Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 21.02.2018 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи февруари през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                       МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 58 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 34/06.11.2017 г. по гр.д. № 158/2016 г. на КРС, с което  е признато за установено между страните по иск по чл. 124 от ГПК, предявен от Г.К. ЕГН **********,***, съд.адр. адв. М.Г.,***, против Община Котел, че Г.К. е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идент. № 87031.502.848 по КККР на с. Ябланово, одобрени със заповед РД-18-8/28.03.2007г., изм. със заповед КД-14-20-106/14.03.2009г. на началника на СГКК-Сливен, с площ от 1259 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване, без стар идентификатор, с номер по предходен план – 848, при граници: ПИ с идент.№№ 87031.502.1065, 87031.64.805, 87031.59.2, 87031.502.2235, 87031.502.2234, 87031.502.2233, 87031.502.2232, 87031.502.2264 и 87031.502.567 и са присъдени на ищцата разноски по делото в размер на 850 лв.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производсдтво, обжалва решението изцяло, като твърди в жалбата си, че то е материално и процесуално незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Заявява, че съдът е действал процесуално незаконосъобразно, допуснал е нарушения, свързани с разпределянето на доказателствената тежест,  ценил е неправилно събраните доказателства, въз основа на които е изградил погрешна фактическа обстановка. Оплаква се, че в исковата молба не е посочен конкретен период, в който е упражнявано твърдяното от ищцата владение, порокът не е бил отстранен надлежно, а със свидетелски показания съдът е допуснал уточняване на претенцията. Също така въззивникът заявява, че първостепенният съд е приложил неправилно материалноправните разпоредби, което е довело до незаконосъобразни крайни правни изводи. Излага доводи по същество, като заявява, че съдът не е обсъдил адекватно фактите, установени посредством преписката по заявление вх. № 8669/22.02.1992г. на ПК-Котел, не е отговорил правилно на въпроса дали процесният имот попада в приложното поле на ЗСПЗЗ и дали е подлежал на възстановяване по този закон. По-нататък са наведени оплаквания относно несъобразяване от страна на КРС, че имотът не е бил възстановен поради неизпълнение на изискванията на чл. 13 ал. 4 и 5 от ППЗСПЗЗ, че никога не е бил владян от ищцата или баща й, който е бил държател, както и че няма годни доказателства относно придобиването му чрез давностно владение, още повече, че правоимащото лице по ЗСПЗЗ, на което е отказано възстановяване на собствеността от съответния административен орган, не може да води установителен иск за собственост на друго основание, щом защитата на правата му е уредена в специален закон. По тази причина счита, че искът е бил недопустим, което прави и решението по него недопустимо, развива съображения в тази насока. Поради изложеното моли въззивния съд да обезсили атакуваното решение като недопустимо и прекрати производството поради недопустимост на иска, а евентуално, ако счете, че искът не е недопустим – да отмени решението на РС като неправилно и вместо него постанови ново, с което го отхвърли като неоснователен. Претендира разноските за двете инсатнции.

 В жалбата няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивната община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна,  заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно, поради което следва да бъде отменено.

При непълна и невярно изградена фактическа обстановка първостепенният съд е формирал погрешни крайни правни изводи.

Въззивната жалба е основателна в евентуалната си част.

Настоящият въззивен състав счита, че предявеният установителен иск не е недопустим, тъй като правопораждащите факти, които подлежат на изследване и доказване не са били предмет на административната процедура по ЗСПЗЗ.

Ищцата – въззиваема в това производство, е предявила против ответната община-въззивник, положителен установителен иск за признаване за установено между страните, че тя е собственик на недвижим имот – ПИ с идент. № 87031.502.848 по КККР на с. Ябланово, одобрени със заповед РД-18-8/28.03.2007г., изм. със заповед КД-14-20-106/14.03.2009г. на началника на СГКК-Сливен, с площ от 1259 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване, без стар идентификатор, с номер по предходен план – 848, при граници: ПИ с идент.№№ 87031.502.1065, 87031.64.805, 87031.59.2, 87031.502.2235, 87031.502.2234, 87031.502.2233, 87031.502.2232, 87031.502.2264 и 87031.502.567. Като правопораждащ факт тя е посочила давностно владение.

От своя страна ответникът противопоставя на претенцията на ищцата свое собственическо право, чийто произход свързва с разпоредбата на пар. 42 от ПЗР на ЗОС във връзка с включването на имота в строителните граници на населеното място, тоест твърди, че спорният имот представлява частна общинска собственост.

Ищцата е дъщеря /р. 1945г./ и наследница на А.М.М./идентичен с А.М.М./, роден на ***г., починал на 05.12.1997г. в гр. Чорлу, държава Турция, където се е  преселил със семейството си през 1978 г.

Процесният имот, който към момента се обозначава по КККР на с. Ябланово, одобрени със заповед РД-18-8/28.03.2007г., изм. със заповед КД-14-20-106/14.03.2009г. на началника на СГКК-Сливен с идент. № 87031.502.848, с площ 1259 кв.м., се отъждествява с нива в м. „Тюрбе янъ“ в землището на с. Ябланово, община Котел.

С молба от 15.09.1958г. наследодателят на ищцата – А.М.М.,  е поискал две ниви в тази местност – от 1,000 дка и от 1,400 дка, както и други описани в молбата земеделски земи /ниви и лозе/, да бъдат причислени към ДПФ.

През 1992г. наследодателят е поискал по реда на ЗСПЗЗ възстановяване правото му на собственост върху същите имоти – подал е заявление вх.№ 8669/24.02.1992г. до ОбПК, гр. Котел. С решение от 29.10.1997г. по чл. 18ж ал. 2 от ЗСПЗЗ заявлението частично не е уважено, като не е признато правото на възстановяване върху две ниви /съответно от 1,000 дка и 1,400 дка/ в м. „Тюрбе янъ“, тъй като са в регулация на населеното място и не са спазени изискванията на чл. 13 ал. 4 и ал. 5 от ППЗСПЗЗ – да се представят скица и удостоверения за имотите от ТСУ, гр. Котел.

По първия кадастрален план на с. Ябланово, одобрен със заповед № 64 от 09.01.1964г. процесният имот не е бил кадастрално заснет.

С допълването на КП на с. Ябланово, одобрено със заповед №373/15.12.1992г.  теренът е заснет и за пръв път е отразен в КП като ПИ с пл.сн. № 848, без да е включен в регулационните граници на населеното място. В разписната книга към плана за него е вписано „двор – АПК – лично ползване“.

В КККР на с. Ябланово, одобрени със заповед РД-18-8/28.03.2007г., /последно изменение със заповед КД-14-20-106/14.03.2009г. на началника на СГКК-Сливен/ имотът е с идент. № 87031.502.848, в имотния регистър относно собствеността е посочено „А.М.М. – няма документ за собственост“.

По следващия и сега действащ ПУП на с. Ябланово, одобрен с решение № 116/31.07.2008г. на ОС-Котел, ПИ с идент. № 87031.502.848 е в регулационните граници на с. Ябланово и е идентичен с УПИ Х-848, кв. 117, отреден „За индивидуално жилищно строителство“. Към този ПУП няма разписна книга.

До 1978г. А.М.М.е ползвал имотите /като едно цяло/ в посочената местност, имало е изградена постройка - къща, която, заедно със земята, при заминаването си „продал“ на друго лице. От заминаването през 1978г. на А.М.М.за Турция до момента нито той, нито ищцата или друг член на семейството не се е установявал постоянно или трайно да живее в с. Ябланово. Ищцата се е завръщала ежегодно за кратко, пребивавала в барака, намираща се в непродадената, според нея, част от земята. По този повод лицето, закупило имота от баща й, се противопоставяло категорично на поведението й, между тях има и висящи съдебни спорове. Не се установява ищцата да е упражнявала лично или чрез другиго фактическа власт върху спорния имот по начин и продължителност, които да обективират правната фигура на владението по смисъла на чл. 79 ал. 1 от ЗС.

Изложената фактология се установява от събраните релевантни и неоспорени писмени доказателствени средства, включително заключението на допуснатата и изслушана СТЕ. Свидетелските показания на свидетеля Е.М. настоящият въззивен състав дискредитира като непоследователни, общи, лишени от плътност и конкретика, напълно негодни да бъдат свързани с конкретен факт, момент или обстоятелство, ненадеждни в по-голямата си част са и показанията на свидетеля Б.К. по аналогични причини, кредитируеми са само касателно момента на заминаване на А.М.и семейството му за Турция и „продажбата на къщата и земята“. Единствено показанията на последния свидетел Х.А.съдържат информация, лично и непосредствено възприета от него, отличаваща се с яснота и точност относно значими за спора факти.

С оглед горната секвенция, се налагат следните правни изводи:

На първо място, от гледна точка на статута на спорния имот, характерът му на земеделска земя е довел през 1958г. до отнемането му от собственика и предаването му към ДПФ и макар да липсват конкретни данни за включването му в масиви на ТКЗС, са налице вписвания, сочещи, че той е бил „предоставен за лично ползване“, тоест – формата на въздействието върху имота, упражнявано от наследодателя, изключва ползването като собственик, тъй като предаването му за ДПФ поражда знание, че е лишен от собствеността; изключва и владението, тъй като в съзнанието му е била създадена представата, че държи за другиго и няма данни за промяна на намерението.

Това състояние е продължило до 1978г., след който момент, до подаването на заявлението по реда на ЗСПЗЗ през 1992г., правното положение на имота не е претърпяло изменение, а фактическото „лично ползване“ не е било осъществявано от А.М., още по-малко пък от ищцата – една от дъщерите му.

По-късно, след като е постановен отказ за признаване правото на възстановяване на собствеността, тъй като имотът е бил включен в регулационните граници на населеното място, а заинтересуваните лица не са положили усилия да изпълнят законовите изисквания, за да постигнат положителен за себе си резултат, то по силата на  разпоредбите на ЗСПЗЗ имотът е станал частна държавна собственост, а впоследствие, съгласно пар. 42 от ПЗР на ЗОС, е придобил статут на частна общинска собственост.

Претенциите на трети лица спрямо този имот не попадат в спорното поле на настоящото производство, тъй като то касае само отношенията, развиващи се между ищцата и посочения от нея ответник, като за последния не съществува задължение да доказва свое изключително право на собственост, за да отблъсне ищцовата претенция.

Следва да се посочи още, че вписванията в имотните регистри и разписните книги на информация, касаеща собствеността, не създават вещното право и не служат за годно доказателство за установяването на такова.

На второ място, от гледна точка на твърдяния придобивен способ – давностно владение, въззивният състав счита, че такъв не е осъществен. Най-напред ищцата изобщо не е посочила начален момент, период или продължителност на владението си и твърде общо заявява, че имотът е владян от нея, но и от праводателя й, че е присъединила своето владение към неговото и като краен резултат – се е превърнала в едноличен негов собственик.

От една страна за периода от предоставянето на земите /включително на процесния имот/ през 1958г. за ДПФ, до напускане на Република България от бившия собственик и семейството му през 1978г., въобще не може да се говори за обръщане на държането за държавата /осъществявано чрез ползването/ във владение за себе си. За периода между 1978г. до 1992г., промяна на „анимуса“ за своене не е настъпвал, подаването на заявлението за признаване правото на възстановяване на собствеността сочи, че до този момент заявителят не се е считал за собственик.

От друга страна, както в този промеждутък, така и след 1992г., нито наследодателят А.М.М., нито ищцата, лично или чрез другиго са ползвали за себе си явно, несъмнено, трайно, непрекъснато и несмущавано процесния имот.

 По начало след отказа на ОбПК през 1992г., а даже да се счете, че наследодателят на ищцата е имал намерение за своене и от по-ранен момент - владение, упражнявано до 01.06.1996г. върху частен държавен или общински имот не би могло да доведе по принцип до придобиването му по давност. С императивната норма на чл. 7 от ЗДС законодателят е регламентирал възможността за придобиване по давност на държавна и общинска собственост, ако тя е частна, и началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г. Владението, осъществено преди този момент, не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало 01.06.1996г., то краят му е на последното число на предходния месец на последната година – тоест – при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС  – на 01.06.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г. и последващите изменения, последното - от 2011г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока /понастоящем – до 31.12.2022г./, считано от 01.06.2006г., който, както се посочи вече, е последният ден на последната година, в който придобивният срок изтича. Така, практически, е невъзможно придобиването по давност с недобросъвестно владение на имот, частна общинска или държавна собственост.

Следователно – процесният имот е бил земеделска земя, одържавена през 1958г. чрез предаване към ДПФ /по реда на ЗПИНМ/, по-късно включена в регулационните граници на населеното място, не е проведена надлежно предвидената в ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ реституционна процедура и той е станал частна общинска собственост, няма условия за придобиването му по давност чрез добросъвестно владение, а чрез недобросъвестно владение той не е придобит нито от ищцата, нито от наследодателя й, както понеже не се доказаха еднозначно, категорично и непререкаемо в кумулативна наличност всички елементи на владението от обективна и субективна страна, така и понеже дори такова да бе осъществено, няма завършен 10 годишен срок, годен да трансформира фактическото положение във вещноправно.

Ищцата, домогваща се да защити правото си на собственост с произход от давностно владение срещу общината, следваше или да докаже, че имотът никога не е бил държавна/частна собственост, или, че е престанал да бъде такава, което би й позволило да се позове на оригинерен придобивен способ срещу точно този ответник, който да ситуира в конкретен период с изискуемата продължителност.

Тъй като тя не е успяла да стори това, искът й се явява изцяло недоказан, а оттам – и неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Щом правните изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба е основателна и следва да бъде уважена, а атакуваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено ново, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на ищцата-въззиваема, която следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззивника-ответник в размер на 900 лв. за първоинстанционното и на 25 лв. за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 34/06.11.2017 г. по гр.д. № 158/2016 г. на КРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П  О  С  Т  А Н  О  В  Я  В  А :

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от Г.К., с ЕГН **********,***, съд.а. адв. М.Г.,***, против ОБЩИНА КОТЕЛ, положителен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр.чл. 79 ал. 1 от ЗС за признаване за установено между страните, че Г.К. е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор № 87031.502.848 по КККР на с. Ябланово, одобрени със заповед РД-18-8/28.03.2007г., изм. със заповед КД-14-20-106/14.03.2009г. на началника на СГКК-Сливен, с площ от 1259 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване, без стар идентификатор, с номер по предходен план – 848, при граници: ПИ с идент.№№ 87031.502.1065, 87031.64.805, 87031.59.2, 87031.502.2235, 87031.502.2234, 87031.502.2233, 87031.502.2232, 87031.502.2264 и 87031.502.567, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА Г.К. *** направените разноски за първоинстанционното производство в размер на 900 лв. и за въззивното производство в размер на 25 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: