Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  21

 

 

гр. Сливен, 07.02.2018 г.

                                                    

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на седми февруари през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                          МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 28 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Обжалвано е първоинстанционно решение № 186/27.10.2017г. по гр.д. № 609/17г. на НзРС, с което е осъдена С.С.С. да заплаща на непълнолетното дете З.А.Р., род. ***г., със съгласието на бащата А.Р.А., месечна издръжка в размер  на 180 лв., считано от 14.06.2016г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска, считано от 14.06.2017г. до настъпване на законови основания за нейното изменение или прекратяване, осъдена е С.С.С. да заплаща на малолетното дете Л.А.Р., род. ***г., чрез неговия баща и законен представител А.Р.А., месечна издръжка в размер  на 150 лв., считано от 14.06.2016г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка просрочена вноска, считано от 14.06.2017г. до настъпване на законови основания за нейното изменение или прекратяванеи, и са присъдени  д.т. и разноски по делото.

Въззивницата – ответница в първоинстанционното производство, обжалва решението  като  счита, че то е незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че не е налице нито едно от визираните в закона условия да бъде постановено решение, с което ответницата да бъде осъдена да заплаща необосновано исканите суми за издръжка на двете й деца, включително за една година назад. Заявява, че съдът не е съобразил, че тя има много малки и нередовни материални възможности и е регистрирана в АЗ при дирекция „БТ“, нова Загора, а е приел, че тя може да заплаща месечни издръжки от по 150 лв. за малкото и 180 лв. за голямото дете. Твърди, че липсата на достатъчно средства за преживяване са единствената причина да замине да работи в чужбина, но и там няма нищо сигурно като работа, квартира и т.н., работата е сезонна. Твърди още, че всяка година е изпращала около 3 000 лв. на бащата за издръжка, не знае как той се е разпореждал с нея. Въззивницата счита, че съдът не се е съобразил с реалните възможности на лицето, което дължи издръжката, при определянето на размера, в който е уважил исковете.

Предвид изложеното моли въззивния съд да да отмени и вместо това постанови ново, с което определи законосъобразна и справедлива по размер месечна издръжка, която да заплаща на всяко от двете непълнолетни деца. Претендира разноски. Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

 В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че атакуваното решение е обосновано, законосъобразно и постановено при вярно установена фактическа обстановка и правилно прилагане на относимите материалноправни разпоредби. Развива доводи по същество, с които оборва наведените с жалбата оплаквания. Моли въззивната жалба да не бъде уважавана, а решението на първоинстанционния съд – потвърдено. Претендира  разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява  процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Няма нови искания, претендира разноски, представя списък.

В с.з. въззиваем пор. № 2, редовно призован чрез своя баща и законен представител не се представлява от последния, нито от процесуалния представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, надлежно упълномощен от законния му представител, въззиваем пор. № 3, редовно призован, не се явява лично и не се представлява от процесуалния представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, надлежно упълномощен от него със съгласието на бащата към момента на упълномощаването.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед заявения обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

За уважаване по принцип на исковете, следва да са едновременно налице няколко предпоставки – искащият издръжка да е от кръга на лицата, имащи право на такава, лицето, от което тя се иска да е от кръга на тези, които дължат издръжка и да са налице материалноправните условия за присъждането й. В случая безспорно двамата ищци – ненавършили пълнолетие деца, имат право да търсят издръжка от ответницата – тяхна майка, при която те не живеят, като претенцията за малолетното дете е заявена чрез бащата, като негов законен представител, а тази на непълнолетното – лично, със съгласието на бащата. Безспорно е и, че правната норма им обезпечава правото да претендират издръжка от ответницата като техен родител, който не полага лично грижи за тях, тоест – исковете са по принцип доказани по основание.  

При определянето на размера на дължимата издръжка най-общо следва да се прецени едновременното наличие на няколко предпоставки. От една страна – нуждите на искащия издръжка и от друга – възможността на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът следва да констатира и прецени само правопораждащите факти във връзка с обективните нужди на 12 годишното и 17 годишното дете. Последните, според своето естество, са сведени само до най-необходимото за живот в границите на човешкото достойнство – храна, облекло, елементарно домакинство, книги, учебници, помагала, пособия и играчки, евентуално – разходи за културни развлечения и лични интереси. Следва също да се вземат предвид и потребностите, произтичащи от все още ниската възраст на едното дете, свързани с бързото израстване, посещението на училище и следващите от това странични разходи. Освен това има данни за оперативно лечение на момчето и това налага да се контролира по-внимателно здравословното му състояние. От друга страна не е пренебрежим фактор по-голямата възраст на другото дете – 17г., тъй като нуждите и потребностите му пък стават съизмерими с тези на възрастен индивид.

На следващо място е необходимо да се  съобразят възможностите на всеки от родителите, като се вземат предвид доказаните им доходи, както и се отчете фактът, че родителят, при когото децата живеят – техният баща, освен в пари, участва в тяхната издръжка и в натура и като полага лични и непосредствени, ежедневни физически грижи за тяхното отглеждане и възпитание.

За двамата родители се установява, че са безработни и нямат задължения към други низходящи или лица с право на издръжка.

За бащата е доказано обаче наличието на друг, утежняващи материалното му състояние факт – сърдечно заболяване, трайно и съществено намаляващо работоспособността му и затрудняващо намирането на постоянна работа.

За майката не са установени такива обстоятелства, които да влияят на трудоспособността й и да препятстват намирането на работа. Не е доказала и размера на доходите си през периода – м. 09.2004г. до м. 08.2017г., когато не е била регистрирана като безработна.  

При това положение с оглед обективните икономически условия във всяка значима сфера на живота, приложени към нуждите на двете непълнолетни деца и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед пола и възрастта им, е общо 270 лв. за детето Л. и общо 330 лв. за детето З., от които следва да се възложат съответно 150 лв. за първото и 180 лв. за второто на майката, която не полага лични грижи и няма други безусловни задължения, а остатъкът от съответно 120 лв. за Л. и 150 лв. за З.  – на бащата, който е полагал и ще полага ежедневните физически грижи за отглеждането и възпитанието на двете деца.

Въззивният състав счита, по повод оплакването наведено с въззивната жалба, че възможностите на ответницата са малки и не могат да покрият определените от съда суми, следва да се посочи, че в преценката си съдът е обвързан приоритетно с нуждите на непълнолетните деца. Висшият интерес на детето следва да бъде максимално защитен във всяко производство, засягащо правата му. В случая, за да се създаде баланс между нуждите на търсещите издръжка деца и възможностите на ответницата, съдът следва да вземе за база минималната работна заплата за страната, която от 01.01.2018г. е 510 лв. и да се съобрази с императивния минимум, разписан в нормата на чл. 142 ал. 2 от СК, определящ като абсолютна долна граница на издръжката за едно дете на ¼ от нея – 127, 50 лв. При това положение е видно, че горепосочените суми максимално тангират с този минимум и компромис с интереса на децата не следва да се прави заради поведението на майката, което не е обосновано с никакви доказани обективни причини. Положението на ответницата на млад – 34 г., здрав и работоспособен индивид, съчетано с качеството й на майка на малолетно и непълнолетно дете, е достатъчна предпоставка и мотивация тя да положи необходимите и ефективни усилия да осигури елементарни средства за съществуване за децата си и себе си, без да превръща своите нужди във водеща цел. Също не без значение е и обстоятелството, че ангажиментът за издръжката на непълнолетното дете е с максимална продължителност до навършване на пълнолетието му, което е настъпило на 15.12.2017г., тоест – към настоящия момент за ответницата не съществува тази тежест.

В обобщение – исковете за издръжка занапред са изцяло основателни в заявените размери и следва да се уважат за тях. Задължението следва да се изпълнява до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи го факти и се дължи заедно с обезщетение за забава върху всяка закъсняла вноска в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба до окончателното й изплащане.

С оглед установеното непререкаемо обстоятелство, че през периода от една година преди завеждането на исковата молба на 14.06.2017г., ответницата нито е полагала грижи в натура, нито е давала издръжка в пари за децата, доказани и основателни в същите размери се явяват и претенциите за присъждане на издръжки за минал период – от 14.06.2016г. до 14.06.2017г. и те също следва да бъдат уважени както са предявени. Напълно голословни и неподкрепени с никакви годни и допустими доказателствени средства са твърденията н авъззивницата, че ежегодно е изпращала на ищеца около 3 000лв. за издръжка на двете деца.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивницата, която следва да понесе своите както са направени, въззиваемата страна не е доказала направени разноски за тази инстанция и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

                 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 186/27.10.2017г. по гр.д. № 609/17г. на НзРС.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:      

                                                                                                                                                                                                                      ЧЛЕНОВЕ: