Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  35

гр. Сливен, 28.02.2018 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и осми февруари през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Елена Христова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 87  по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1063/01.12.2017г. по гр.д. № 392/17г. на СлРС, с което е осъден на основание чл. 226 ал. 1 от КЗ /отм./ застрахователят на прекия причинител по застраховка “Гражданска отговорност” „БУЛ ИНС“ АД, гр. София, да заплати на увреденото лице М.С.М. обезщетение в размер на 3 500 лв., за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на нанесени телесни повреди, всички настъпили в резултат на ПТП настъпило на  16.06.2016г. в гр. Сливен, бул. „Банско шосе“ в посока към кв. „Речица“, между товарен автомобил „Фолксраген Транспортер“ с рег. № СН 5192 АН, управляван от Т.П.М. и лек автомобил „Опел Астра“ с рег. № СН 4845 ВН, управляван от Ф.А.В., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на деликта 16.06.2016г. до окончателното изплащане, като претенцията е отхвърлена като неоснователна до пълния й предявен  размер от 7 000 лв., осъден е на основание чл. 274 ал. 1 т. 1 вр. чл. 227 от КЗ /отм./, вр. чл. 22 от КЗ Т.П.М. – трето лице помагач на страната на ответника, да заплати на „БУЛ ИНС“ АД, гр. София сума в размер на 3 500 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени на М.С.М. вследствие на ПТП от 16.06.2016г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на деликта 16.06.2016г., при условие, че „БУЛ ИНС“ АД, гр. София изпълни постановеното срещу него осъдително решение по първоначалния иск, и са присъдени съразмерно таксите и разноските по делото.

Въззивникът е ищец в първоинстанционното производство и атакува цитираното решение в САМО В ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА МУ ЧАСТ на  иска по чл. 226 ал. 1 от КЗ /отм./, касаеща обезщетението за претърпени неимуществени вреди, както и относно разноските, като твърди, че в тях то е неправилно. Заявява, че размерът на присъденото обезщетение е твърде занижен, тъй като съдът не е преценил вярно степента на уврежданията и състоянието, в което въззивникът е изпаднал след причинените му травматични увреждания. Счита, че макар да се квалифицират като леки телесни повреди, травмите му са били изключително болезнени, нараняванията в гръдната и коремната област се лекували трудно, всеки допир бил съпроводен със силни болки. Страданията му били продължителни, а лечението в летния период било бавно и трудно поради горещините, било му почти невъзможно да спи и получил нервни кризи. Поради това въззивникът намира, че за претърпяното от него се полага по-високо обезщетение от присъденото, като първоинстанционният съд е нарушил принципа на справедливостта и не се е мотивирал в достатъчна степен защо е определил този размер. Иска въззивният съд да отмени в отхвърлителната му част атакуваното решение, касаещо неговия иск и да постанови ново, с което го уважи изцяло. Претендира разноските за двете инстанции, като се оплаква, че РС необосновано не е присъдил разноски за адвокатски хонорар, от представения договорза правна помощ е видно, че не са получени суми за възнаграждение, като е прието, че лицето е материално затруднено, за което не се изисква представяне на доказателства.

Няма направени нови доказателствени искания във въззивната жалба.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не са подадени насрещни въззивни жалби.

 В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява, с писмена молба, подадена чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък за тази.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

Третото лице-помагач на страната на ответника, редовно призовано, не се явява, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли тя да не бъде уважавана, а атакуваното решение – потвърдено в засегнатата от жалбата част

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно в атакуваната си част.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, касаещи главната претенция за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, тъй като те са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Те касаят единствено размера на обезщетението, определен от съда за възмездяване на причинените от прекия извършител на деликта неимуществени вреди.

Тъй като този вид вреди сами по себе си са без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата продължителност и прогнозите за развитие.

Оплакването в тази насока на въззивника-ищец, е несподелимо. Както вече бе посочено, понятието „справедливост“ не е правна категория и преценката е предоставена от нормотвореца в дискресията на съда. Субективното мнение на всяка от страните не го обвързва, тъй като съдът излага своите съображения за да даде стойностно изражение на справедливостта и те в случая са съпоставими с обективните фактически констатации.

Така в случая, предвид възрастта и пола на пострадалия – мъж на 68 години към момента на ПТП,  вида на причинените травми – съчетана травма със засягане на глава, гърди корем, крайници с анамнестични и клинични данни за лекостепенно сътресение на мозъка; контузия на главата с разкъсно-контузна рана в дясната половина на челото с размери 5-6 см. И охлузвания на кожата около нея, наложило хирургична обработка и шев; повърхностни охлузвания на кожата на лицето, по гърба, на носа и дясна скулна област; контузия в областта на корема с наличие в дясната половина на коремната стена на обширни повърхностни охлузвания на кожата на площ 15-20 см. и умерено изразен болезнен травматичен оток на меките тъкани в областта; контузия в областта на предмишницата на дясната ръка с наличие на повърхностно охлузване на кожата на площ около 7-8 см.; контузия в областта на дясната лакетна става с наличие на повърхностно охлузване кожата по задната й повърхност; контузия на двете коленни стави с наличие на повърхностни охлузвания по кожата по предните повърхности на площ 10-12 см. и умерено изразен болезнен  травматичен оток на меките тъкани в областта, характера им – всичките представляващи леки телесни повреди, неопасни за живота, степента на болките – със среден интензитет и сила, продължителността на търпените от ищеца физически страдания –около един месец, приключващи с пълно отшумяване и изцяло възстановяване на тъканите, както и качествата на преживения душевен дискомфорт и психични страдания – кратккотраен стрес и състояние на уплаха, изнервеност, затруднен сън и повишена тревожност, неотминали напълно към момента, и предвид това, че всички тези обстоятелства са надлежно доказани с годни, допустими и относими доказателствени средства, настоящият състав намира, че сумата от общо 5 000 лв. представлява максимално справедлива компенсация, като обективен паричен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези причинени вреди, които съдът е приел за непререкаемо доказани, и с нея напълно се обезщетяват установените неимуществени вреди.

Въззивният състав намира, че при преценката си РС е взел под внимание всички значими конкретни обстоятелства, индивидуализиращи личните преживявания на ищеца и ги е отчел, давайки им имуществено изражение, чийто размер съвпада с приетия от този състав.

Така, след определяне на общия размер на сумата, тъждествена на претърпяната вреда, следва да се разгледа и своевременно релевирания довод за наличие на съпричиняване на вредоностния резултат от страна на пострадалия ищец. Определеният общ размер на претърпените вреди следва да бъде редуциран с оглед непререкаемо доказаното наличие на  принос и от страна на последния за настъпването на вредата – той е действал противоправно, тъй като не е поставил предпазен колан, а се установява безусловно, че голяма част от уврежданията той не би получил, ако е бил с наличния такъв колан. Въззивният съд също приема, че приносът му е в размер на 30 %, поради което определеният общ размер на дължимото на ищеца обезщетение следва да се намали на 3 500 лв. За този размер искът е основателен и доказан и следва да се уважи, заедно с поисканото обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на деликта до окончателното изплащане. Над този размер, до пълния предявен от 7 000 лв., претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните части, включително по отношение на присъдените разноски, които са съобразени изцяло с размера, посочен в списъка по чл. 80 от ГПК /като са взети предвид и представените доказателства за извършването им/, в който не е включено адвокатско възнаграждение, и са съразмерни на уважената част от иска.

В необжалваните части решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени, а тъй като въззиваемата страна не е направила и претендирала разноски  за тази инстанция, такива не следва да й се присъждат. Третото лице-помагач не дължи и не му се дължат разноски.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1063/01.12.2017г. по гр.д. № 392/17г. на СлРС В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

         

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

         ЧЛЕНОВЕ: