалноправна гледна точка отговорът на исковата молба представлява документ. Но от процесуалноправна гледна точка в настоящото производство той не може да попадне в приложното поле на разпоредбите на р-л ІV от ГПК, включително на чл. 193 от ГПК, тъй като те регламентират статута на писмените доказателствени средства, събирани от съда в дадено производство, понеже те се противопоставят директно на насрещната страна и касаят съществото на спора. Писменият отговор в същото производство обективира процесуално действие на страната, адресирано до съда и то може да се разглежда единствено в светлината на редовно-нередовно, своевременно-несвоевременно, допустимо-недопустимо и т.н., тоест -  ако се твърди, че не е положен подпис от страната или нейн представител върху документ, материализиращ такова действие, това представлява ненадлежен процесуален акт и съдът следва да предприеме мерки за привеждането му в редовен вид, ако това е възможно, /което в случая е сторено – законният представител на ответната страна и е потвърдил всички действия, и е приподписал отговора/, или ако това не е възможно – да не зачете процесуалното действие.

В този смисъл втората въззивна жалба би била неоснователна, но щом порокът на съдебното решение е свързан с неговата допустимост, поради недопустимост на иска, въззивният съд не може да се произнася по неговата правилност, включително относно допълващата го част.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да се възложи на въззивницата-ищца, която следва да понесе своите както са направени и заплати тези на ответника за първоинстанционното производство в размер на 800лв., за въззивното производство ответникът не е претендирал заплащане на разноски и такива не следва да му се присъждат. Доколкото първоинстанционният съд не е събрал в пълен размер дължимата държавна такса по въззивната жалба на ищцата – 15 лв. /съгласно чл. 18 ал. 1 вр. чл. 3 от Тарифа за д.т../, а само 12, 50 лв., то разликата от 2, 50 лв. за държавната такса следва да се внесе от нея и тя следва да бъде осъдена да я заплати по сметка на СлОС.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

 

                                        Р    Е    Ш    И  :

 

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 893/12.10.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС като НЕДОПУСТИМО.

ОБЕЗСИЛВА решение № 982/03.11.2017г. по гр.д. № 1523/17г. на СлРС като НЕДОПУСТИМО.

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявеният от М.Д.Д., ЕГН ********** ***  против “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен, ЕИК 119674551, със седалище и адрес на управление на дейността ****, установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 4 от ГПК за признаване за установено между страните, че споразумение от 27.01.2017г. е неистински - неавтентичен документ, поради непринадлежност на подписа за „длъжник“ на Л.А.Л., като НЕДОПУСТИМ.

 

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 1523/2017г. по описа на СлРС като НЕДОПУСТИМО.

 

ОСЪЖДА  М.Д.Д. да заплати на “Айсберг“ ЕООД, гр. Сливен направените разноски по делото в размер на 800 лв. за първоинстанционното производство, а по сметка на СлОС – д.т. в размер на още 2,50 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: