Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №65

 

гр. Сливен, 13.04.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на единадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ:      НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:               МАРИЯ БЛЕЦОВА    

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №147 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №1017/14.11.2017г. по гр.д.№1558/2017г. на Сливенски районен съд, с което е ДОПУСНАТА съдебна ДЕЛБА между Й.Д.Г., П.Х.И., Д.И.С. – Р. и В.И.Ж. относно имот с идентификатор №67338.550.41.1.7, с площ 82,82 кв.м., с предназначение: Жилище, апартамент, прилежащи части: тераса – 10,5 кв.м., избено помещение 5,60кв.м., таванско помещение 12 кв.м., 4,78% ид.ч. от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж, ниво едно, при следните квоти от правото на собственост: 3/6 ид.ч. за Й.Д.Г.; 1/6 ид.ч. за Д.И.С. – Р. ; 1/6 ид.ч. за П.Х.И. и 1/6 ид.ч. за В.И.Ж.. С решението е осъдена Д.И.С. – Р. да заплаща на Й.Д.Г. сумата от 119лв., представляваща обезщетение за едноличното ползване на делбения имот, считано от датата на постановяване на решението до окончателното извършване на делбата.

Решението е обжалвано от ответницата в първоинстанционното производство – Д.И.С. – Р., в частта относно определените квоти от правото на собственост, както и относно размера на дължимото обезщетение по чл.344, ал.2 от ГПК, с оглед квотите и началната дата на дължимост.

В жалбата си въззивницата чрез пълномощника си адв. Е.Х. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано в обжалваните части. Посочва, че тя е придобила по давност ½ ид.ч. от процесния имот, оставена в наследство от починалата собственичка на имота И.Д.Т., неправилно непризната й от районния съд. Счита, че съдът неправилно е ценил събраните по делото писмени и гласни доказателства, поради което е стигнал до неправилния извод, че тя не е владяла за себе си наследствения дял от баба си. Посочва, че през 2003г. се е нанесла в жилището, в което към него момент е живял дядо й Д.Т., който й предоставил апартамента и се преместил да живее на тавана. Тя освен, че направила много подобрения в апартамента, го пригодила за нуждите на семейството си. С тези действия, освен фактическа власт, тя манифестирала и намерение за своене. Съседите от входа я считали за собственик и от нея искали заплащане на съответните разходи за общите части. Ако не притежавала собственическото намерение, не би подписала и документите пред СГКК – Сливен на 30.05.2013г. Посочва, че разсъжденията на районния съд се отнасят за владението на съсобственик срещу съсобственик, а в настоящия случай е налице владение на трето лице срещу притежателите на наследствени дялове от жилището. През 2003г., когато се е нанесла в жилището, тя не е притежавала идеални части от него – дела на баба й се е наследил от дядо й и баща й и леля й. Установявайки фактическа власт върху жилището и започвайки да го свои, тя е сложила началото на владение, което по отношение дела на баба й И.Т.е продължило повече от 10 години. След смъртта на дядо си, въззивницата посочва, че е владяла и неговата наследствена част, но поради предявяването на иска за делба, давността е била прекъсната и не е придобила по давност и тази част. Презумпцията по чл.69 от ЗН не е оборена. Баща й живеел в Италия и рядко се връщал, нямал претенции към жилището. Поради това, въззивницата счита, че е придобила по давност половината от процесния имот. С оглед изложеното, моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо него да постанови ново, с което да определи дяловете на страните, както следва: 3/12 ид.ч. за ищцата, 7/12 ид.ч. за нея и по 1/12 ид.ч. за ответниците П.И. и В.Ж.. Моли, с оглед дяловете, съда да измени решението в частта относно обезщетението за еднолично ползване, както и началната дата, от която то се дължи – с влизане в сила на решението по допускане на делбата в частта относно дяловете на съделителите. Претендира присъждане на разноските пред въззивната инстанция.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК от Й.Д.Г. чрез пълномощника си адв.Д., която оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че първоинстанционния съд правилно обсъдил всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях направил законосъобразни правни изводи. По делото липсвали официални удостоверителни документи относно фактическата власт на Д.С.-Р. върху имота за сочения от нея период. От показанията на свидетелите не можело да се установи, че тя е упражнявала фактическа власт върху апартамента през целия период, нямало данни относно началния момент. Самите подобрения, освен че не били установени точно кога са извършени, не демонстрират промяна в намерението. Осъществяването на ремонт и поддръжка са търпими действия, свързани със запазването или ползването на вещта и водят до облигационни отношения между съсобствениците. Въззивницата била допусната да живее със семейството си в наследствения имот, но това е станало със съгласието на всички съсобственици и тя се явява държател на имота, като в хода на делото не се установило преобръщане на владението. Не се установили действия за отричане владението на съсобствениците и манифестиране на намерението й за владение. С оглед изложеното, въззиваемата моли съда да постанови решение, с което да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В с.з. въззивницата Д.И.С. – Р., редовно призована, не се явява, представляват се процесуален представител по пълномощие адв. Е.Х., която поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Излага съображения относно придобиването по давност на идеалната част от процесния имот, оставена в наследство от баба й. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Въззиваемата Й.Д.Г., редовно призована, в с.з. не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв.Д., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда са потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Поддържа изложените в отговора на въззивната жалба съображения. Претендира разноски.

Въззиваемите П.Х.И. и В.И.Ж., редовно призовани не се явяват и не се представляват.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваните части.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваните части, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно в частта относно определените за страните квоти от правото на собственост и размера на дължимото по чл.344, ал.2 от ГПК обезщетение за ползване на имота, като е неправилно само относно началния момент на дължимост на обезщетението по чл.344, ал.2 от ГПК.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата правна квалификация на предявените искове.

Сливенски районен съд е сезиран с предявен от Й.Д.Г. против П.Х.И., Д.И.С. – Р. и В.И.Ж. иск за делба на съсобствен недвижим имот – апартамент от 82,82 кв.м., находящ се в ********** с идентификатор №67338.550.41.1.7, ведно с прилежащи таванско и избено помещение, с правно основание чл.34 от ЗС, като производството се намира във фазата по допускане на делбата.

В хода на първоинстанционното производство е направено от Й.Д.Г. искане за заплащане на обезщетение за ползване на имота от страна на Д.И.С. – Р. на основание чл.344, ал.2 от ГПК.

Първоинстанционното решение е обжалвано от Д.И.С. – Р. по отношение на определените квоти от правото на собственост за съделителите с възражението, че районният съд не е приел за установено твърдяното от нея придобиване по давност на ½ ид.ч. от процесния недвижим имот, оставена в наследство от баба й И.Д.Т..

Съдът намира въззивната жалба в тази част за неоснователна.

Безспорно по делото е установено, че процесния недвижим имот – апартамент е бил собственост в режим на СИО на Д.И.Т. и И.Д.Т., придобит чрез договор за покупко-продажба от 30.03.1968г. по време на брака им. След смъртта на И.Т., починала на 21.06.1994г., правото на собственост върху имота преминава върху наследниците й по закон: съпруга й Д.Т. /неговата ½ ид.ч. от имота и 1/3 ид.ч. от ½ ид.ч. от наследството на И.Т., т.е. 4/6 ид.ч./ и двете им деца – дъщеря ищцата Й.Д.Г. /1/3ид.ч. от ½ ид.ч., т.е. 1/6 ид.ч./ и син И.Д.И./1/3ид.ч. от ½ ид.ч., т.е. 1/6 ид.ч./.

По делото е установено, че след смъртта на И.Т.през 1994г. в апартамента продължил да живее съпругът й /дядото на въззивницата/ Д.Т., починал на 23.04.2007г. Към този момент вече, с оглед настъпилото наследствено правоприемство и съсобственост върху имота по силата на наследяването, Д.Т. се явява владелец по отношение на своята ид.ч. от апартамента /4/6 ид.ч, а не както въззивницата посочва ½ ид.ч./ и държател по отношение на идеалните части на Й.Д. и И.Д..

От показанията на свид. Ш.се установява, че след смъртта на баба И., в апартамента с дядо Д.е живял синът на Й.Г. /Панко/, докато е учил в МЕИ – Сливен. Това потвърждава, че Й.Г. е владяла своите ид. части от апартамента чрез баща си /дядо Д./, живеещ там, като за определен период от време е настанила там да живее синът й /владее чрез него/. По делото се установи, че дядо Д.Т. е живял в процесния апартамент, респ. в прилежащото към него таванско помещение, до смъртта си през 2007г.

По отношение на И.Д.И.– наследодателя на трите ответници, в т.ч. въззивницата, починал на 03.07.2014г., самите те в отговорите си на исковата молба посочват, че през 1997г. се е установил да живее в Италия до смъртта си. От показанията на свид. У. се установява, че когато И.И. се връщал от Италия /до смъртта си/ отсядал в този процесен апартамент, т.е. живеел е там през тези периоди от време. Безспорно, И.И. след смъртта на майка си през 1994г. става съсобственик на апартамента и като такъв той е владеел своите ид. части от него, като по време на предстоя си в гр.Сливен е живеел в този апартамент, а през останалото време го е владял чрез баща си /държател на ид.ч. на сина и дъщеря си/, а след 2003г. – и чрез дъщеря си Д.И.С. – Р. и нейното семейство.

Действително, през 2003г. въззивницата Д.И.С. – Р. се е установила да живее заедно със семейството си /съпруг и деца/ в апартамента, тъй като нямало къде да живее. Безспорно обаче от свидетелските показания, а и от твърденията на самата нея в отговора, се установява, че тя е пусната доброволно от собствениците на апартамента да живее там. Първоначално семейството на Д. е живяло заедно с дядо Д., но тъй като било тясно и неудобно, Д.Т. доброволно се е установил да живее само в таванското помещение, като е оставил младото семейство в апартамента. През този период от време, в апартамента епизодично се е установявал да живее и бащата на Д. – И.И. /съсобственик на този апартамент/ при завръщането си в България, гр.Сливен.

За да настъпи придобивния ефект на заявения от въззивницата оригинерен способ, следва да са налице предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл.79 от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента: владение и определен период от време. НеобхоД.е владението да съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да отговоря и на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.

В настоящия случай, от събраните по делото доказателства, не се установява установено от страна на въззивницата Д.И.С. – Р.  на пълна фактическа власт върху апартамента, като изключва възможността на други лица /в т.ч. дядо й, баща й и леля й/ да въздействат върху имота. Свид. Ш.изрично посочва, че дядо Д.е живеел там и че не е чувала баща й, когато се е завръщал от Италия, да не е допускан в апартамента, нито пък леля й Й. да не е била допускана до апартамента. Напротив, по делото е установено, че всички съсобственици /дядо Д., баща й и леля й Й./ са се съгласили, пуснали я доброволно да живее със семейството й там. Следователно от страна на въззиваемата през 2003г. не е установено владение, включващо двата елемента, посочени по-горе, а държане – безвъзмездно предоставено право да обитава апартамента, но не е установено по никакъв начин завладяването на същия – установяване с едностранни действия фактическата власт върху имота, като започва да го държи като свой. Не е установено съсобствениците на апартамента да са предали владението на въззивницата, т.е. да е установила владение със съгласието на тримата съсобственици. От изложеното от свидетелите и установените факти, както и от твърдението на самата въззивница, тя е допусната да живее в апартамента, но не й е предавано владение. Следователно при заживяването на Д.Р. и семейството й в апартамента, тя безспорно е действала като държател, а не владелец /не е демонстрирала никакви действия на завладяване на апартамента спрямо тримата съсобственици/, напротив те е заживяла там именно с тяхното съгласие и те са владели чрез нея. Освен това, тя е живяла в апартамента с дядо си, като не е установено точно кога, той е отишъл в таванското помещение, което обаче е принадлежаща част именно към апартамента. Докато е бил жив дядо Д., видно от свидетелските показания, той се е занимавал с общите въпроси на етажната собственост, т.е. именно като собственик, какъвто е бил до смъртта си. Той не е предавал владението, нито същото му е отнето от въззивницата. Не са ангажирани доказателства за евентуално последващо завладяване от страна на въззивницата – чрез превръщане на досегашните владелци в държатели – тримата съсобственици, съвладелци се отказват от намерението  да своят имота и започват да я държат за новия владелец – въззиницата. Такива действия не са установени. Напротив, съсобствениците безспорно и категорично са владели апартамента именно чрез Д. и семейството й, които са явяват безспорни държатели. Няма ангажирани доказателства и за превръщане на държането във владение с едностранни действия от страна на Д.С. – Р. – чрез такива действия, с които манифестира намерение да държи вече вещта за себе си и тези действия да са станали известни на владелеца, в случая на тримата съсобственици на имота. Няма никакви доказателства, че съсобствениците не са допущани до апартамента и че Д.р. е отнела, респ. отрекла тяхното владение. Напротив, дядо й до смъртта си живее в апартамента – таванското помещение, което е прилежаща част към апартамента, а баща й регулярно се завръща от Италия и живее в същия този апартамент.

По отношение на твърдените ремонтни работи в апартамента, извършени от въззивницата и съпругът й /друг е въпросът, че твърдението е за живеене със съпруг в апартамента, т.е. придобиване в режим на СИО по давност на ид. част от имота?!/, то първо не е установено точно какви са тези ремонти и кога точно са извършени. Видно от заключението на СТЕ, се касае за смяна на стара дограма с бял PVC профил със стъклопакет, измазване на стени и тавани /обикновена варова мазилка с шпакловка и латексово боядисване/, подови покрития /мозайка, теракотни и гранитогресни плочи и ламиниран паркет/. Не е установено извършване на ремонтни дейности, които да променят основното разпределение в апартамента, и неговото предназначение, преустройване, т.е. действия, с които да се демонстрира промяна на намерението. Извършените ремонти са във връзка с освежаване и поддържане на жилището, създаване на обикновени удобства на обитателите, като пораждат облигационни отношения между въззивницата и съсобствениците. Освен това, не е установено точно кога са извършени тези ремонти. От показанията на свид.Ш.може да се приеме, че същите са извършени преди 3 години. Ако това действително е така, то тези ремонтни дейности са извършени най-вероятно след смъртта на И.И., т.е. след като Д.Р. вече е придобила по наследство от баща си И.И. съответна идеална част от апартамента, от който момент /смъртта на баща й/ тя вече е съсобственик, т.е. владелец на своята ид.ч. и държател на ид.ч. на останалите съсобственици. Както вече би посочено, до този момент /смъртта на баща й през 2014г./ не се установи въззивницата /евентуално със съпруга си в режим на СИО/ да е придобила по давност въпросния апартамент, респ. ид.част от него.

По отношение на преписката в СГКК – Сливен относно преустройство на тераса и подписване на съответните документи от страна на въззивницата през 2013г., следва да се посочи, че тези действия по никакъв начин на доказват и не демонстрират владелческо намерение на Д.Р.. Напротив, видно от приложеното по делото преписка, същата е получила документите в качеството си на пълномощник /с нарочно изготвено и представено пред СГКК пълномощно/ на баща си И.И. в качеството му на собственик на процесния апартамент, т.е. тя безспорно действа като държател, упълномощен от владелеца, който владее чрез нея имота. За изпълнение на нарочната административна процедура, в качеството си на собственик е дошла в гр.Сливен Й.Г., на която също са връчени съответните книжа. Свид. Ш.изрично е посочила, че Д. не е извършвала никакви действия, с които да не допуска леля си Й. в апартамента.

 С оглед изложеното, макар и по други съображения, въззивният съд споделя крайния правен извод на първоинстанционния съд за неоснователност и недоказаност на възражението на Д.И.С. – Р. за придобиване по силата на давностно владение на ½ ид.ч. от процесния апартамент.

Въз основа на изложеното, съдът намира, че е установена съсобственост по отношение на процесния недвижим имот между страните в процеса, произтичаща от наследяване от общите наследодатели И. и Д.Т.и, както и последващо наследяване на техния син И.Д.И./наследодател на ответниците/, починал след тях. По отношение на квотите, с оглед неоснователността на възражението на Д.Р., то същите са определени правилно от първоинстанционния съд при спазване правилата на чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 от ЗН. След смъртта на И.Т., както бе посочено по-горе Д.Т. има 4/6 ид.ч. от апартамента, а Й.Г. и И.И. – по 1/6 ид.ч. След смъртта на Д.Т., поч. На 23.04.2007г., негови наследници по закон са само децата му Й.Г. и И.И., които вече имат по 1/2 ид.ч. от апартамента. След смъртта на И.Д. И., поч. 03.07.2014г., неговата ½ ид.ч. от имота се наследява от ответниците – съпруга П.И. и дъщери Д.Р. и В.Ж., които получават по 1/6 ид.ч. от апартамента. Следователно Й.Д.Г. има 3/6 ид.ч., а ответниците по 1/6 ид.ч. всяка от процесния недвижим имот.

С оглед изложеното, решението на първоинстанционния съд относно определените квоти на страните от правото на собственост по отношение на процесния недвижим имот е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

По отношение на въззивната жалба /имаща характер на частна жалба в тази част/ в частта относно определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението по чл.344, ал.2 от ГПК и началния момент на дължимост:

По отношение на това обезщетение, претенция в производството пред районния съд има заявена само от ищцата Й.Г.. По делото е установено безспорно, а и възраженията във въззивната жалба не са в тази насока, че имота се ползва и ще продължи да се ползва еднолично от съделителката Д.И.С. – Р.. Поради това тя безспорно дължи заплащане на обезщетение за ползването на ищцата, направила претенцията, съобразно нейния дял. Тъй като, възражение за придобивна давност, направено от въззивницата Р., остана недоказано, то няма промяна и в квотите на съделителите. При това положение, решението на районния съд, относно определения размер на дължимото от Р. на Й.Г. обезщетение за ползването на делбения имот /3/6 ид.ч. от 238лв., т.е 119лв. месечно/ е правилно и законосъобразно.

По отношение на началния момент на дължимост обаче, решението е неправилно. В случая, когато съдът се е произнесъл по искането по чл.344, ал.2 от ГПК с решението си по допускане на делбата, то началния момент на заплащане на обезщетението е датата на влизане в сила  на решението по допускане на делбата, а не както неправилно районният съд е посочил – датата на постановяване на решението. Това е така, тъй като размерът на обезщетение се определя от квотите от правото на собственост на съответния съделител, който има право на това обезщетение, който въпрос е решен окончателно едва с влизане в сила на решението по допускане на делбата. Следователно периода на дължимост на това обезщетение е от влизане в сила на решението по допускане на делбата до окончателното й извършване, до приключване на делбата.

С оглед изложеното, решението на СлРС в тази част, следва да се отмени, като вместо него съдът постанови ново, с което да определи началния момент на дължимост на обезщетението по чл.344, ал.2 от ГПК – считано от влизане в сила на решението по допускане на делбата.

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, на въззивницата не се дължат разноски. 

Въззиваемата Й.Г., макар и да е претендирала присъждане на разноски за въззивната инстанция, то не е доказала извършването на такива, поради което съдът не следва да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №1017/14.11.2017г., постановено по гр.д.№1558/2017г. на Сливенски районен съд в частта, с която Д.И.С. – Р. е осъдена да заплаща на Й.Д.Г. обезщетение за еднолично ползване на делбения имот в размер на 119лв. месечно, считано от датата на постановяване на решението до окончателното извършване на делбата, относно началния момент на дължимост, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА Д.И.С. – Р. с ЕГН ********** да заплаща на Й.Д.Г. с ЕГН ********** обезщетение за еднолично ползване на делбения имот в размер на 119лв. месечно, считано от влизане в сила на решението за допускане на делбата до окончателното извършване на делбата.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №1017/14.11.2017г., постановено по гр.д.№1558/2017г. на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението, в частта относно допускането на делбата при определените квоти от правото на собственост, може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                               2.