Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №66

 

гр. Сливен, 13.04.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на единадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:          М. БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №166 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №46/22.12.2017г. по гр.д.№389/2016г. на Котелски районен съд, с което е признато за установено по предявен иск от страна на С.Х.К. ***, по отношение на Община Котел, че С.Х.К. е собственик на основание давностно владение и наследство на поземлен имот – нива, с номер 120150 по КВС на село Тича, общ.Котел, ЕКАТТЕ 72480, с площ 0,972 дка с описани граници и е осъдена Община Котел да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 1002лв.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство Община Котел чрез процесуалният представител по пълномощие адв.Р. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В жалбата няма изложени абсолютно никакви съображения във връзка с посочените оплаквания за неправилност и незаконосъобразност, т.е. налице е бланкетна въззивна жалба. Въззивникът моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявените против Община Котел искове, като неоснователни и недоказани. Претендира  присъждане на направените по делото разноски. 

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ищеца в първоинстанционното производство С.Х.К. чрез пълномощник адв. Г.. С отговора се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият намира постановеното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли съда да го потвърди. Посочва, че изводите на районния съд са направени след подробен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, които съдът подробно е обсъдил. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът Община Котел, редовно призована, не се представлява.

В с.з. въззиваемият С.Х.К., редовно призован не се явява, представлява се от пълномощник – адв. М.М., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Посочва, че пред въззивната инстанция няма направени разноски и не претендира такива.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивната жалба, с която настоящата инстанция е сезирана е напълно бланкетна, като в нея не са изложени абсолютно никакви конкретни оплаквания извън общата формулировка за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост. Съдът не споделя тези бланкетни оплаквания и намира подадената жалба за неоснователна. При проверка на законосъобразността и правилността на акта, при липсата на конкретни оплаквания, съдът намира, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си не е нарушил императивни разпоредби на закона и е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Безспорно от събраните по делото пред първата инстанция гласни доказателства е установено, че ищецът С.К. е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот по давност в резултат на продължило повече от 10 години постоянно, спокойно, явно, непрекъснато и несъмнително владение с намерение да го свои. Установено е, че ищецът е установил владение върху имота непосредствено след смъртта на баща си през 1976г, като е установен, както обективния елемент – осъществено владение, което е непрекъснато, явно, спокойно, несъмнено и постоянно, както и субективния елемент – намерението за своене на имота. Следва са се отбележи, че по делото няма данни за прекъсване владението.

Правото на собственост на ищеца е придобито на това оригинерно основание при действието на Закона за собствеността /в сила от 16.12.1951г./ и разпоредбата на чл.79, ал.1 от ЗС. Към него момент по делото няма абсолютно никакви данни процесния имот да е бил социалистическа собственост, за да е приложима разпоредбата на чл.86 от ЗС в редакцията към него момент. Напротив, от изготвената по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че по първия кадастрално регулационен план на с.Тича, одобрен със Заповеди №9589/09.11.1940г. и №9590/09.12.1940г. процесния имот, представляващ част от голямо празно място с пл.№309, кв.15 и кв.32 е записан и се водил в разписната книга като зеленчукова градина на името на П.С.К. /баба на ищеца/. Тези данни се подкрепят и от събраните гласни доказателства, според което имота бил част от по-голям такъв, собственост на дядото - С.К. и бабата – П.К.на ищеца, който след това е разделен на части и е даден на децата им. Процесният имот е даден от дядо С. на сина му Х. К. – баща на ищеца, а след смъртта на последния през 1976г. е завладян от ищеца.  Процесният имот по сега действащия ПУП на с.Тича, одобрен  със Заповед №380/09.06.1966г. е кадастрално заснет с пл.№151, който, с изключение на една малка част, попада извън регулационните  граници на селото, като е записан на името на С.К. И. /дядото на ищеца/ - за озеленяване. Следователно имота е частна собственост, собственост на физически лица и не попада под забранителния режим на чл.86 от ЗС. По отношение на имота не е съставян акт за общинска собственост, нито акт за държавна собственост.

Следва да се отбележи, че съгласно разпоредбите на чл.10, ал.1 - ал.14 от ЗСПЗЗ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат селскостопанските имоти, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. Трайната съдебна практика по приложението на посочената норма приема, че целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане /ограничаване/ от държавата на правото на лична /частна/ собственост по отношение на определена категория имоти, а именно земеделските земи. Не всички земеделски земи обаче, подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Затова и включването на такива земи във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и придобиването им в собственост от общината не намира опора в закона. Лицата, които претендират да са придобили права върху такъв имот, могат да защитят претендираното от тях субективно материално право по общия исков ред. В този смисъл е задължителната за съдилищата практика на ВКС. Дали е налице отнемане на даден имот, а оттам - и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос и на фактическо установяване, включително и в хипотезата, когато собствеността върху имота в реалните му граници никога не е губена, независимо от обстоятелството, че след образуването на ТКЗС имотът, който към този момент е бил включен в регулационния план на населеното място, впоследствие е бил изключен от регулация.

В конкретния случай, по делото е безспорно установено, че процесния имот никога не е бил включван в ТКЗС, ДЗС, АПК или друга подобна селскостопанска организация. По делото няма ангажирани доказателства от носещата доказателствената тежест страна – Община Котел, както относно включване на имота в ТКЗС и попадането му под режима на ЗСПЗЗ, както и относно проведена процедура по одържавяване на този имот. Затова съдът приема, че имотът не е включен в ТКЗС и не е станал част от кооперативното земеползване. Затова от гледна точка на реституционното законодателство не може да се обоснове наличие на отнемане от държавата и съответно - основание за включване на имота в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ. Разпоредбите на ЗСПЗЗ са неприложими по отношение на процесния имот, за който липсват данни да е включен в ТКЗС или фактически да е отнет, след надлежно обезщетяване на собственика. В този случай искът по чл.124, ал.1 от ГПК е надлежно правно средство за защита на собствеността, а давността - допустим способ за придобиване на правото на собственост. В тази насока следва да се отбележи и че нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСНОИ, въвеждаща ограничение за приложението на посочения оригинерен придобивен способ, е неприложима по причина, че имотът не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ.

Както бе отбелязано по-горе, с оглед събраните доказателства и прилагайки тежестта на доказване, въпросния имот не попада в обхвата на ЗСПЗЗ и неоснователно е бил включен във фонда по чл.19 от ЗСПЗЗ, като по отношение на него, като частна собственост няма забрана за придобиването му по давност.   

С оглед изложеното и въз основа на събраните по делото доказателства, в т.ч. гласни доказателства относно владението на процесния имот, то съдът намира предявения положителен установителен иск за основателен и доказан.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед неоснователността на въззивната жалба, на въззивната страна не се следват разноски, а въззиваемият не е направил такива пред настоящата инстанция, поради което съдът няма да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №46/22.12.2017г., постановено по гр.д.№389/2016г. на Котелски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                           

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                       

                                                                               2.