Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №76

 

гр. Сливен, 27.04.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:       МАРТИН САНДУЛОВ  

 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №173 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №46/25.01.2018г. по гр.д.№5770/2017г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Прокуратура на Република България да заплати на М.Г.Г., както следва: сумата от 1000лв., представляваща причинени неимуществени вреди болки и страдания, изразяващи се в причинен стрес и дискомфорт, следствие на повдигнато и поддържано обвинение по досъдебно производство №70/2015г. по описа на РУ МВР – Сливен, пор.№199/2015г. на РП – Сливен в извършване на престъпление по чл.170, ал.2, предл.3, вр. с ал.1, предл.2 от НК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.11.2017г. до окончателното изплащане, като иска в останалата част над уважения размер до пълния претендиран размер от 5000лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан;  сумата от 300лв., представляваща причинени имуществени вреди – платен адвокатски хонорар за защита и съдействие по НОХД №510/2015г. на СлРС, следствие на повдигнатото и поддържано обвинение по досъдебно производство №70/2015г. по описа на РУ МВР – Сливен, пор.№199/2015г. на РП – Сливен в извършване на престъпление по чл.170, ал.2, предл.3, вр. с ал.1, предл.2 от НК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.11.2017г. до окончателното изплащане. С Решението са присъдени разноски на ищеца по съразмерност в размер на 206,23лв.

Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство М.Г.Г. и с нея се атакува решението в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ над размера от 1000лв. до пълния претендиран размер от 5000лв.

В жалбата си въззивникът М.Г.Г. чрез пълномощника си адв.К. твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че присъденият размер не е съобразен с практиката на съдилищата и с принципа на справедливостта. Не споделя извода на съда, че осем месеца, през които е продължило наказателното производство срещу него не е надхвърлило пределите на „разумния срок“. Посочва, че през тези 8 месеца е търпял негативни изживявания, които били доказани в хода на съдебното дирене. От психологична гледна точка, отрицателните емоции и стрес по-лесно се развиват в млада възраст и по-трудно отшумяват, предвид неукрепналото физико-психическо състояние на младия човек. С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и да постанови ново, с което да уважи до пълния размер от 5000лв. исковата претенция за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Прокуратура на Република България.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В съдебно заседание, въззивникът М.Г., редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв.К. ***, който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания. Посочва, че се касае за сравнително немалък период от време, през който ищецът е търпял негативни изживявания по повод образуваното срещу него наказателно производство. Присъденото обезщетение нямало да репарира преживяното от ищеца. Моли съда да отмени първоинстанционно решение в неговата обжалвана отхвърлителна част и да постанови ново, с което да уважи предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в неговия пълен претендиран размер от 5000лв. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В съдебно заседание, въззиваемата страна Прокуратура на Република България, редовно призована, се представлява от прокурор Русев – прокурор в ОП – Сливен, който посочва, че оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно решение в неговата отхвърлителна част за правилно и законосъобразно, съобразено със съдебната практика и нормата на чл.52 от ЗЗД и моли съда да го потвърди.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението е пълно, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от М.Г.Г. против Прокуратура на Република България при условията на обективно кумулативно съединяване искове за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5000лв. и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 300лв. в резултат на неоснователно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, като образуваното наказателно производство е прекратено, с правно основание чл. 2 ал.1, т.3, предл. второ от ЗОДОВ.

Предмет на въззивното производство е само частта от първоинстанционното решение, с която иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен над присъдения размер от 1000лв. до пълния претендиран размер от 5000лв. като неоснователен и недоказан.

Решението в частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1000лв. и в частта, с която е присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на 300лв., ведно със законната лихва върху двете главници, считано от подаване на исковата молба, не е обжалвано и е влязло в сила.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

В случая ищецът – въззивник М.Г. твърди вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по ДП №70/2015г. на РУ на МВР – Сливен, прекратено с постановление на РП – Сливен от 15.10.2015г., необжалвано по съдебен ред.

Следователно, за да възникне отговорността на Държавата, в случая в лицето на Прокуратурата, следва да са налице следните кумулативни предпоставки, елементи, включени в юридическия състав: повдигнато обвинение в извършване на престъпление; прекратяване на наказателното производство на някое от изчерпателно изброените основания; вреда и причинна връзка между повдигнатото неоснователно обвинение и причинената вреда. Отговорността на Държавата по този специален закон /ЗОДОВ/ е обективна, не зависи от това дали вредите са причинени виновно от длъжностното лице /чл.4 от ЗОДОВ/, като се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

По делото безспорно е установено, че ищецът в първоинстанционното производство М.Г. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.170, ал.2, пр.3, вр. с ал.1, пр.2 от НК с постановление от 27.03.2015г., предявено му на 01.04.2015г., като досъдебното производство е образувано с постановление от 18.02.2015г. срещу Я.А.К.и М.Г.Г. за престъпление по чл.170, ал.2, пр.3, вр. с ал.1, пр.2 от НК. С постановлението за привличане на обвиняем спрямо М.Г. е взета мярка за неотклонение „Подписка“.

С Обвинителен акт, наказателното производство е внесено в СлРС на 21.04.2015г., където са проведени три съдебни заседания, като в хода на третото с.з. на 15.09.2015г. съдът е констатирал съществено процесуално нарушение на процесуалните правила е делото е върнато на прокурора, като е прекратено съдебното производство.

С постановление на прокурор при РП – Сливен от 15.10.2015г., връчено на пострадалата на 21.10.2015г., на обв. Г. на 03.11.2015г. и на обв.К. на 04.11.2015г., необжалвано, е прекратено наказателното производство по ДП №70/2015г. по описа на РУ при МВР – Сливен, водено срещу обвиняемия М.Г.Г. и Я.А.К.за престъпление по чл.170, ал.2, пр.3, вр. с ал.1, пр.2 от НК на основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК, поради недоказаност на обвинението. Следователно наказателното производство спрямо ищеца е продължило 7 месеца, в които той е имал качеството обвиняем, респ. в този период от време около 5 месеца е имал качеството подсъдим в съдебната фаза на производството.

Съгласно т.7 от ТР №3/2004г. на ВКС по тълк.гр.д.№3/2004г., съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, тъй като това основание съответства на хипотезата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ – деянието не е извършено от лицето.

Прекратеното наказателно производство оправдава становището за отсъствие на основание за осъществяване на наказателно преследване спрямо М.Г. и характеризира като незаконно повдигнатото и поддържаното обвинение в извършване на престъпление по чл.170, ал.2, пр.3, вр. с ал.1, пр.2 от НК.

С оглед изложеното, първите две предпоставка за ангажиране отговорността на Държавата по чл.2, ал.1, т.3, предл. второ от ЗОДОВ са налице, като тя следва да се реализира чрез нейните органи, в случая – Прокуратурата на Република България.

По отношение другите две предпоставки – вреди и причинна връзка между тях и незаконното обвинение, въззивната инстанция споделя напълно изводите на първоинстанционния съд и приема, че същите са установени от събраните по делото доказателства. Установи се, че през периода на воденото срещу ищеца наказателно производство, същият е търпял притеснения, напрежение и негативни емоции. След повдигане на обвинението, Г. се променил – бил доста притеснен; спрял да говори и да излиза с приятелите си, затворил се в себе си; спрял да спортува; ядосвал се, че е несправедливо обвинен. Следователно наказателното производство е дало отражение върху поведението и начина на живот на ищеца. Съдът намира, че така установените неимуществени вреди са в пряка и непосредствена последица от повдигнатото му незаконно обвинение и следва да бъдат обезщетени от ответника – Прокуратура на Република България. Налице са всички елементи  на фактическия състав, водещ до възникване на правото за обезщетение за вреди. Искът е доказан по основание.

Обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във всеки отделен случай размерът му следва да се определя, съобразно конкретно претърпените вреди, установени от материалите по делото.  Целта на законовата разпоредба е да се репарират в относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които с оглед характера си, са трудно оценими. Съгласно трайно установената съдебна практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него.

В случая такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан /респ. - наказателното производство е прекратено/ по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр.

При определяне на дължимото обезщетение в случая, съдът взе предвид установените конкретни неудобства, притеснения и негативни емоции, търпени от ищеца, довели до негативна промяна в поведението му /напрежение, притеснение, затвореност в себе си/. Съдът взе предвид и обстоятелството, че ищецът, като човек с чисто съдебно минало е преживял значително по-тежко процедурите, свързани с повдигане и предявяване на обвинението. Съдът отчете характера и степента на претърпените вреди и взе предвид факта, че ищецът е на 28 години, съответно към момента на наказателното производство е бил 25-годишен, като прецени възможностите му за възстановяване след причинения стрес, споделя извода на районния съд, че е в състояние за сравнително бързо възстановяване от претърпените негативни емоции, като не са установени трайни увреждащи последици от преживяното – нито в емоционален, нито във функционален план.

При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, съдът отчете тежестта на повдигнатото обвинение по чл.170, ал.2, пр.3, вр. с ал.1, пр.2 от НК – не се касае за тежко престъпление по смисъла на НК.

Съдът прецени, че тези негативни изживявания са търпени в един не много продължителен период от време – около 7 месеца /общо досъдебно и съдебно производство/, като споделя напълно извода на районния съд, че този срок не надхвърля пределите за „разумен срок“ по смисъла на ЕКЗПЧОС и НПК, като безспорно е спазено правото му по чл.6 от ЕКЗПЧОС.  

Отчете и факта, че е повдигнато обвинение за едно престъпление, както и че спрямо ищеца е наложена най-леката мярка за неотклонение – „подписка“, която на практика не променя кардинално начина на живот на лицето, спрямо което е взета.

Съобразявайки всички тези обстоятелства, оказващи влияние при определяне на дължимото обезщетение и спазвайки принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, съдът намира, че справедливия паричен еквивалент на причинените увреждания - неимуществени вреди, възлиза на сумата от 1000лв., както правилно и законосъобразно го е определил и първоинстанционния съд. Над този размер, исковата претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на незаконно повдигнато обвинение, се явява неоснователна и недоказана и като такава следва да се отхвърли.

Като е достигнал до същите правни изводи, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който е надлежно и подробно обоснован и като такъв следва да се потвърди в обжалваната част.

С оглед изхода на спора и съгласно разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ правилно и законосъобразно районният съд е присъдил на ищеца в пълен размер внесената от него държавна такса и съответна част от направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

С оглед неоснователността на въззивната жалба, въззивникът следва да понесе своите разноски, така, както ги е направил. Въззиваемата страна не е направила разноски пред настоящата инстанция и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №46/25.01.2018г. по гр.д.№5770/2017г. на Сливенски районен съд в обжалваната част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

                       

                    

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            

 

 

                                                              ЧЛЕНОВЕ:  1.

                                                                 

 

                                                                                    2.