Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №16

 

гр. Сливен, 26.01.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:          МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Елена Христова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №600 по описа за 2017 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №951/30.10.2017г. по гр.д.№3108/2017г. на Сливенски районен съд, с което: 1. Признато е за установено по отношение на Г.М.Г., че дължи на Г.С.С. и Р.Д.С. сумата от 323,71лв., с която се е обогатила неоснователно и представляваща ¾ от половината разходи, сторени от ищците във връзка с договор за доброволна делба от 03.09.2015г.;  2. Признато е за установено по отношение на С.К.Н., че дължи на Г.С.С. и Р.Д.С. сумата от 107,90лв., с която се е обогатила неоснователно и представляваща 1/4 от половината разходи, сторени от ищците във връзка с договор за доброволна делба от 03.09.2015г.; 3. Предявеният иск в останалата му част до пълния размер е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С решението са присъдени по съразмерност разноски на двете страни.

Въззивната жалба е подадена от ответниците в първоинстанционното производство Г.М.Г. и С.К.Н. чрез пълномощник адв. Г.М. и с нея се обжалва посоченото решение в неговите установителни части и в частта относно разноските.

В жалба си въззивниците посочват, че обжалваното първоинстанционно решение в неговите обжалвани установителни части е неправилно и  необосновано. Посочват, че районният съд е оставил без внимание твърдения от тях факт, че договорът за доброволна делба е сключен под заплаха и насилие от ищците спрямо двамата ответници. Посочват, че починалият ответник К.Г.е приемал опияняващи лекарства и в определени моменти бил неадекватен и не можел да възприема случващото се с него и около него. Съдът не коментирал и не взел под внимание показанията на техните свидетели. Липсвали доказателства ответниците да са обещавали или съгласявали да възстановят наполовина разноските, напротив от свидетелите  се установило, че ответниците отказвали да заплащат такива, защото нямали финансова възможност. Липсвали доказателства за облигационна обвързаност между страните, каквато следвало да е налична и да обуславя претенцията на ищците. Районният съд е пропуснал да вземе под внимание категоричното заявление на всички съделители в договора за доброволна делба, че няма да имат никакви вещноправни или облигационни претенции едни към други. С оглед изложеното, въззивниците молят съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните установителни части и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявените против тях искове. Претендират присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

         С въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ищците в първоинстанционното производство Г.С.С. и Р.Д.С. чрез пълномощник адв. Д.О.. С отговора на въззивната жалба се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Изложени са съображения за неправилност на съображенията, изложени в жалбата по пунктове. Въззиваемите намират постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и молят съда да го потвърди. Претендират присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивницата Г.М.Г., редовно призована се явява лично. Въззивницата С.К.Н., редовно призована,  не се явява. Двете се представляват от процесуален представител по пълномощие адв. М., който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на насрещната страна.

Въззиваемите Г.С.С. и Р.Д.С., редовно призовани, в с.з. се явяват лично. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният им представител по пълномощие адв.О., който оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор. Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението в обжалваната му част е законосъобразно и правилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Пред въззивната инстанция не са направени доказателствени искания.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на активно и пасивно субективно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимост на вземане по издадена по реда на чл.410 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която длъжниците – ответници са възразили в законоустановения срок. Предявените искове са с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Вземането, предмет на издадената заповед и предявените искове, е за заплащане на сума, с която ответниците неоснователно са се обогатили в размер на 1423,73лв. и представлява половината от разходите за извършване на доброволна делба на съсобствен недвижим имот с договор за доброволна делба от 03.09.2015г.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Следва да се отбележи, че в хода на първоинстанционното производство, поради смърт на ответника К. С. Григоров /длъжник и по заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК/, съдът е конституирал на негово място наследниците му по закон – въззивниците Г.М.Г. и С.К.Н., съгласно разпоредбата на чл.227 от ГПК.

Предмет на въззивната жалба и настоящото въззивно производство е само частта от първоинстанционното решение, с която са уважени субективно предявените положителни установителни искове, съответно в размер на 323,71лв. по отношение на ответника Г.М.Г. и в размер на 107,90лв. по отношение на ответника С.К.Н..

В останалата, отхвърлителна част над уважените размери до пълния претендиран размер, решението на първоинстанционния съд не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ КРАЙНИТЕ ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Съдът намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.  

Предявеният положителен установителен иск има за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване, съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват вземането.

В случая ищците следва да установят извършването на разходи по повод подготовката и извършването на доброволна делба на съсобствени с ответниците недвижими имоти, техния размер и сключването на договора за доброволна делба, във връзка, с който са направени и въпросните разходи.

Безспорно, както е прел и районния съд, по делото е установено сключването в съответната форма на 03.09.2015г. на договор за доброволна делба на съсобствени на страните недвижими имоти, находящи се в м.“Андреева чешма“, гр.Сливен, вписан в СлВп – Сливен. Както бе посочено, договорът за доброволна делба е сключен в съответната форма, има необходимото съдържание и е вписан в СлВп.

С отговора на исковата молба са направени възражения относно действителността на договора за доброволна делба, във връзка със сключването му – сключен в резултат на заплахи и психическо насилие от страна на ищците спрямо ответниците и неадекватно състояние – невъзможност да възприеме в пълен обем случващото се с него и около него, на съделителят К.Г./починал в хода на първоинстанционното производство/, с оглед здравословното му състояние и приемани медикаменти. Действително районният съд не е обсъдил тези възражения. Тези наведени обстоятелства, при установяването им водят до унищожаване на сделката – договора за доброволна делба. Доказателствената тежест по отношение на тяхното установяване се носи изцяло от направилата възражението страна – ответниците в първоинстанционното производство.

По отношение на първото въведено основание, обуславящо относителна недействителност на сделката /унищожаемост/ - неадекватно състояние на съделителя К.Г.: В случая е приложима разпоредбата на чл.31 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗЗД унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си. Унищожаемостта на сделка, сключена от лице, което е в състояние на невъзможност за разбиране и ръководене на действията си, може да се иска само от него. Ако това лице почине, сделката може да се унищожи само ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за неговата недееспособност произтича от самата сделка /чл.31, ал.2 от ЗЗД/. В случая съделителят К.Г., за когото се твърди, че е бил в неадекватно състояние, неразбиращ случващото се по време на сключване на договора за доброволна делба е починал на 09.07.2017г. /след подава на исковата молба, но преди ответниците да получат препис от същата/. Отговорът на исковата молба и възраженията, обуславящи недействителността на договора за делба, в т.ч. неадекватното състояние по време на сключването му на съделителя К.Г., са направени след смъртта му, от неговата съпруга и съответник Г.Г.. Поради това, в.направеното от ответницата Г. възражение за недействителност, унищожаемост на сделката по чл.31 от ЗЗД е недопустимо и няма да се разгледа от настоящия състав. Следва да се посочи, че не са налице изключенията, предвидени в разпоредбата на чл.31, ал.2 от ЗЗД – няма ангажирани доказателства, нито твърдения, че преди смъртта на К.Г.е било поискано по надлежния ред поставянето му под запрещение. От самия договор за доброволна делба по никакъв начин на може да се прави извод за недееспособността му.

Второто възражение за унищожаемост на договора за делба от 03.09.2015г. е заплашване от страна на ищците на К.Г.и на съпругата му Г.Г., т.е основание по чл.30 от ЗЗД.

Заплашването е основание за унищожаване, когато едната страна е била принудена от другата страна или трето лице да сключи сделката чрез възбуждане на основателен страх. Заплашването означава, че сделката е сключена поради създадени страхови представи у едната страна чрез въздействие /принуда/ върху нейната психика. Заплашителните действия трябва да съставляват една значителна и предстояща близка опасност за живота, честта или имуществото на заплашвания или на неговите близки. Тогава страхът е основателен. Основателен е страхът, който заплашването може да създаде у едно лице с нормална психика, като при преценката на заплашителните действия трябва да се имат предвид възрастта, пола и положението на заплашвания. Освен това заплашването трябва да е противоправно. Сделката ще бъде действителна, ако е сключена чрез възбуждане на страх, че ще се упражни едно право.

В случая, носещата доказателствената тежест страна – ответницата в първоинстанционното производство Г.Г. – направила това възражение, е следвало да установи по безспорен начин по пътя на пълното и пряко доказване възражението си за упражнена заплаха спрямо нея и съпруга й за сключване на процесния договор за делба. Въззивният съд намира това възражение за недоказано. Нито от писмените, нито отгласните доказателства, ангажирани по делото, се установява по безспорен и категоричен начин твърдението за упражнена принуда върху психиката на съделителите – ответници и възбуждане на основателен страх у тях и именно в резултат на това да е сключен договора. В тази насока няма ангажирани свидетелски показания, никой от разпитаните четирима свидетели не говори, нито дори намеква за такова оказано върху К. и Г. Григорови въздействие. Единственото, посочено от свид.С., основание да не искат делба ответниците било, че нямали възможност да плащат такси и да вадят документи. Следва да се отбележи, че подаването на възражение по проект за промяна в кадастралната карта по отношение на имота /неустановено от ангажираните писмени доказателства/, не означава принципно несъгласие с подялбата на същия, още по-малко доказват по какъвто и да е начин твърдението на ответниците /и процесуалният им представител в с.з./ за упражнено спрямо тях въздействие да подпишат договора по насилствен начин.

Друг е въпросът, че въобще не е установено какви страхови представи са били създадени у ответниците, опасност за какво, /живота, честта, имуществото/, за да се прецени и дали страхът е основателен.

С оглед на това, възражението за недействителност – унищожаемост на договора за доброволна делба, поради упражнена спрямо ответниците съделители заплаха, е изцяло неоснователно.

Следващите, изложени във въззивната жалба, оплаквания са относно недоказаността на облигационна обвързаност между страните по повод заплащането на разноските по извършването на делбата. Това възражение също е изцяло неоснователно, тъй като исковата претенция не е на базата договорната отговорност. Напротив, твърдението на ищците е за наличие на неоснователно обогатяване, който институт е извъндоговорна отговорност.

Въззивният съд споделя изцяло изводите на районния съд относно наличието на елементите на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД – обедняване на ищеца /намалял е актива на имуществото му/; обогатяване на ответниците /в случая са спестили разходи за сметка на ищците/ и връзка между обогатяването и обедняването, произтичането им от един общ факт. Безспорно, по делото се установи, че разходите по подготовката и извършването на сделката са били поети от ищците. По този начин ответниците са спестили разходи във връзка с извършването на делбата. Тъй като с делбата се упражнява потестативното право и на двете страни, като се ликвидира съсобствеността по отношение на съсобствените имоти и всеки от съделителите получава в реален индивидуален, в случая в СИО дял от съсобственото имущество, то всички такси и разноски, свързани с подготовката и извършването на делбата, в т.ч. и доброволната такава, следва да се понесе от всеки от съделителите, според своя дял в съсобствеността. Тъй като ищците и първоначалните ответници са придобили съответните имоти в режим на СИО /за ответниците СИО е прекратена със смъртта на К.Г./, то те следва да понесат половината от разноските, направени във връзка с делбата на съсобствените имоти. По отношение на видовете, направени разноски и техния общ размер, решението на СлРС е подробно и правилно и въззивният съд няма да го преповтаря. Освен това в тази насока възражения във въззивната жалба няма направени, а жалба от другата страна – няма.

Поради това, съдът споделя изцяло извода на районния съд, че ответниците са се обогатили неоснователно с половината от разноските, направени във връзка с делбата /административни и нотариални такси/, които е следвало да се заплатят от тях, съобразно квотата им от правото на собственост върху съсобствените имоти, за сметка на ищците, които са обедняли след като са ги извършили. Поради това ответниците дължат заплащане на тези разноски в доказания размер от общо 431,61лв. /половината от направените във връзка с делбата разноски/, правилно определен от районния съд. Правилно и законосъобразно, с оглед квотите от правото на собственост на двете ответници /след прекратяване на СИО със смъртта на К.Г./ районният съд е определил и дължимата от всяка една от двете ответници сума на разноските, с които са се обогатили за сметка на обедняването на ищците – 323,71лв. от Г.Г. и 107,90лв. от С.Н..

По отношение на последното възражение, направено във въззивната жалба – декларирана липса на претенции вещноправни и облигационни между страните в договора за доброволна делба от 03.09.2015г., с оглед на която исковата претенция е неоснователна, следва да се отбележи следното:

Възражението е неоснователно. Тълкувайки договора по правилата на чл.20 от ЗЗД, съдът намира, че заявената липса на претенции в договора за делба касае отношенията между страните във връзка с ликвидираната съсобственост на съответните недвижими имоти и е заявена като липса на взаимни вещноправни и облигационни претенции /напр. по чл.30 и чл.31 от ЗС/ по отношение на недвижимите имоти, чиято съсобственост се прекратява. Липсата на претенции не е декларирана по отношение на разноските, които всеки съделител следва да направи във връзка с осъществяването на самата процедура по делбата /административни такси за снабдяване с документи, нотариални такси и др. под./, които не са облигационни вземания, произтичащи от ползването на самите недвижими имоти. Освен това претенцията на ищците, както вече бе посочено, е на база института на неоснователното обогатяване, а не договорна /облигационна/ отговорност.

С оглед изложеното, исковата претенция в посочените по горе размери /323,71лв. за Г.Г. и 107,90лв. за С.Н./ е основателна и следва да се уважи.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт в обжалваните му части следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на двете страни разноски, направени в първоинстанционното производство, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете.

Първоинстанционното решение в отхвърлителната му част не е обжалвано и е влязло в сила.

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, на въззивниците не се дължат разноски, като те следва да понесат своите, така, както са ги направили и да заплатят на въззиваемите направените от тях пред въззивната инстанция разноски в доказания размер от 300лв. за платено адвокатско възнаграждение.

Във връзка с възражението на адв.М. за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемите, следва да се отбележи, че същото е неоснователно, тъй като договореният и заплатен размер на адвокатския хонорар е в минималния размер по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ръководен от гореизложеното, съдът

                            

Р     Е     Ш     И  :

 

 ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №951 от 30.10.2017г., постановено по гр.д. №3108/2017г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваните части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО. 

 

 

ОСЪЖДА Г.М.Г. с ЕГН ********** *** и С.К.Н.  с ЕГН ********** *** да заплатят на Г.С.С. с ЕГН ********** и Р.Д.С. с ЕГН **********,*** сумата от 300лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението е окончателно.

 

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.