Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.Сливен, 25.04.2018 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети април, през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                  СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                           

При секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 82 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

    Образувано е по въззивна жалба, подадена от „М. -90“ ЕООД със седалище и адрес ******представлявана от Р. M.Б. и от М.Д.Б. ЕГН ********** *** против решение № 1082/07.12.2017 г. по гр.д. № 5143/2016 г. на Сливенския районен съд, с което на основание чл. 216 ал. 1 т. 6 от ДОПК вр. т. 2 от ГПК е бил обявен за недействителен по отношение на държавата, в качеството й на кредитор договор на покупко-продажба на недвижими имоти сключен между ответниците М.Б. в качеството и на купувач и на „М. – 90 „ ЕООД представлявано от Р.Б. в качеството й на продавач, като „М. -90“ ЕООД е длъжник на кредитора държавата, обективиран в нот.акт № 139 дело № 124/2013 г. от служебния архив на нотариус Е.Ш., с който „М. – 90“ ЕООД е продала на М.Д.Б. следните недвижими имоти т.1 поземлен имот № 030007, т.2 поземлен имот № 043082, т. 3 поземлен имот № 047002, т. 4. Поземлен имот № 049023, т. 5 поземлен имот № 085024 и т. 6 селскостопански обект – навес, производствен обект краварник, производствен обект метален обект, трафопост, всички разположени в имот № 203012. С обжалваното решение жалбоподателките са били осъдени да заплатят на държавата представлявана от ТД на НАП – Бургас сумата от 430 лв. депозити за вещо лице и свидетел, както и държавна такса по предявения иск в размер на 159,95 лв. Решението е обжалвано изцяло като материално незаконосъобразно и необосновано и постановено в противоречие с процесуалния закон. Въззивникът счита, че доказателствения материал е събран в противоречие с материалния закон, като първоинстанционния съд е допуснал съществени нарушения, като не е успял сполучливо и правилно да съпостави фактическото отношение с нормативния текст. Страната посочва, че пред РС – Сливен са били проведени шест съдебни заседания като първото е било на 25.04.2017 г. и в него е бил изслушан доклад на съда изготвен при условията на чл. 146 от ГПК, в който съдът бил разпределил доказателствената тежест. В петото съдебно заседание обаче проведено на 24.10.2017 г. съдът бил преценил, че доклада извършен първоначално по делото страда от някакви пороци и следва да бъде допълнен. При повторния доклад съдът дава изрични указания на ищеца за установяване качеството на кредитор на държавата и за установяване на родствената връзка между управителя на дружеството ответник и физическото лице ответник. Във връзка с това ищецът бил ангажирал допълнителни писмени доказателства, които в по-голяма степен и категоричност установили неговата тежест. Жалбоподателят счита, че процесуалните действия на съда изразяващи се в допълване на доклада и даване на изрични указания на ищеца представляват съществено процесуално нарушение. По този начин съдът бил нарушил принципа на равнопоставеност на страните, като не осигурил равна възможност те да упражняват процесуалните си права.Посочва, че без наличието на допълнителните доказателства ищецът е нямало да успее да докаже по безспорен начин както качеството на кредитор на държавата, така и родствената връзка между управителя на дружеството ответник и физическото лице ответник. На следващо място страната посочва, че направените изводи на съда за наличие на близка родствена връзка между управителя на „М. – 90 „ ЕООД и М.Б., която презюмира знанието за увреждане, нарушаването на изискванията за плащане в брой и неравностойността на престациите при сключване на договор за продажба на шестте недвижими имота, са неверни. Твърди се, че в конкретния случай липсва задължителна положителна предпоставка за уважаване на иска, а именно знанието за увреждане чрез атакуваната сделка. Разпоредбата на чл. 135 ал.2 от ЗЗД постановявала една оборима презумпция за знания на увреждането и тя била субективната предпоставка на иска. Знанието се предполагало до доказване на противното при наличие на близка родствена връзка каквато в случая не е била на лице. Твърди се, че в случая не е била налице хипотезата на свързани лица по смисъла на ДОПК. Не следвало да се приложи § 1 от допълнителните разпоредби на ТЗ, който регламентирал понятието „свързани лица“ при търговските сделки, предвид специалния характер на ДОПК, който изключвал приложението на общия състав регламентиран в ТЗ. Затова страната твърди, че доказателствената тежест по делото не обърната и ищецът кредитор е трябвало да доказва знанието за увреда, а такова доказване по делото не било имало. Страната счита, че в случая  е неприложима и разпоредбата на § 1 т. 3 б. „а“ от допълнителни разпоредби на ДОПК. На следващо място посочва, че нарушаването на Закона за ограничаване плащанията в брой не индицира основателност на предявения иск. На следващо място се посочва, че не е доказана по безспорен начин неравностойност на престациите при сключване на договор за продажба на шестте недвижими имота. Въпреки че изслушаните експертизи установявали разлика между стойността на продадените недвижими имоти и размера на посочената насрещна престация тази разлика не била „значителна“ по смисъла на закона. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и претециите да бъдат напълно отхвърлени. Страната не е направила доказателствени искания, както и искания за присъждане на разноски.

В законния срок  по чл.263 ал. 1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от К.Т. главен публичен изпълнител при ТД на НАП – Бургас, с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна. На първо място страната намира, че РС – Сливен не допуснал процесуални нарушения в производството по делото. Посочва, че след като на 24.10.2017 г. съдът е извършил допълнителен доклад на основание чл.146 ал.1 от ГПК на страните е била дадена възможност да изложат становищата си и процесуалният представител на ответниците е посочил, че няма възражения по доклада и не се противопоставя на доказателствените искания на ищцовата страна. Страната счита, че справката от ЕСГРАОН, която се намира на стр. 23 по делото, не е била изрично оспорена от въззивника. Твърди се, че дори когато въззивният съд установи неправилно дадена квалификация на иска в следствие на което са били дадени точни указания относно подлежащите на доказване факти той има възможност да даде указания относно подлежащи на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства. Страната посочва, че съдът е бил квалифицирал предявения от нея иск като иск по чл.216 ал.1 от ДОПК вр. чл. 135 ал.2 от ЗЗД, при която хипотеза знанието на лицата, с които длъжникът е договарял, не представлява подлежащ на доказване факт. От доказаните по делото факти безспорно било установено, че са налице трите обективни предпоставки на чл. 216 ал.1 т. 6 от ДОПК, а именно , че е извършена сделка след датата на установяване на публичните задължения, че в резултата на ревизията са установени публични задължения в особено големи размери и че извършената покупко-продажба е между свързани лица и уврежда кредитора, тъй като е довела до намаляне на ликвидните активи на длъжника. Връзката между купувача по сделката и управителя на дружеството продавач била роднинска по права линия и законът ги определя като свързани лица по смисъла на § 1 т. 3 б. „а“ от допълнителните разпоредби на ДОПК. Посочва се, че служейки си с понятията кредитор и длъжник законът не прави разлика между физически и юридически лица. Юридическото лице се представлявало и управлявало от определения в закона орган състоящи се от физически лица, които образували и изразявали волята на юридическото лице и по този начин валидното обвързване. Според установената съдебна практика наличието на свързани лица следвало да се приема и когато длъжник на държавата е търговско дружеството и родствената връзка е между неговия съдружник и управител с купувача по сделката – негово дете /определение №426/05.07.2010 г. по т.д. № 94/2010 г.  ТК II-ро ТО на ВКС/. Въззиваемата страна посочва, че съгласно трайната съдебна практика не можело да бъде въведен единствен критерии кое е значително дали равностойността е значителна следва да се прецени във всеки конкретен случай. В настоящия имотите са били продадени за сумата от 15 994,93 лв., а пазарната им цена била 22 129 лв., разликата била повече от 6 000 лв., което я правила значителна. Моли се обжалваното решение да се потвърди. Не се претендират разноски за тази инстанция.

В с.з. въззивникът „ М. 90“ЕООД редовно призован се представлява от законния си представител – управител Р.Б., както и от адв.Ш., който поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Не претендира разноски.

В с.з. въззивницата М.Б. редовно призована не се явява. Представлява се от адв. Ш., който поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Не претендира разноски.

В с.з. въззиваемата страна редовно призована се представлява от Главен публичен изпълнител М.П., която оспорва жалбата и моли да се потвърди обжалваното решение . Няма претенции за разноски.

Пред настоящата инстанция  не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника „ М. 90“ЕООД на 11.12.2017г. , а на въззивницата М.Б. на 22.01.2018 г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 28.12.2017 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

По делото е бил предявен иск с правно основание чл. 216 ал.1 т. 6 от ДОПК във вр. с чл. 135 ал.1 от ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.135ал.1 предл. 1 от ЗЗД кредитор може да иска да бъдат обявени за недействителни по отношение на него, действия с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането . В разпоредбата на чл.135 ал. 2 от ЗЗД е регламентирана оборимата презумция, че ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника знанието за увреда се предполага.

По сходен начин е уреден въпросът с публичните длъжници в разпоредбата на чл. 216 от ГПК, според която недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са сключените след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения: 1. безвъзмездни сделки с имуществени права на длъжника; 2. възмездни сделки с имуществени права на длъжника, при които даденото значително надхвърля по стойност полученото; 3. непарични вноски на имуществени права на длъжника; 4. сделки или действия с намерение да се увредят публичните взискатели; 5. погасяване на парични задължения чрез прехвърляне на собственост, ако връщането би довело до увеличаване на сумата, която публичните взискатели биха получили при разпределение на осребреното имущество на длъжника;6. сделки, извършени във вреда на публичните взискатели, по които страна е свързано с длъжника лице. При анализа на текста става ясно, че единствено в хипотезата на т.4 от чл. 216 от ДОПК се изисква доказване на знанието за увреда между лицата сключили сделките. По аргумент на противното, в останалите хипотези, включително и в хипотезата на настоящия казус – чл. 216 ал.1 т. 6 от ДОПК знанието за увреда на съкотрагентите се предполага до доказване на противното ако те са „свързани лица“ по смисъла на ДОПК. Определение на понятието „свързани лица“ е дадено в разпоредбата на §1т.3 б. „а“ от ДР на ДОПК и според него има свързани лица тогава , когато лицата помежду си са роднини по права линия, по серебрена до трета степен включително и роднини по сватовство – до втора степен включително, а за нуждите на чл.123 ал. 1 т.2 – когато са включени в общо домакинство. В настоящия случай управителят на дружеството длъжник ( продавач) е Р.Б., която е майка на купувача по сделката М.Б.. Предвид изложеното те са „ свързани лица“ по  смисъла на ДОПК и знанието за увреда се предполага до доказване на противното.

За да се уважи предявения иск по чл. 216 ал. 1 т. 6 от ДОПК е необходимо да е налице сделка сключена след връчване на заповедта за данъчна ревизия, в резултат на която са установени публични задължения, сделката да е извършена във вреда на публичния взискател и страните по тях да са „свързани лица“.

В случая процесната сделка е била сключена на 19.02.2013 г. с продавач „ М. 90 „ ЕООД с управител Р.Б. и купувач дъщеря и М.Б., които както посочихме по – горе са „свързани лица“ по смисъла на закона. На 19.09.2012 г., 13.12.2012 г., 20.12.2012 г. и на 24.01.2013 г. със Заповеди на ТД на НАП – Бургас са били възложени ревизии на дейността на „ М. 90“ ЕООД. Заповедите са били получени от Ж.П.П.съответно на 27.09.2012 г., 22.11.2012 г., 23.12.2012 г. и на 30.01.2013 г. С ревизионен акт № 021300168/18.04.2013 г. на ТД  на НАП – Бургас са били установени публични задължения на „М. 90 „ ЕООД в размер на 137 943 лв. По този начин безспорно се доказва, че сделката, с която е увредена държавата е извършена след връчването на заповедите за ревизия. Няма основания, от които да следва извод, че поради някаква причина едноличният собственик не е бил уведомен за започналите ревизии. Заповедите за ревизия са надлежно връчени на упълномощено по законен ред лице, поради което следва да се приеме, че едноличният собственик и управител на дружеството длъжник е било запознато с тях.

Че е налице вреда нанесена на публичния взискател е видно от извършените единична съдебно – оценителна експертиза, от която е видно , че общата пазарна стойност на продадените недвижими имоти към датата на продажбата е била 24 100 лв., както и от извършената допълнителната двойна съдебно – оценителна експертиза, според която стойността на имотите е била в размер на 22 129  лв., а те са били продадени за 15 994.93лв. Разликата е повече от 6000.00 лв. и е в ущърб на публичния изпълнител.

По отношение на претенциите за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, който в петото заседание е направил доклад по делото и е указал на страните доказателствената им тежест, съдът намира същото за неоснователно. Пред РС делото е било разглеждано от двама съдии. Първият докладчик по делото не е бил направил същински доклад на делото, поради което правилно при приемане на делото вторият докладчик е извършил подробен доклад, отделил е спорното от безспорното, разпределил е доказателствената тежест, отстранил е първоначално допуснатото опущение от съда. Страните не са били с накърнени права, а съдът им е съдействал за изясняване на делото от фактическата и правна страна.

Предвид изложеното следва да се приеме , че предявеният иск е основателен и доказан . Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да се потвърди.

Страните не са претендирали разноски, поради което такива не се присъждат.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1082/07.12.2017 г. по гр.д. № 5143/2016 г. на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.