Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 18.04.2018 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на осемнадесети април през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                        СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 158 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и сл. и чл. 310 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 87/07.02.2018г. по гр.д. № 4322/2017г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от С.Ц.П. против „Деним А-Я“ ЕООД, с. Енина, общ. Казанлък иск с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1от КТ за признаване на дисциплинарното уволнение, извършено със заповед № 10 от 19.07.2017г. на ответника за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ във връзка със Заповед № 2 от 19.07.2017г. на управителя на дружеството работодател за  налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“ за незаконно и за неговата отмяна и са присъдени на ответника разноските по делото в размер на 1 104 лв.

Решението е обжалвано изцяло от ищцата в първоинстанционното производство, която счита, че то е неправилно като процесуално и материално незаконосъобразно.

На първо място въззивницата се оплаква, че неоснователно съдът е приел,че искането за даване на обяснения по чл. 193 ал. 1 от КТ е връчено на ищцата, пред свидетелите К. и Х., без да е събрал доказателства в тази посока. Въпреки, че съгласно утвърдената практика този факт е в доказателствена тежест на работодателя, той не го е доказал убедително. В противоречие с процесуалните правила РС не е уважил искането на ищцата да бъдат разпитани двама свидетели и е отказал да приеме същите документи, като представените от ответника и намиращи се у нея, за установяване на различието на съдържанието им. Заявява, че в нейния екземпляр на искането за даване на обяснения липсват имена и подписи на свидетели, освен  това има и дописване на заповед №10 от 19.07.17г. Счита, че при това положение не може да се приеме, че е спазена процедурата по чл. 193 от КТ, тъй като е посочено че ищцата не иска да даде обяснение, а в този случай на отказ се съставя надлежно протокол, като фактите и обстоятелствата, изложени в него, подлежат на доказване от работодателя. Цитира съдебна практика на ВКС в тази насока. Заявява, че не е доказано по несъмнен начин искането на обяснения и евентуалния отказ на ищцата да даде такива. Твърди, че са й били връчени празни листи, закрит текст и е била накарана грубо да ги подпише, без да е запозната с нарушенията, за които да даде обяснения и затова е написала, че няма да дава такива. Заявява, че работодателят не е ангажирал доказателства за да установи спазването на дисциплинарната процедура, развива и допълнителна аргументация. На следващо място въззивницата твърди, че неправилно и необосновано първоинстанционният съд е приел и че са извършени действително описаните в атакуваната заповед нарушения. Съдът не е обследвал поведението на ищцата по отношение на спазването на трудовата дисциплина, единствено я е изслушал в с.з. по въпросите била ли е на работа на трите процесни дати. Съдът не е допуснал гласните доказателства, поискани от нея, за да докаже че на 14.07 е била на работа, а на 17 и 18.07 не е била допусната от работодателя. Недоказани останали както извършените нарушения, така и степента на търпените от работодателя вреди и въобще наличие на неблагоприятни последици за него от поведението на ищцата.

На последно място въззивницата заявява, че счита за прекомерен и размерът на присъденото адвокатско възнаграждение на ответната страна.

С оглед всичко изложено, въззивницата моли съда, след като се убеди в основателността на изложените твърдения, да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и постанови ново, като уважи предявения иск и й присъди направените по делото разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба са направени доказателствени искания като въззивницата иска да бъдат допуснати до разпит двамата свидетели, указани в молбата пред РС, които ще установяват посочените в нея факти. Иска да бъдат призовани и свидетелките, посочени, че са присъствали на връчването на искането за обяснение, които да удостоверят присъствали ли са на връчването, връчено ли е такова, какво е било състоянието й и как и в присъствието на кого е протекло това връчване.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор на въззивната жалба.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.с.з. на 26.03.2018г. въззивната инстанция е отказала да допусне събиране на посочените във въззивната жалба доказателствени средства.

В с.з. въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, намира първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно и моли съда да го отмени и постанови ново, с което уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з., за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като изцяло неоснователна, моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Няма нови искания. Не претендира разноски за въззивната инстанция, възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение за тази инстанция на въззивната страна. Представя писмена защита, с която развива детаййлни съображения за правилност на обжалвания акт.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подаден в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивницата процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд.

Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на иска, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищцата сама характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права.

Първоинстанционният съд е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства, отказал е събиране на неотносимите. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящи се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е кредитирал съобразно придадената им от закона доказателствена сила. Осигурил е на страните пълна и равна възможност за защита в производството.

Този въззивен състав намира и че няма нарушения на материалноправните норми, приложими към настоящия случай.

Съдът е сезиран с иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ – за признаване на дисциплинарно уволнение за незаконно и неговата отмяна. Съединените с него искове за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа са оттеглени и производството е прекратено спрямо тях, както и спрямо иска за поправка на основанието за уволнение, който съдът е счел за недопустим.

 Работодателят-ответник е прекратил трудовото правоотношение с ищцата без предизвестие, на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ – поради дисциплинарно уволнение.

При осъществяване на механизма за съдебен контрол за законосъобразност, проверката на обжалвания акт следва да започне най-напред от формалните изисквания към работодателя относно реда за осъществяване на дисциплинарната отговорност и вида и съдържанието на заповедта, с която се налага дисциплинарното наказание.

Спазването на дисциплинарната процедура и приключването й с надлежен акт на субекта на дисциплинарна власт, е предпоставка за извършване и на проверка по същество, относно твърдените дисциплинарни нарушения.

 Законодателят е предвидил изрично с императивни правни норми начина на започване, провеждане и приключване на процедурата за налагане на всяко от дисциплинарните наказания, включително използваното в случая най-тежко от тях – уволнение. Всяко нарушение на изискванията, на които неотвратимо е придаден задължителен характер, води до опорочаване на процедурата и прави заповедта незаконосъобразна, а това влече и нейната отмяна. По отношение на формата на заповедта за налагане на наказанието, като сублимат на дисциплинарната процедура, законодателят също е изчерпателен и категоричен, и волята му не подлежи нито на разширително тълкуване, нито на прилагане на аналогия. Съгласно разпоредбата на чл. 195 ал. 1 от КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено то, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага.

По настоящото дело компетентността на органа, издал обжалваната заповед, е безспорна, с оглед представените писмени доказателства за страните по трудовото правоотношение.

В случая са налице две заповеди от една и съща дата - № 2 от 19.07.2017г. за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение” на основание чл. 195 ал. 1 т. 2 от КТ и № 10 от 19.07.2017г. за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата поради наложеното наказание „дисциплинарно уволнене”. Действително няма пречка работодателят да действа по този начин, доколкото по начало дисциплинарното наказание и прекратяването на трудовото правоотношение са две самостоятелни процедури и само в тази хипотеза има съвпадение на крайния резултат. Когато дисциплинарното наказание е „уволнение“, с налагането му се постига ефектът на прекратяване на трудовото правоотношение и втората заповед има само констативно действие.

Необходимо е реквизитите на първата заповед да съдържат мотивите на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение чрез дисциплинарно уволнение – да е посочен нарушителя, нарушението и кога е извършено то, наказанието и законовия текст, въз основа на който се налага, като само спрямо нейното връчване се изисква спазването на процедурата по чл. 195 ал. 2 от КТ и то има значението по чл. 195 ал. 3 от КТ.

В устойчивата и препотвърдена практика на ВКС и съдилищата е възприето, че няма пречка мотивите да се намират и в друг документ, който по силата на препращането ще се инкорпорира в заповедта, като е необходимо и достатъчно този документ да е станал достояние на наказания работник или служител преди уволнението и той да е могъл да се защити по предявените му нарушения. Приема се също, че писмени обяснения за обстоятелствата, за които е наказан той, са индиция за узнаване на нарушението и подлежащите на оспорване факти.

При съпоставка с настоящия случай, е видно съвпадението между очакваното от правната норма и действителното положение.

В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение като причина е посочено „наложено със заповед № 2 от 19.07.2017г. дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение”, съгл. чл. 190 ал. 1 т. 2 от КТ, във връзка с неявяване на работа на 14.07.2017г., на 17.07.2017г. и на 18.07.2017г., представлвяващо нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187 т. 1 от КТ.“ В мотивите на заповедта за налагане на това наказание, към която се препраща, работодателят също е индивидуализирал нарушението по начин, който не буди съмнение относно съществените му белези от обективна и субективна страна, като е посочил и конкретните законови текстове, на които се основава, отбелязал е, и че е спазил изискванията на чл. 189, чл. 193 и чл. 194 от КТ.

И двете заповеди са връчени лично срещу подпис на ищцата на 19.07.2017г.

Въззивният съд счита за несъстоятелно оплакването на въззивницата, че е налице „дописване“ на заповед № 10 от страна на работодателя, което влияе на нейната законосъобразност. Действително, в представения от ищеца екземпляр е попълнен номерът на трудовата книжка на ищцата, но този елемент от съдържанието на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не е от задължителните реквизити, няма пряко отношение към правното й действие, освен това, както вече бе посочено – конститутивният, прекратителен ефект, се поражда от заповед № 2 – за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“, която заповед не страда от формални пороци.

На следващо място, като задължителен елемент от дисциплинарното производство, е поискването на обяснения от работника или служителя за нарушенията, за които ще му бъде наложено дисциплинарното наказание, в момент, предхождащ издаването на заповедта, като недаването на такива, поради личен избор на работника/служителя, не рефлектира върху законността на последната. Обясненията следва да се изискат от и дадат пред органа на дисциплинарна власт, като събрани от друг субект нямат стойността, придадена им от правната норма и не могат да ползват работодателя.

В случая непререкаемо е доказано, че ответникът-работодател, чрез управителя на „Деним А-Я“ ЕООД, който е и дисциплинарно-наказващият орган по отношение на ищцата, е поискал на 19.07.2017г. в писмена форма обяснения за подробно описани в четири точки дисциплинарни нарушения, сред които, под т. 1, фигурира „неявяване на работа на 14.07.17г., 17.07.17г. и 18.07.17г.“, за което именно впоследствие е наложено дисциплинарното наказание и то е номинирано в заповедта за уволнение. Така няма съмнение относно поредността на действията на всяка от страните, както и относно това, че до работника е достигнало знание за какви нарушения е открита дисциплинарната процедура и той е могъл да се защити по тях.

Такива обяснения ищцата е отказала да даде, като отказът й е саморъчно изписан, датиран и подписан от нея на втората страница на Искането – „Няма да дам никакви обяснения“.

 Тук следва да се посочи по повод направеното с въззивната жалба оплакване, касаещо несъответствието на съдържанието на представеното от ответника копие от „Искане за обяснение“ от 19.07.17г. и представения от нея оригинален екземпляр, следното:

От една страна в копието на ответника фигурират имена и подписи на двама свидетели, а в екземпляра на ищцата такива няма. В нейния пък, в ръкописния текст, изписан от нея, фигурира изречението „С право на вето“, каквото липсва в копието на ответника.

От анализа на двата документа може да се направи извод, че и двете страни са допълвали съдържанието на своя екземпляр от него. Това обаче няма правно значение относно валидността на акта на работодателя – изискване на обяснения от работника, и съдът счита, че независимо от допълванията, той е надлежно извършен и следва да бъде зачетен. Връчването на поканата за даване на обяснения по начало не е предвидено да се извършва пред свидетели, до приканването на такива се стига само когато работникът откаже да получи поканата и с подписите си свидетелите верифицират това обстоятелство. В случая е несъмнено, че искането е връчено на посочената дата лично и срещу подпис на ищцата /автентичността му никога не е била оспорвана, не е оспорвана и истинността на частния документ/. Следователно е напълно безразлично дали са или не са присъствали свидетели при извършването на това действие.

В този смисъл въззивният съд не е уважил искането, направено с въззивната жалба и е отказал да допусне до разпит като свидетели в процеса тези лица, тъй като за спазването на дисциплинарната процедура е от значение фактът на връчване на поканата, който е безспорно доказан чрез подписа на адресата. Ако ищцата твърди, че на това връчване не са присъствали свидетели, то те не могат да установят устно отрицателния факт „невръчване“, поради което показанията им биха били негодни. Ако са присъствали, то с подписите си вече са удостоверили фактическото положение и показанията им за това биха били недопустими. И в двата случая разпит на свидетели относно факта на връчване на искането на обяснения не е необходим, тъй като това обстоятелство е категорично установено.

Що се отнася до отказа на работника да даде обяснения, той също е несъмнен и с обективирането му върху материален носител – самото писмено искане на работодателя – и скрепянето му с подписа на ищцата, съдът счита, че е завършена успешно предварителната фаза на дисциплинарната процедура. Недаването на обяснения по собствена воля на работника освобождава работодателя от по-нататъшни усилия да се снабди с такива. Несподелим е доводът на въззивницата, че е налице нарушение, тъй като за отказа да се дадат обяснения се съставял надлежно протокол, като фактите в него следвало да се докажат от работодателя. Съставянето на такъв протокол би било оправдано само в случай, че отказът е вербален, за да може да се закрепи в писмен документ, ползващ се с някакъв вид доказателствена сила. След като в случая отказът на ищцата е саморъчно изписан от нея, той представлява писмен частен диспозитивен документ и доколкото удостоверява неизгоден за нея факт, съдът приема, че е верен. Поради това липсата на протокол, изготвен от работодателя и удостоверяващ този отказ, не представлява порок на дисциплинарното производство. Всичко това прави недоказани твърденията на ищцата, че не е знаела съдържанието на искането за даване на обяснения. Аргументът, че понеже отказът да дава обяснения е изписан на гърба на искането /макар на първа страница да имало място/ това доказва, че са й били дадени за подпис празни листи, не може да бъде споделен – имената „С.Ц.П.“ и подписът на ищцата на лицевата страница на Искане за обяснение от 19.07.17г. са положени от нея /за което спор няма/ точно на мястото, предвидено за това – на реда: „получил ………..“ - и върху двата екземпляра, намиращи се при всяка страна, което показва, че документът вече е бил отпечатан, а именно на тази страница се намира описанието на нарушенията на трудовата дисциплина, за които са поискани обясненията. Освен това от формулировката на отказа не може по никакъв начин да се заключи, че той е предизвикан от незнание на естеството на нарушенията.

Твърденията си, вариращи между „подписване на празни листи“ и „подписване под закрит текст“ – които значително се различават помежду си, и с които тя обосновава незнанието на нарушенията, за които й се искат обяснения, ищцата не е доказала по никакъв приемлив за съда начин. Тя е следвало да проведе непълно доказване, с което да постави под съмнение осъществяването на фактите, твърдяни от работодателя, върху когото лежи тежестта на главното им и пълно доказване. С насрещното си, макар и непълно, доказване ищцата би могла да разколебае доказателствената сила на частния документ, представен от ответника, внасяйки съмнение относно осъществяването на удостоверените с него факти. В хода на първоинстанционното производство обаче ищцата не е искала събиране на доказателства, с които да установи точно тези обстоятелства, лежащи в основата на защитната й теза, касаеща неспазване на дисциплинарната процедура, а късно направените искания с въззивната жалба не могат да преодолеят пропуска й пред първостепенния съд. Извън това, доказателственото искане, направено едва пред въззивната инстанция, влиза в противоречие с еднозначно поддържаното в процеса твърдение, заявено още в исковата молба, че при връчването са били само тя, управителката и съпругът й, не са присъствали други лица, което поражда съмнение относно желанието й да се разпитат указаните в документа свидетели, които да дадат показания как е протекло връчването.

За пълнота може да се отбележи, че фактът, че в поканата за обяснение са посочени и други нарушения, невключени в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, не ангажират съда с проверката им, тъй като излизат извън обсега на правораздавателната му дейност. Както вече бе посочено – съдът търси да открие най-напред формално наличие в обжалваната заповед на изискуемите като реквизит нарушения на трудовата дисциплина и се фокусира само върху тези от тях, за които констатира съвпадение във всички задължителни фази/елементи на дисциплинарната процедура. Тоест – съдебната проверка за законосъобразност обхваща само тези нарушения, за които са поискани/дадени обяснения и едновременно фигурират в мотивите на заповедта за уволнение. Непосочените в нея нарушения, независимо дали за тях са искани или не обяснения, се дисквалифицират като годно основание за уволнение.

Така в случая на спорното поле са поставени само тези, номинирани от работодателя нарушения, които присъстват и в поканата за обяснение, и в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, а оттам – и в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, за които е и налице допълнителното изискване на правната норма – да не са извършени от работника преди повече от 1 година и да не са узнати от работодателя преди повече от 2 месеца, а именно – „неявяване на работа на 14.07.2017г., на 17.07.2017г. и на 18.07.2017г.“

За тези конкретни действия работодателят е счел, че обективират нарушение на трудовата дисциплина и представляват основание за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ по чл. 187 т. 1 от КТ вр. чл. 190 ал. 1 т. 2 от КТ.

В светлината на изложеното до тук, въззивната инстанция счита, че няма нарушения на дисциплинарната процедура и на предхождащите уволнението изисквания към работодателя, поради което атакуваната заповед е формално законосъобразна. Това обуславя разглеждането на нейната законосъобразност по същество, което налага проверка на наличието  на твърдяното от ответника нарушение на трудовата дисциплина, преценка на тежестта му и съпоставка с наложеното наказание, представляващо и основание за прекратяване на трудовото правоотношене.

Посоченото по-горе нарушение се изразява в неявяване на работа на 14.07.2017г., на 17.07.2017г. и на 18.07.2017г. и това очертава границите на съдебната проверка.

Въззивният съд счита, че е безспорно доказано извършването на това нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищцата. За неявяването й на всяка от тези дати без уважителна причина е съставен писмен констативен протокол, подписан от по двама свидетели.

Относно първата дата ищцата въвежда още в първоинстанционното производство твърдения, че се е явила на работа, а за следващите две дати признава, че не е ходила. Обосновава поведението си с твърдението, че на 14.07.17г. управителката й казала, че няма поръчки и няма нужда да идва на 17.07. и 18.07., а да отиде на 19.07.; заявява, че причината е в некоректни действия на работодателя по отношение както на работниците, така и на Агенцията по заетостта, свързани със злоупотреби с трудовите възнаграждения и правата на наетите лица.

Тези й твърдения са останали голословни и неподкрепени с никакви доказателства, поради което съдът не може произволно и безкритично да ги приеме за верни и да разглежда отсъствието й от работа евентуално в светлината на нареждане на работодателя. Единствените доказателствени средства, поискани от ищцата в допустимите от ГПК срокове касаят ирелевантни за спора факти. Тя е направила искане за допускане до разпит на двама свидетели, с първия от които е искала установяване  на това, в колко часа е идвала на работа, кога си е тръгвала, къде пуши по време на работа, била ли е на работа на 14.07.17г. и кога си е тръгнала, както и в какво състояние си е тръгнала на 19.07.17г. С втория свидетел ищцата е искала да доказва факти относно поведението си на работното място, кой я е обучавал за шивач, нарушавала ли е трудовата дисциплина и в какво се изразяват нарушенията.

Правилно първостепенният съд е отказал събирането на тези доказателства, приемайки, че касаят факти, излизащи извън предмета на доказване. Действително гореизброените факти и обстоятелства не се включват в спорния предмет, тъй като се отнасят за действия и поведение на ищцата, които не са санкционирани от заповедта за уволнение. Никой от тях няма пряко отношение към единственото и конкретно посочено нарушение – неявяване на работа два последователни работни дни, което представлява самостоятелно основание за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“.  Твърденията, свързани с причините за неявяване, които са релевирани с исковата молба, не са включени изобщо в доказателственото искане, въпреки че те са предмет на насрещното доказване, което ищцата е имала интерес да проведе.

По тази причина въззивната инстанция също следва да приеме, въз основа само на тези доказателства, фигуриращи в правната среда, формирана във физическите измерения на делото, че описаното в уволнителната заповед нарушение е извършено от работника без да има уважителна причина за това. Същото е годно да предизвика дисциплинарно уволнение.

С оглед казаното дотук настоящият въззивен състав счита, че доказаното нарушение на трудовата дисциплина представлява такова по т. 187 ал. 1 т. 1 от КТ, като съгласно разпоредбата на чл. 190 ал. 1 т. 2 от КТ за неявяване на работа в течение на два последователни работни дни, каквито са 17.07.2017г. и на 18.07.2017г., самостоятелно е предвидено дисциплинарно наказание „уволнение“ и работодателят може да го наложи безусловно, по свой избор, който не подлежи на съдебен контрол, тъй като последният се простира само върху законосъобразността, не и върху целесъобразността на решенията на дисциплинарно наказващия орган.

Поради това искът се явява  неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба против него е неоснователна и не следва да се уважава.

Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ответната страна е разгледано от първоинстанционния съд и той се е произнесъл с решението си по него, като е посочил в мотивите си защо не го уважава. Страната не е подала молба по чл. 248 от ГПК и към този момент не може да иска преразглеждането на въпроса във въззивното производство по съществото на спора.

С оглед изхода на процеса във въззивната инстанция отговорността за разноски и за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата-ищца и тя следва да понесе своите така, както са направени, въззиваемият-ответник не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                        

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 87/07.02.2018г. по гр.д. № 4322/2017г. на СлРС.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ: