Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   41

 

гр. Сливен, 19.03.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:      НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА             

ЧЛЕНОВЕ:          ХРИСТИНА МАРЕВА      

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №111 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №1091/12.12.2017г. по гр.д.№2840/2017г. на Сливенски районен съд, с което е осъден О.Й.М. да заплати на С.Д.Г. сумата от 4500лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, следствие ухапване на 21.01.2017г. в с.Ичера, общ.Сливен от куче, порода немска овчарка на име Барон, собственост на ответника, изразяващи се в три рани от ухапване в областта на предмишницата на дясната ръка две и една по задната повърхност на дясното бедро на ищцата, изразяващи се в по две разположени една срещу друга разкъсно-контузни рани за всяко от местата на захапванията, както преживян стрес, шок и уплаха,  като иска над уважената част до пълния предявен размер от 15000лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан. С решението на страните са присъдени разноски по делото, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство О.Й.М., като с нея се атакува решението в осъдителната му част и относно разноските.

В жалбата си въззивникът О.М. чрез пълномощника си адв. М.П. твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната осъдителна част е неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон и необосновано. Значителна част от жалбата представлява пресъздаване на изложеното в исковата молба, отговора на исковата молба, определението на районния съд по чл.140 от ГПК и пресъздаване на установената от районния съд в решението фактическа обстановка и направените от съда правни изводи. На следващо място е направил собствен прочит и анализ на събраните по делото гласни доказателствени средства. Излага подробни аргументи за неправилното кредитиране от страна на първоинстанционния съд на свидетелските показания и констатира противоречие в показанията на свидетелите на ищцата. Счита, че следва да се кредитират само показанята на неговите свидетели и фактическата обстановка да се изгради само върху тях. Счита, че от тези показания се установява, че кучето е било на разстояние 3-4 метра от ищцата, т.е.  не е установено твърдяното ухапване. Медицинските документи на ищцата били издадени два месеца след инцидента, като ищцата нямала документ от спешното отделение, което твърди, че е посетила на следващия инцидента ден. Прави анализ на доказателствата в тази насока. Счита, че твърденията на ищцата относно изпитвания стрес от ухапването не се подкрепяли от събрания доказателствен материал.Счита, че неправилно районният съд не е кредитирал снимките от Фейсбук, приложени по делото, като те не са оспорени от ищцата и от тях било видно, че физическото състояние на ищцата е добро, а от коментарите ставало ясно, че емоционалното й състояние се дължи на драматична раздяла с друг човек, а не от инцидента с кучето. Въззивникът твърди допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при събирането на доказателства за релевантни факти, а именно неправилен отказ да се изиска справка от МБАЛ „Д-р Иван Селимински“ относно обстоятелството приета ли е ищцата в болницата за раждане на ***г. Това искане било направено във връзка с отговора на ищцата на въпрос по реда на чл.176 от ГПК в предходно съдебно заседание и неговото твърдение, че установената от лекаря психиатър напрегнатост, емоционална лабилност и т.н. се дължи не на инцидента с кучето, а поради състояние на бременност на ищцата. С оглед изложеното счита, че ищцата не е доказала, че е претърпяла вреди именно от ухапване от неговото куче, като не е установено категорично, че ухапването е от неговото куче и на посочената в исковата молба дата.  Поради това, въззвникът моли въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което отхвърли изцяло предявения срещу него иск. Претендира присъждане на направените по делото пред двете инстанции разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна С.Д.Г..

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемата С.Г. – ищца в първоинстанционното производство чрез пълномощника си адв.М. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемата намира постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно в обжалваната му част и моли същото да бъде потвърдено. Излага подробни контрааргументи на доводите на въззивника, развити с въззивната жалба. Прави собствен анализ на събраните по делото доказателства и изразява становище, че направеният от районния съд анализ на същите е правилен и обстоен. Счита, че от всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни, в т.ч. заключението на вещото лице по назначената съдебномедицинска експертиза, се установяват всички елементи на непозволеното увреждане – деянието, вината, вредите и причинно-следствената връзка. По отношение на оценката на вредите, посочва, че макар и неоценени достатъчно от районния съд, му се доверява, че е взел правилно решение, поради което и не е подала насрещна въззивна жалба. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

С мотивирано определение, постановено по реда на чл.267 от ГПК, въззивният съд е оставил без уважение направено с въззивната жалба доказателствено искане.

В с.з., въззивникът О.Й.М., редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие – адв. М.П., който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. В условията на евентуалност, ако съда не приеме иска за изцяло неоснователен, до постанови решение, с което  да намали размера на обезщетението, тъй като се касаело за изключително лек случай, като счита, че размера следва да е 500лв. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемата С.Д.Г., редовно призована, не се явява,  представлява се от процесуален представител по пълномощие – адв. Е.М., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно в обжалваната част. Счита, че присъдения размер е съобразен с причинените на ищцата вреди и с практиката на съдилищата. Моли съда да съобрази, че всъщност ищцата е била дете на 19 години по време на инцидента. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.  

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част, настоящата инстанция, след преценка на събраните по делото доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни – само по отношение на размера на присъденото обезщетение за причинени неимуществени вреди.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от С.Д.Г. против О.Й.М. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000лв., причинени следствие ухапване от куче, собственост на ответника М., на 21.01.2017г. в с.Ичера, с правно основание чл.50 от ЗЗД, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на увреждането – 21.01.2017г. до окончателното й изплащане.

Съобразно разпоредбата на чл. 50 от ЗЗД за вредите, произлезли от животно, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор се намира то, като за уважаване на иска следва да се установят по несъмнен начин следните няколко кумулативни предпоставки: вреда; същата да е причинена от животно; то да е собственост или да се намира под надзора на ответника; бездействие на последния за предотвратяване на вредата; причинна връзка между това бездействие и вредата. Отговорността, както на собственика, така и на лицето, под чийто надзор се намира животното, е безвиновна, поради което в случая не трябва да се изследва наличието на вина у деликвента като необходим елемент от субективната страна на деянието, тъй като същата има гаранционно-обезпечителен характер.

В случая, исковата претенция за обезвреда е насочена спрямо собственика на животното – куче, порода немска овчарка, ухапало ищцата на 21.01.2017г. в с.Ичера, общ. Сливен. По делото безспорно е установено, а и между страните не е спорно обстоятелството, че въпросното куче е собственост на ответника в първоинстанционното производство О.Й.М..

От събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че на 21.01.2017г. около 20,30 часа, кучето, собственост на ответника М., невързано, без намордник, излязло от двора на улицата и нападнало минаващата покрай къщата в този момент С.Г., като я ухапало в областта на предмишницата на дясната ръка и в задната част на дясното бедро. От показанията на свидетеля Свилен Стоянов се установява, че кучето, порода немска овчарка, вечерта на инцидента било пуснато свободно в двора на ответника М., а свидетелят и другите двама свидетели Д. и Ц., при излизането си от двора на ответника оставили външната врата отворена. От показанията на свид.Ц. се установява, че кучето било без поставен намордник. Самия факт на нападението и ухапването е непосредствено възприет от свидетелката очевидец П.Д.– Й.. Нейните показания са непротиворечиви и се подкрепят, както от показанията на останалите свидетели, в т.ч. косвено от показанията на свидетелите на ответника, така и от писмените материали по делото. Съдът не приема възраженията на въззивника, че показанията на тази свидетелка са оборени от показанията на тримата свидетели, осигурени от ответника, тъй като безспорно в момента на инцидента те са били доста по-надалеч от свидетелката очевидец Й., която непосредствено наблюдавала ищцата и случващото се в този момент, а другите трима свидетели са вървели в обратна посока – с гръб към ищцата и дома на ответника М.. Тримата свидетели посочват, че са чули лая на кучето „някъде“ зад тях и вика, писъка /свид.Ц./ на ищцата. Едва след това те са се обърнали и са възприели последващата сцена на вика на ответника към кучето, излизането му от двора и бързото хващане на кучето от негова страна. Тъй като именно са вървели с гръб към дома на ответника в обратна посока, първо са чули лая и писъка, който логично следва ухапването от кучето и едва след това са се обърнали и възприели последващия момент. Това безспорно не е в противоречие и допълва, както показанията на свид.Й., така и обясненията на ищцата, както и тези на ответника, дадени в процеса на прокурорската проверка. Няма как тримата свидетели да са видели момента на инцидента, да са го възприели непосредствено. Поради това, съдът споделя категорично извода на районния съд, че те не опровергават така установеното от фактическа страна – инцидента с ухапването, а косвено го потвърждават.

Следва да се посочи, че ответника отговаря само, защото е собственик и това му качество е водещо и обуславящо. Изискуемото "бездействие" във фактическия състав на нормата на чл. 50 от ЗЗД е релевантно само от гледна точка на това дали собственикът/надзорникът на вещта е успял да попречи на осъществяването на деликта, но след като не го е направил, независимо от причините за това, той нито може да се освободи от отговорност, нито пък последната може да бъде намалена. По изрична разпоредба на закона /чл.50, изр. второ от ЗЗД/, собственикът на животното отговаря и тогава, когато то е избягало или е изгубено. Собственикът или лицето, под чийто надзор се намират животните, се освобождават от отговорност за вредите, причинени от същите, само ако вредите са резултат от случайно събитие, непреодолима сила или са причинени изключително и изцяло от трети лица. Такива, изключващи отговорността на ответника обстоятелства, в настоящото производство не са наведени и установени. Напротив, както бе посочено по-горе, въпросното куче, порода немска овчарка било пуснато свободно, невързано, в двора, а външната врата, водеща директно на улицата, по която в този момент е минавала ищцата, е била оставена отворена. Следователно, ответникът не е взел съответните мерки за предотвратяване на инцидента и оставяйки животното без надзор чрез бездействието си е създал предпоставки за настъпване на инцидента, като не е попречил на осъществяването на деликта. 

Следващият основен елемент на непозволеното увреждане е вредата. Без наличие на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. От събраните по делото доказателства са установени вредите, причинени в резултат на деликта - неимуществени /болки и психическо разстройство/, причинени на ищцата С.Г.. Установено е че в резултат на инцидента, станал на 21.01.2017г., ищцата е получила увреждания на здравето, изразяващи се в: три рани от ухапване от куче в областта на предмишницата на дясната ръка – две и една по задната повърхност на дясното бедро, изразяващи се в по две разположени една срещу друга разкъсно-контузни рани за всяко от местата на захапванията. В резултат на тези увреждания се установи, че С.Г. е търпяла болки.

Освен това, в резултат на инцидента, ищцата е получила остра стресова реакция и разстройство в адаптацията – състояния, установени и диагностицирани от специалист психиатър. В тази насока, възраженията на въззивника за липса на причинно-следствена връзка между инцидента с кучето му и тези увреждания на психиката на ищцата, са напълно неоснователни. Тези увреждания и причинно-следствената им връзка с инцидента от 21.01.2017г. са безспорно установени, както от писменото доказателство – медицинско удостоверение от специалист психиатър, така и от събраните по делото гласни доказателства /показанията на свид.Й. и свид.А./. Ответникът не е ангажирал годни доказателства за опровергаване на тези установени обстоятелства. Снимките от социалните мрежи и коментарите към тях не са доказателства по смисъла на ГПК и съда не ги взема предвид при формиране на фактическата обстановка  на правните си изводи. Извън това, само следва да се посочи, че не е установено по никакъв начин момента, в който са правени и от тях не може да се съди за външното, видимо състояние на ищцата към правно релевантния за спора момент. Още по-малко коментарите под тях са документ по смисъла на ГПК и свидетелстват за емоционалното състояние на ищцата.

Освен това, с оглед възраженията, развити във въззивната жалба относно умишлено прикрит от ищцата факт на бременност и твърдението на въззивника - ответник, че установената от лекаря психиатър напрегнатост, емоционална лабилност и т.н. се дължи не на инцидента с кучето, а поради именно това състояние на бременност на ищцата, следва да се посочи следното: На първо място, твърдението за налична бременност на ищцата по време на прегледа при лекаря психиатър не се установи по делото, нито такова състояние на ищцата в някакъв друг момент. Процесуалният представител на ищцата през въззивната инстанция заяви, че ищцата не е била бременна през 2017г. Освен това обаче съдът намира за необходимо да посочи, че ако твърдението на въззивника за раждане на ***г. се бе установило, то това означава, че ищцата е била бременна по време на инцидента с кучето и безспорно това би довело до още по-големи вреди в психологически и емоционален план от установените по делото, тъй като тогава страха би бил не само за нейните живот и здраве, но и за тези на детето /плода/ и съответно това би било отчетено като увеличаващо отговорността и съответно дължимата за значително по-големите вреди в този случай обезвреда.

С оглед изложеното, съдът приема безспорно, че е налице вреда под формата на накърняване на телесната цялост и здраве на ищцата, както и наличието причинна връзка между противоправното деяние и вредата, установена от съдебно-медицинската експертиза и показанията на свидетелите.

От медицинските удостоверения и от заключението на назначената съдебно-медицинска експертиза, според съда безспорно се установяват уврежданията, вредите, причинени на ищцата, вследствие безспорно доказаното ухапване и причинната връзка между тях. Макар и не непосредствено след инцидента, медицинското удостоверение описва подробно физическото състояние на ищцата и заключава, че безспорно белезите от раните са причинени по начина, описан от ищцата. Това се потвърждава категорично от заключението на СМЕ се установява категорично, че уврежданията по начина, по който изглеждат в момента на прегледа, добре отговарят да са получени на 21.01.2017г. в резултат на три динамични ухапвания от куче. Следва само да се отбележи, че твърдения и данни за друго подобно ухапване, от което евентуално да са уврежданията няма. Поради това съдът приема за безспорно установено, че процесните увреждания на ищцата, подробно описани в решенето на СлРС, са причинени от въпросното ухапване от кучето на ответника на 21.01.2017г.

Съдът е мотивиран и приема, че са налице всички предвидени в закона елементи на фактическия състав на чл.50 от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване вредите, в случая неимуществени, причинени на ищцата.

Обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във всеки отделен случай размерът му следва да се определя съобразно претърпените телесни увреждания – характер, брой, отражението им върху здравето на увреденото лице, годността на увредения за нормален живот, продължителността на страданието във времето. Целта на законовата разпоредба е да се репарират в относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които с оглед характера си, са трудно оценими.

При определяне на дължимото обезщетение в случая, съдът взе предвид установения факт, че на С.Г. в резултат на ухапването от кучето, собственост на ответника, което последният не е предотвратил, са причинени леки телесни повреди, изразяващи се в три рани от ухапване от куче в областта на предмишницата на дясната ръка – две и една по задната повърхност на дясното бедро, изразяващи се в по две разположени една срещу друга разкъсно-контузни рани за всяко от местата на захапванията.

Съдът съобрази възрастта на ищцата /20 год./ и продължителността на изпитваните болки и неудобства от разкъсно-контузните рани, физическите увреждания – около 1 месец. Съдът взе предвид факта, че уврежданията на психичното здраве на ищцата - остра стресова реакция и разстройство в адаптацията са с по-продължителен период на възстановяване – продължили са повече от половин година, като С.Г. не можела да спи спокойно, имала кошмари и се стряскала на сън, често плачела, била неспокойна, разтревожена.

Съобразявайки посочените обстоятелства, оказващи влияние при определяне на дължимото обезщетение, съдът намира, че справедливия паричен еквивалент на причинените увреждания - неимуществени вреди, възлиза на сумата от 3000лв. /1000лв. за причинените болки и неудобства от физическите увреждания и 2000лв. за причиненият й стрес и разстройство в адаптацията/.  До този размер искът следва да се уважи, като основателен и доказан, като за останалата част до пълния претендиран размер – се отхвърли като неоснователен.

С оглед изложеното и частичната основателност на иска по чл.50 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размера от 3000лв., при уважен от районния съд размер от 4500лв., въззивният съд следва да отмени решението на Сливенски районен съд, в частта, с която иска е уважен над размера от 3000лв. до присъдения размер от 4500лв. и вместо него да постанови друго по същество, с което да отхвърли иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над размера от 3000лв. до 4500лв.

В частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди до размера от 3000лв. решението на СлРС е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е отхвърлен иска по чл.50 от ЗЗД над присъдения от районния съд размер от 4500лв. до пълния претендиран размер от 15000лв. и в тази част същото е влязло в сила.

По отношение на претенцията, заявена изрично с исковата молба за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането 21.01.2017г., следва да се посочи, че първоинстанционния съд е пропуснал да я разгледа и да се произнесе по нея, поради което тя не е предмет на въззивното производство и въззивният съд не следва да се произнася за пръв път по тази претенция. За ищцата в първоинстанционното производство е отворен пътя за искане за допълване на първоинстанционното решение по реда на чл.250 от ГПК.

С оглед изхода на спора, на ищцата в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК се дължат разноски, съразмерно с уважената част от иска в размер на 376лв., определени на база правилно редуцирано от районния съд адвокатско възнаграждение /от 1200лв. на 980лв./ с оглед направено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК. Поради това решението на районния съд в частта относно присъдените на ищцата разноски следва да се отмени над сумата от 376лв. до присъдения й размер от 564лв.

На ответника в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.3 от ГПК се дължат разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция в размер на 944лв. /при присъдени 826лв./, определени на база правилно редуцирано от районния съд адвокатско възнаграждение /от 1100лв. на 980лв./ с оглед направено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, поради което следва да му се присъдят такива допълнително в размер на 118лв.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се разпредели съразмерно между страните. Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

На въззивника М. следва да се присъдят съразмерно разноски пред настоящата инстанция за платена държавна такса в размер на 30лв., с оглед частичната основателност на въззивната жалба.

На въззиваемата С.Г. следва да се присъдят съразмерно разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 666,67лв. с оглед частичната неоснователност на въззивна жалба.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №1091 от 12.12.2017г., постановено по гр.д. №2840/2017г. по описа на Сливенски районен съд в частите, с които е осъден О.Й.М. с ЕГН ********** *** да заплати на С.Д.Г. с ЕГН ********** *** обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на ухапване на 21.01.2017г. в с.Ичера, общ.Сливен от куче, порода немска овчарка, на име Барон, собственост на ответника, изразяващи се в три рани от ухапване в областта на предмишницата на дясната ръка две и една по задната повърхност на дясното бедро на ищцата, изразяващи се в по две разположени една срещу друга разкъсно-контузни рани за всяко от местата на захапванията, както преживян стрес, шок и уплаха, над размера от 3000лв. до размера от 4500лв. и разноски по делото над размера от 376лв. до присъдения размер от 564лв.,  като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от С.Д.Г. с ЕГН ********** *** против О.Й.М. с ЕГН ********** *** за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат в резултат на ухапване на 21.01.2017г. в с.Ичера, общ.Сливен от куче, порода немска овчарка, собственост на ответника с правно основание чл. 50 от ЗЗД над размера от 3000лв. до размера от 4500лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №1091/12.12.2017г., постановено по гр.д.№2840/2017г. на Сливенски районен съд в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА С.Д.Г. с ЕГН ********** *** да заплати на О.Й.М. с ЕГН ********** *** сумата от 118лв., представляваща допълнителни разноски пред първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от иска и сумата от 30лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА О.Й.М. с ЕГН ********** *** да заплати на С.Д.Г. с ЕГН ********** *** сумата от 666,67лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                                      

                                                            ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                     

                                                                                  2.