Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 42

 

гр. Сливен, 21.03.2018 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи март през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                      СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 118 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 1132/22.12.2017г. по гр.д. № 282/17г. на СлРС, с което е признато за установено между С.М.М. и В.М.П., на основание чл. 111 вр. чл.108 от ЗС, вр. чл. 56 от ЗС, че В.М.П. е титуляр на ограничено вещно право на ползване на недвижим имот в **********,, представляващ дворно място с площ 112 кв.м., съставляващо ПИ № 607 вв кв. 116 по плана на града от 1985г., заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда, представляваща самостоятелно жилище със застроена площ от 46 кв.м. и другите подобрения в мястото, при граници: улица, ПИ № 604 и ПИ № 606; осъдена е С.М.М. да предаде на В.М.П. владението върху имота; осъдена е на основание чл. 59 от ЗЗД С.М.М. да заплати на В.М.П. сумата 260 лв., представляваща обезщетение за лишаването на последната от ползване на описания имот в периода от 27.05.2016г. – 22.06.2016г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 22.06.2016г. до окончателното изплащане; отхвърлен е като неоснователен предявеният на основание чл. 59 от ЗЗД от С.М.М. против В.М.П. насрещен иск за заплащане на сумата 8 600 лв., представляваща стойността на направени разноски за ремонт, поддръжка и запазване на описания имот, както и за изграждането на допълнителната второстепенна постройка в него, с което се е запазил имота и се е увеличила стойността му, и ответницата е осъдена да заплати по сметка на съда д.т. в размер на 100 лв.

Въззивната жалба е подадена от ответницата в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение, като въззивницата твърди, че то е неправилно, постановено при нарушение на процесуалните правила и в противорачие с материалния закон.

Заявява, че след като е установено безспорно, че ищцата е ползвател на имот, а правото на ползване е от категорията на непрехвърлимите, е необясним мотивът на съда, че ищцата притежавала правомощието разпореждане с вещта, тъй като тя е само държател, а не владелец на имота, още по-малко – собственик. Също така счита, че с оглед очертания в н.а. № 74 от 18.12.2006г. обем на учреденото й вещно право, то не може да се разпростира върху други законно изградени след този момент в имота постройки, каквато е допълнителната постройка, изцяло изградена и заплатена от ответницата. Поради това въззивницата счита, че предявеният иск по чл. 111 вр. чл. 108 от ЗС и акцесорната претенция са изцяло неоснователни и недоказани и е следвало да бъдат отхвърлени.

На следващо място тя се оплаква от неправилното отхвърляне на предявения от нея насрещен иск. Счита, че безспорно е доказано, че в продължение на много години се намира в имота и е установила владение върху него със знанието и без противопоставянето както на собственика, така и на ползвателя-ищца, извършила е ново строителство, необходими и полезни разноски, подобрения и ремонти в същия имот. Необосновано не била извършена допуснатата от съда експетиза, за която въззивницата била внесла депозит и делото приключило без заключението, което би било съществено доказателство. Заявява, че приложимият закон за конкретния случай е чл. 75 от ЗС във вр. чл. 72  от ЗС и той й гарантира правото да защитава владението си на новопостроената постройка до заплащането на сумата, с която се е увеличила стойността на имота, вследствие на извършените от нея подобрения. Накрая твърди, че решението е порочно и поради това, че 2 г. след учредяването на вещното право била издадена заповед за одобряване на КККР на гр. Елхово, и всички последващи правни действия следва да бъдат съобразени с кадастралните номера на имотите по одобрената карта, а в случая при вписването на исковата молба и в решението била използвана номерацията от 1985г., което води до нищожност на вписването и на съдебния акт.

С оглед това моли въззивния съд да  обезсили или отмени изцяло като нищожно, недопустимо и неправилно  атакуваното решение, като върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, или, евентуално – да се произнесе по същество като отхвърли исковете на ищцата, а ако ги счете за основателни - да уважи изцяло насрещния й иск. Няма претенция за разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК ищцата – въззиваема в това производство, не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба на изложените в нея основания, които повторно развива. Счита акта на СлРС  за нищожен и неправилен, навежда аналогични на доводите в жалбата и иска отмяна на решението и постановяване на ново, с което първоначалните искове бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани, а насрещният иск бъде уважен в предявения размер като основателен. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Инвокираните във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Няма допуснати процесуални нарушения от първостепенния съд. Няма основания за обявяване нищожността на атакувания съдебен акт, нито за неговото обезсилване.

Изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба сочи, че съответстващата на твърдяното от ищцата накърнено материално право квалификация на претенциите й, е чл. 108 от ЗС, вр. чл. 111 от ЗС, вр. чл. 56 от ЗС – за  признаване за установено между страните, че ищцата е носител на ограничено вещно право на ползване върху недвижим имот, което се упражнява неоснователно от ответницата и за осъждане на последната да й го предаде, и чл. 59 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение за ползване без основание на чужд имот.

На доказване подлежат фактите на притежаване от ищцата в съответния обем на ограниченото вещно право, че то й е отнето или възпрепятствано от ответницата и няма правно основание за това, както и, че през посочения конкретен период ответницата се е обогатила за сметка на обедняването на ищцата от ползването на нейния имот, от което я е лишила без да има основание.

От своя страна насрещният иск се квалифицира като такъв по чл. 59 от ЗЗД и има за предмет заплащане на стойността на извършени от обикновен  ползвател подобрения в чужд имот, с която собственикът се е обогатил неоснователно.

Релевантните факти, които следва да се докажат в кумулативна даденост са, че насрещната ищца е извършила твърдяните действия в чуждия имот, тяхната стойност и същност, отношението на обогатилия се, размера на обедняването на насрещната ищца, размера на обогатявването на насрещната ответница при липса на основание за това и общия произход и причинната връзка между  двете.

От събраните писмени и гласни доказателствени средства, които като цяло кредитира, понеже са еднопосочни и взаимнодопълващи се, въззивният съд намира, че между страните се е сложила следната фактология:

С н.а. за дарение на недвижим имот № 74, т. ХІ,  рег.№ 9084, д. № 163482006г. от 18.12.2006г. на нотариус рег. № 451 на НК, Д.Д.Ж. учредил на В.М.П. /ищцата в първоинстанционното производство/ право на безвъзмездно и пожизнено право на ползване, а дарил на Г.И.И./син на ищцата/ собствеността на своя недвижим имот в **********, представляващ дворно място с площ 112 кв.м., съставляващо ПИ № 607 вв кв. 116 по плана на града от 1985г., заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда, представляваща самостоятелно жилище със застроена площ от 46 кв.м. и другите подобрения в мястото, при граници: улица, ПИ № 604 и ПИ № 606.

До 2013г. ищцата живяла в жилищната сграда. Нейната сестра /ответницата по делото/ живеела в гр. Дупница със своя син, който бил в лошо здравословно състояние. Сестрите взели решение да се установят в едно населено място, като ищцата и синът й – собственик на имота - се съгласили в дворното място ответницата да изгради, за да живеят със сина й там, дървена къща /временна, сглобяема постройка/, което било сторено със средства на последната.

През 2013г., ответницата и синът й се установили да живеят в къщата, а ищцата – в дървената постройка, като обсъдените помежду им съображения били във връзка с това, че ищцата живее сама, а ответницата – със сина си, както и със здравословното състояние на  последните двама, като уговорката била, че това положение ще е временно, без да е уточнен крайният й момент.

Впоследствие, около година по-късно,  ответницата предприела поредица от ремонти в жилищната сграда, които заплащала сама. Подновяването и поправките ставали със знанието на ищцата, която не се противопоставяла на извършването им, нейният син също не е демонстрирал явно и категорично несъгласие, нито е правил опити да попречи или преустанови ремонтните дейности преди или по време на извършването им.

В началото на 2016г. ищцата поискала сестра й и синът й да се преместят в дървената постройка, но ответницата отказала.

На 11.05.2016г. на последната била връчена нотариална покана - акт 106, т. І рег. № 3103 от 10.05.16г. от страна на ищцата, с която тя й заявявала, че пребиваването и ползването на сградата е без основание, поради което я канела в 15 дневен срок да я освободи и да се настани в предоставената й сглобяема постройка в същия двор, като в противен случай я уведомявала, че ще й дължи обезщетение за това, че я е лишила от правото на ползване, в размер на 10 лв. дневно.

Ответницата не освободила имота и настоящата искова молба  е предявена на 22.06.2016г.

По първоначалните искове:

Ищцата счита, че правото й да ползва имота е нарушено и възпрепятствано, и иска ответницата да й го предаде.

Правоизключващите отбранителни доводи на последната са, че ищцата сама се нанесла в дървената постройка, построена със средства на ответницата и тя заживяла в сградата, която после ремонтирала, защото била неподдържана.

Съгласно разпоредбата на чл. 56 от ЗС, както и според правната доктрина и съдебната практика, ограниченото вещно право на ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение и правото да се получават добивите, без тя да се променя съществено. По съдържание под упражняване на вещното право на ползване от ползвателя следва да се разбира не само постоянното обитаване на жилището /недвижимия имот/, а всяка форма на фактическо и правно използване на имота - постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др.

Освен това ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем, каквато възможност регламентира чл. 60 от ЗС,  както и под формата на заем за послужване, и това съответно обективира упражняване на правото му чрез другиго. Няма законово разграничаване или рестрикция това „друго лице“ да бъде родственик на ползвателя, нито пък съществува забрана то да бъде и самият собственик на имота, тъй като в действителност в неговия патримониум не се съдържа правомощието "ползване", понеже то е изцяло във властта на носителя на ограниченото вещно право. Тълкувателната практика на ВКС еднозначно приема, че лично ползване се осъществява не само чрез непосредствените действия на титуляра на правото, но и чрез действията, осъществени и от членовете на неговото семейство или чрез трето лице, на което той безвъзмездно е предоставил вещта/имота. Няма изискване това предоставяне на упражняването на правото на друг да става с изрично волеизявление, още повече, когато това се извършва в семейството.

В настоящия случай има съвпадение на качествата от една страна на „трето лице“ с „член на семейството“ в широк смисъл. От една страна синът на ищцата, придобил само голата собственост, е бил лишен от всякаква възможност да ползва прехвърлената вещ, макар да е можел да извършва всички разпоредителни действия, включително да прехвърля собствеността или владението върху вещта, с изключение на правото на ползване. От своя страна пък ищцата е имала широка дискресия в реализирането именно на това правомощие и през 2013г. е избрала да го упражни чрез трети лица.

От събраните доказателства въззивният съд счита, че непререкаемо се налага изводът, че комплексът от последователно осъществилите се събития – предложение от страна на ищцата ответницата и синът й да се нанесат временно да живеят в къщата, да не заплащат наем за това, приемането на предложението и  настаняването на двамата в жилището – обективира всички белези на договор за заем за послужване. Най-общо съдържанието му се изразява в безвъзмездното предоставяне от едно лице /заемодател/ на друго лице /заемател/ определена вещ или имот за временно ползване, която заемателят се задължава да върне след уговорения срок или след поискване. По правната си същност той е реален договор – счита се сключен едва когато въз основа на постигнатото съгласие вещта или имотът бъде предаден, той още е безвъзмезден, едностранен и неформален, тоест – за неговата валидност правната норма не предвижда писмена форма.

Така е налице пълен аналог между констатираните по делото факти със законовата новела, и от 2013. до 2016г. отношенията между страните са се развивали на плоскостта на договор за заем за послужване, тъй като ответницата и сина й са живели и ползвали имота безвъзмездно въз основа на постигнато между нея и ищцата съгласие за това.

С оглед всичко това е несъмнено, че ищцата е титуляр на правото на ползване, което е възникнало за нея въз основа на годно правно основание – писмен договор в нотариална форма, то е пожизнено, необременено с условия и се простира върху спорната жилищна постройка. Поведението на ищцата не обективира дезинтересиране или отказ от ограниченото й вещно право, тъй като тя го е упражнила по избран съзнателно от нея начин – посредством трето лице чрез предпочетената форма – устен безвъзмезден договор за заем за послужване.

Също така въззивният съд намира, че към момента на предявяване на иска и досега, вещното право на ищцата е витално и не е изгубило действието си.

Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл. 59 ЗС - правото на ползване се погасява най-напред с изтичане на срока, ако е учредено като срочно, със смъртта на ползвателя - физическо лице, с прекратяването на ползвателя - юридическо лице, погасява се при сливане на качеството на ползвател и това на собственик, при погиване на вещта или ако не се упражнява за период по-дълъг от 5 години. Приведени към настоящия случай, никоя от горните хипотези не намира своето пълно проявление, следователно може да се признае съществуването на правото на ищцата в нейния патримониум.

За да се даде обаче и търсената петиторна защита, ищцата следва да докаже наличието в кумулативна даденост и на останалите две предпоставки, заложени в разпоредбата на чл. 108 от ЗС, вр. чл. 111 и чл. 56 от ЗС – че имотът, предмет на ограниченото й вещно право, се владее от ответницата и това е без основание.

Настоящият въззивен състав счита, че успешно е убеден в осъществяването и на тези условия, чрез събраните доказателствени средства. Фактическото пребиваване на ответницата и нейния син в постройката, върху която ищцата има вещно право на ползване, е недискутируемо. Точката на противопоставяне на страните е наличието или липсата на основание за това.

Действително, както вече бе посочено, при нанасянето на ответницата тя е разполагала със съгласието и одобрението на титуляра на правото. Независимо от съображенията, довели до този начин на разпределение на ползването на двете постройки /жилищната и временната/ в имота, това положение не е преуредило за постоянно и занапред правата на двете страни. Щом уговорката не е била свързана с конкретен срок, то ищцата е разполагала с възможността да поиска възстановяване на предходното положение по всяко време – тоест – да терминира договора за заем за послужване с едностранно волеизявление, което от достигането си до ответницата, поражда за нея задължението да върне държането на жилищната сграда. През никакъв период от време не може да се приеме, че ответницата е била нещо различно от обикновен ползвател и като такъв – държател на имота – ползвайки го за себе си, тя го е държала за сестра си.

Без значение е какво е мотивирало ищцата да пожелае да преустанови предоставеното на сестра й ползване /не като вещно право, а като облигационно такова/, щом тя е формирала воля в този смисъл и я е довела до знанието на ответницата чрез изпращането на нотариална покана, то след изтичането на срока за доброволно предаване на държането, пребиваването на последната в жилището остава без основание. Установено е, че ответницата е отказала да освободи имота.

Ето защо искът по чл. 108 вр. чл. 56 от ЗС е доказан и основателен, поради което следва да бъде уважен и ответницата следва да бъде осъдена да предаде ползването на сградата, върху която ищцата разполага с пожизнено и безвъзмездно ограничено вещно право на ползване. Имотът, в който се намира спорната постройка, е описан в решението  съгласно титула, в който е учредено вещното право, няма съмнение относно неговата индивидуализация и това не представлява порок на съдебния акт, доколкото при предявяването на исковата молба са представени удостоверение и скица, в които е отразена актуалната номерация на имота по действащите КККР.

Обусловеният от него иск по чл. 59 от ЗЗД също е основателен в предявения размер от 260 лв., за който следва да бъде уважен.

От момента, в който ищцата, като носител на вещното право на ползване върху процесната сграда, е пожелала да осъществява правото си лично, тя е била препятствана от ответницата, която е продължила да я ползва без основание. Това е довело до обедняването на първата и обогатяването на втората, като двете произтичат от обща група факти и се намират в неоспорима причинна връзка. При това положение неоснователно обогатилият се дължи връщане на това, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В случая претенцията обхваща периода от изтичане на срока за доброволно изпълнение – 27.05.2016г. до завеждането на исковата молба на 22.06.2016г., като посоченото от ищцата обезщетение е в размер на 10 лв. дневно, което ответницата е била поканена да й изплаща. Така искът се явява основателен в заявения размер от 260 лв. и сумата следва да бъде присъдена заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба на 22.06.2016г. до окончателното изплащане.

По отношение на насрещния иск за заплащане на подобрения:

Най-напред следва да се посочи, че с оглед постановеното по първия иск и приетото по-горе от съда, по повод направените подобрения от страна на ответницата /насрещна ищца/ приложение не може да намери нито разпоредбата на чл. 74 ал. 1 от ЗС, нито на чл. 74 ал. 2 вр. чл. 72 ал. 1 от ЗС, тъй като тя не е имала качеството владелец /нито добросъвестен, нито приравнен на него недобросъвестен/, понеже е извършвала действията по ремонт и подобряване на имота като държател, в резултат на уговорка с титуляра на вещното право на ползване по договор за заем за послужване, без да е демонстрирала владение спрямо него или собственика – син на ищцата.

По този въпрос са актуални разрешенията, приети с Тълкувателно решение № 85/68г ОСГК, което препраща и към Постановление № 6/1974г на Пленума на ВС. В тях се указва, че отношенията между подобрителя на чужд имот и собственика, ако не се уреждат при условията на чл. 72 ЗС или чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72 ЗС, следва да се разгледат на плоскостта на правилата на неоснователното обогатяване - „…..Държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, не може да се ползува от разпоредбите на чл. 71 и 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от имота, и извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор - съобразно правилото на чл. 93 ЗС за добивите и правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване - за подобренията.“

Така за изброените конкретно по вид, стойност и момент на извършване дейности, ремонти и подобрения, които насрещната ищца твърди, че е направила в имота, според отношението на собственика и интересът на двамата от извършването им, би следвало да се приложат правилата или на гестията или на неоснователното обогатяване.

По принцип е необходимо съдът да изследва въпросите дали собственикът е знаел и дали е дал съгласие за извършването на работата, съответно -  дали тя е била уместна, дали е ползвала и насрещната ищца, дали собственикът  се е противопоставил и дали се касае за подобрения, полезни или необходими разноски за поддръжка на имота, но в конкретния случай е безпредметно те да бъдат разглеждани и обсъждани.

Както вече бе посочено, страните в материалното правоотношение, свързано с неоснователното обогатяване от извършване на подобрения и разходи в чужд имот, са подобрителят и собственикът. Единствено за последния може да възникне това парично притезание и само на него може да бъде възложена тежестта от заплащането на стойността им, тъй като в неговия патримониум е попаднало имущественото благо, с което той се е обогатил. С действията на държателя-ползвател по запазване, облагородяване или подобряване на имота се увеличава имуществото на собственика, поради което за носителя на вещното право на ползване, у когото не се намират правомощията управление и разпореждане, не може да се породи отговорността за тяхното заплащане.

В случая искът е насочен срещу лице, което не е носител на материалноправното задължение, тъй като не е собственик на подобрения имот. Това не се отразява на процесуалната му легитимация, тъй като ищецът е властен да избере срещу кого да предяви иска си, нито прави последния недопустим. Но липсата на тъждество между участника в процесуалното и материалното правоотношение прави иска неоснователен и обуславя неговото отхвърляне.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено, включително по отношение на разноските.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата, която следва да понесе своите както са направени въззиваемата  не е претендирала разноски и такива не й се дължат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                               

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1132/22.12.2017г. по гр.д. № 282/17г. на СлРС.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: