Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 21.02.2018 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи февруари през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                      МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 64 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 1115/20.12.2017г. по гр.д. № 1577/17г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от М.Д.Х., против А.П.А.-Б. иск по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата 1400 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на исковата молба до окончателното изплащане и иск по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 850 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от 23.09.2016г. до завеждането на исковата молба и са присъдени на ответницата направените  разноски по делото в размер на 444 лв.

Въззивницата– ищца в първоинстанционното производство, обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че съдът е установил правилно и във вярна хронологическа последователност значимите за спора факти, но изградените въз основа на тях правни изводи не кореспондират с тях, тъй като неточно и неправилно е приложен материалният закон. Заявява, че съдът не е следвало да приеме и анализира като годно доказателство представеният писмен договор за продажба на недвижим имот от 16.01.2006г., подписан от ищцата и от П.А., тъй като той не порада правни последици. Той не съдържа задължителните реквизити на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, а по време на сключването му П.А. не е бил собственик на апартамента, такъв е била ответницата – негова дъщеря. Поради това клаузата, касаеща поемането на всички разноски се явява нищожна. По-нататък въззивницата се оплаква, че неправилно съдът е приел и че тя е упражнявала фактическата власт върху имота от 01.08.05г., тъй като показанията на свидетелите в тази насока са противоречиви. Първият свидетел Т. е заявил, че това е станало в началото на 2009г., а съдът се е доверил на показанията на свидетеля К. и свидетелката А., която е майка на ответницата. Така изводът му, че ищцата е била фактическият ползвател на топлинната енергия в апартамента от 01.08.05г. е необоснован, а ищцата не признава задължението на ответницата към „Топлофикация-Сливен“ ЕАД , защото тя не е била реален потребител. Направила е погасяването, защото това е било условие доставчикът да й открие нова партида във фазата на образувано изпълнително производство. С оглед изложеното моли въззивния съда да отмени атакуваното решение и постанови ново, с което уважи изцяло исковете й.  Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че обжалваното решение е постановено при спазванена процесуалните правила, съдът е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към приложимите за спора материалноправни разпоредби и няма пороци, които да водят до неговата отмяна. Анализирайки събраните доказателства, заявява, че не са установени елементите на неоснователното обогатяване, поради което правилно са отхвърлени исковете. Моли въззивния съд да потвърди атакувания акт и да й присъди разноските за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък.

В с.з. за въззиваемата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа представения отговор. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Няма процесуални или доказателствени искания. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционното решение.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявеният главен иск правилно е квалифициран, въз основа на изложените в обстоятелствената част от исковата молба обстоятелства, като такъв по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД – за връщане на сума, дължимостта на която ищцата свързва с неоснователно обогатяване от страна на ответницата.

За да бъде уважена такава претенция трябва да е налице фактическият състав на неоснователното обогатяване, визиран в текста на цитираната правна норма, който се състои само от обективни елементи. Необходимо е да са налице в кумулативна даденост няколко юридически факта – увеличение на имуществото на едно лице, намаляване имуществото на друго, като обогатяването на първото и обедняването на второто да произтичат от един и същ факт или от обща група факти, и  съответно – да няма друга възможност за правна защита на обеднелия, тъй като това е субсидиарен състав, който се прилага само когато за ищеца липсва възможност да се защити с някой от основните искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД. При установяване наличието на тази предпоставка и изброените елементи, неоснователно обогатилият се  за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването, а в случай на различие между тези две стойности, се дължи връщане на по-малкото между обедняването и обогатяването.

При съпоставка с настоящия случай не се открива тъждество между хипотезата на правната норма и констатираните фактически отношения.

От събраните писмени и гласни доказателствени средства, които са годни, допустими и относими, включващи както тези, които не са били оспорени по надлежен ред от страните, така и тези, чиято доказателствена тежест не е разколебана чрез направеното оспорване, не може да се направи еднозначен и категоричен извод, че ищцата е заплатила исковата сума в размер на 1 400 лв. на трето лице – „Топлофикация-Сливен“ ЕАД, която да е била дължима от ответницата и с невръщането й на ищцата тя да се е обогатила без основание за сметка на обедняването й.

Исковата претенция на ищцата се индивидуализира чрез период - 2002г. – 24.10.2007г. и размер - 1 400 лв.

За да е тя основателна, ищцата следваше да докаже: 1 – че точно за този период е съществувало вземане на „Топлофикация-Сливен“ ЕАД, 2 – че то е било в посочения размер, 3 - че ищцата е извършила плащане в този размер и 4 – че точно това задължение е било на ответницата, която без основание е отказала да върне посочената сума.

Установената по безспорен начин фактология не обективира пълно съвпадение с посочените условия, необходими за ангажиране на гражданската недоговорна отговорност на ответницата за неоснователно обогатяване.

Доказано е, че в рамките на релевирания период – 2002г. – 24.10.007г. по партида № 12097 на името на ответницата при „Топлофикация-Сливен“ ЕАД за жилище – апартамент в ******* е имало натрупани неплатени задължения само за периода 31.07.2005г. – 30.09.2007г., чийто размер е бил 463, 01 лв. главница и 190, 17 лв. обезщетение за забава в размер на законовата лихва /обща сума – 653, 18 лв./

Задълженията по тази партида са прехвърлени на 25.01.2008г. към откритата в „Топлофикация-Сливен“ ЕАД партида № 16207 за топлинна енергия за същия адрес на името на ищцата. Същата е придобила собствеността върху посоченото жилище от ответницата с н.а. от 24.10.2007г.

По-късно – със заповед № 2182 от 08.07.2009г. по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 3218/09г. на СлРС, било разпоредено ищцата да заплати на „Топлофикация-Сливен“ ЕАД сумата 709, 28 лв. представляваща стойността на доставена топлинна енергия на горепосочения адрес за периода 31.07.2005г. – 31.10.2008г., заедно със законовата лихва от 07.07.09г. и сумата 178, 64 лв. лихва за забава, както и разноски по делото.

Единствената сума, за която категорично е доказано, че е заплатена от ищцата, е в размер на 489, 21 лв., като плащането било извършено на 07.08.2012г. Всички останали плащания са извършвани на касата в брой и липсват данни за вносителя/платеца.

Така, по отношение на обективните елементи на правоотношението се установява: по т. 1  - наличие на задължение на ответницата към трето лице само за периода 31.07.2005г. – 30.09.2007г., който попада в рамките на исковия, по т. 2 - че размерът му е бил 653, 18 лв. и по т. 3 – че ищцата е извършила плащане в размер общо на 489, 21 лв. Това би бил и пределът на защитата, от гледна точка на размера, която ищцата би могла да получи, ако докаже принципната основателнователност на претенцията си.

По отношение на последния елемент – дали излизането на сумата от патримониума на ищцата, причинило й обедняване и съответното неизлизане на същата от имуществото на ответницата, довело до обогатяването на последната, е било без основание, настоящият въззивен състав счита, че не е бил успешно убеден в наличието му.

Действително, задълженията за заплащане стойността на доставената топлинна енергия възникват за титуляра на партидата, открита при доставчика за съответния адрес и за посочения период такъв е била ответницата. Погасяването на това парично задължение към третото лице -„Топлофикация-Сливен“ ЕАД, може да бъде извършено от всяко лице и за доставчика е безразлично кой ще направи плащането. Този, който е погасил чуждо задължение, може да иска връщане на даденото от длъжника.

Сумата, за която единствено е доказано, че е внесена от ищцата - 489, 21 лв., тя счита, че следва да й бъде върната, тъй като това парично задължение е било в тежест на ответницата, понеже за ищцата задължение за заплащане на сметките към „Топлофикация-Сливен“ ЕАД е възникнало след придобиване на собствеността върху апартамента – 24.10.2007г.

Това виждане би било споделимо, ако не бе установено наличието на правоизменящи факти, влияещи на правоотношението и отправящи категорично паричното задължение към ищцата. От една страна е доказано, че тя е обитавала и ползвала жилището /собственост на ответницата до 24.10.07г./ дълго време преди сключването на прехвърлителната сделка, и обратното – ответницата или нейни близки, не са го ползвали през този период.

Тези констатации съдът извежда от конкретните и взаимнодопълващи се показания на свидетелите К. и А.. Само обстоятелството, че втората е майка на ответницата не е достатъчно показанията й да бъдат дискредитирани, тъй като те се подкрепят изцяло от показанията на другия свидетел –съсед, който е без родство със страните, не проявява пристрастие или заинтересуваност, споделя лично, непосредствено и трайно във времето възприемани от него факти. Освен това неговите показания намират потвърждение и в представените писмени доказателствени средства, с които съставят цялостна и безпротиворечива картина на събитията, за разлика от показанията на свидетеля Т., които единствено в частта относно момента на установяване на държането на имота от страна на ищцата драстично се разминават с данните от другите доказателствени средства. Също така документалното закрепване /в лична или адресна карта/ на постоянен или настоящ адрес на лицето не доказва физическото му пребиваване на това място.

Поради това настоящият въззивенн състав приема, че ищцата е получила държането на апартамента от средата на 2005г., когато е започнала да прави и ремонт в него, като това фактическо положение е възникнало по силата на уговорка с бащата на ответницата /и брат на ищцата/, със знанието и без противопоставянето на ответницата в качеството й на собственик. Нещо повече – на 16.01.2006г. между ищцата и нейния брат бил подписан писмен договор /верифициран и с подписите на двама свидетели/, имащ белези на предварителен договор за покупко-продажба на имота – апартамент *******. В това производство съдът не може да обсъжда въпроса относно това, че номинираният за „купувач“ П.А. не е бил собственикът на имота /още повече, че по-късно сделката действително е реализирана и то при обещаните параметри/, тъй като за целите на този спор относими са само другите уговорки, внедрени в съглашението. Ищцата, като купувачка, се е задължила след 31.01.2006г. да поеме всички разходи за апартамента. Това обстоятелство, съчетано и със свидетелските показания относно това, че единствено тя е ползвала апартамента /по избран от нея начин/ от лятото на 2005г., прави необосновано твърдението й, че заплатената сума от  489, 21 лв., за която се установи че представлява стойност на доставена от „Топлофикация-Сливен“ ЕАД топлинна енергия в периода 31.07.2005г. – 30.09.2007г., е недължимо платена. С плащането й ищцата  едновременно е уредила парично задължение на ответницата към трето лице и е изпълнила поето от самата нея задължение към ответницата чрез баща й /имаме фигурата на уговорка в полза на друго лице/ – тоест в отношенията си с кредитора на ответницата тя изпълнява чуждо задължение, но в отношенията си с ответницата тя изпълнява своето задължение, престирайки на третото лице. Съдът пренебрегва като доказателствен източник другия договор от същата дата – 16.01.06г. между същите страни, съставен в писмена ръкописна форма и третиращ също въпроси относно „продажба на жилищен имот“, съдържащ уговорки за срокове, плащания, условия, както и обещание на купувачката за поеме „всички разноски за плащане на ток, вода - топла и студена, след 01.08.05г.“, тъй като в него няма изрично и конкретно индивидуализиране на жилището, за което се отнасят тези уговорки. Въззивният състав обаче извлича съдържанието им от съвкупността на всички събрани в първоинстанционното производство гласни и писмени доказателствени средства.

Може да се отбележи само, че посочването в н.а. от 24.10.2007г., че от този момент на купувачката се предава владението върху апартамента, не променя горните изводи – в действителност до този момент ищцата е била само държател на имота, владението, като част от правомощията на собственика, тя реално получава едва при преминаването на вещното право в патримониума й.

Така, в обобщение, въззивната инстанция намира иска за изцяло неоснователен, тъй като по отношение на третото лице „Топлофикация-Сливен“ ЕАД, плащайки сумата 489, 21 лв., стойност на доставена топлина енергия за периода 31.07.2005г. – 30.09.2007г., ищцата не  е изпълнила чуждо, а свое задължение, поради уговорката си с длъжника, поради което последният не се е обогатил /чрез ненамаляне на имуществото си с тази сума/ без основание за сметка на нейното обедняване.

Липсата на съществените елементи от фактическия състав на нормата на чл. 59 от ЗЗД дисквалифицира правоотношението като неоснователно обогатяване. Ето защо главният иск следва да се отхвърли..

Отхвърлянето на главната претенция обуславя неоснователността и също отхвърлянето и на акцесорната такава за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху претендираната сума от 24.09.2013г. до завеждането на исковата молба в размер на 580 лв., както и от предявяването на исковата молба на 06.04.2017г. до окончателното изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивницата и тя следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 444 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1115/20.12.2017г. по гр.д. № 1577/17г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА М.Д.Х. да заплати на А.П.А.-Б. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 444 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                       

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: