Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №77

 

гр. Сливен, 27.04.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:      НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА            

ЧЛЕНОВЕ:               МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №175 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №178/01.03.2018г. по гр.д.№5514/2017г. на Сливенски районен съд, с което ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на Г.И.М. сумата от 630,45лв., представляваща неплатено възнаграждение с приспаднати удръжки /данък/ за положен извънреден труд за периода от 01.06.2016г. до 30.09.2017г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 25.10.2017г. до окончателното й изплащане; сумата от 40,32лв., представляваща мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба и сумата от 131лв., представляваща разноски по делото, като исковете за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и мораторна лихва в останалата им част за разликата над уважените до пълните претендирани размери са отхвърлени като неоснователни. С решението е отхвърлен като неоснователен предявения от Г.И.М. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София иск за прогласяване нищожността на спогодба от 16.11.2016г. На ответната ГД „Изпълнение на наказанията” – София са присъдени разноски в размер на 167лв. и същата страна е осъдена да заплати по сметка на СлРС държавна такса в размер на 100лв. и разноски за вещо лице в размер на 260лв.

Въззивната жалба е подадена от Г.И.М. – ищец в първоинстанционното производство и с нея се обжалва решението в частта, с която са отхвърлени исковите му претенции и в частта относно разноските.

В жалбата си, въззивникът Г.М. чрез пълномощника адв.П. твърди, че първоинстанционното решение в обжалваните отхвърлителни части е неправилно, незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и необосновано. На първо място излага подробни съображения относно неправилни и необосновани изводи на първоинстанционния съд по отношение на иска за прогласяване нищожността на сключената между него и ответната дирекция спогодба от 16.11.2016г. Посочва, че спогодбата всъщност не съдържа взаимно изгодни отстъпки и за двете страни, тъй като въобще не е ясно какви отстъпки е направила ГДИН. По този начин спогодбата била с невъзможен предмет. Тя не може да се конвертира в друг валиден и позволен от закона договор. На следващо място посочва, че спогодбата нарушава и заобикаля закона – императивни правни норми на ППЗИНЗС /чл.16е, т.3/, чл.8, ал.1 и ал.4 от КТ; чл.242 от КТ и чл.48, ал.5 от Конституцията на РБ, като развива подробно съображенията си в тази насока. На следващо място посочва, че спогодбата нарушава принципа на добросъвестност при воденето на  преговори и сключване на договори, залегнал в чл.12 от ЗЗД, доразвит в чл.8, ал.1 от КТ. Посочва, че поведението на ГДИН при преговорите, които били продължителни, било недобросъвестно, като тя била икономически и социално по-силната страна и нейната роля била основната. ГДИН проявила недобросъвестност като непредоставила на другата страна – служителя информация за положения от него в действителност извънреден труд, не само по време на почивките, но и по време на неотчетените часове от инструктажи, приемане и сдаване на дежурства за периода на спогодбата и паричният им еквивалент. Взаимните отстъпки биха били  приемане на половината от дължимото като компенсация възнаграждение, а не пълен отказ от права от едната страна и облагодетелстване на другата страна. Това противоречало на предмета на договора за спогодба и представлявало „връзване на ръце“ от страна на ГДИН с цел отнемане правото му да претендира съдебна защита на законово признати трудови права. Поради това, моли въззивният съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение в неговите отхвърлителни части и вместо него да постанови ново, с което да прогласи нищожността на спогодбата от 16.11.2016г., сключена между страните и да уважи исковите претенции в пълните им претендирани размери. Претендира присъждане на направените разноски пред двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

            В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, подаден от ГД „Изпълнение на наказанията” – София – ответник в първоинстанционното производство, чрез пълномощника ст. юриск. П.С., се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата страна намира постановеното решение в обжалваната част за правилно, обосновано и законосъобразно и моли за потвърждаването му. Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната жалба. Посочва, че спогодбата е сключена доброволно, като характерът на отстъпките се определя по преценка на страните. Посочва, че на ищеца чрез нарочна покана е предложено да сключи спогодба, чийто параметри са посочени в поканата и са залегнали и в споразумението, като той е имал достатъчно време и възможност да прецени и обмисли отправеното предложение. С подписването на спогодбата, страните са приели, че всички отношения между тях по повод тази претенция са уредени изцяло. ГДИН е изпълнила задълженията си по тази спогодба. Ищецът не е бил лишен от право на съдебно уреждане на спора, но той е предпочел сключване на доброволна извънсъдебна спогодба по предложените предварително с поканата условия. Ищецът е знаел защо подписва спогодбата, не е бил въвеждан в заблуждение. Спогодбата не противоречи на закона и не накърнява добрите нрави. Предметът й е възможен. Тъй като е сключена доброволно между страните, тя преклудира правото на ищеца да претендира извънреден труд за периода 01.06.2013г. – 01.06.2016г. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение.

По направените с въззивната жалба доказателствени искания, съдът се е произнесъл н нарочно определение по реда на чл.267 от ГПК, като е допуснал до разпит един свидетел на основание чл.266, ал.3 от ГПК.

В с.з., въззивникът Г.М., редовно призован, не се явява лично, представлява се от процесуален представител по  пълномощие адв. П., който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемата ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. П.С., която оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна и поддържа подадения отговор. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалване – допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение в обжалваните части е неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Фактическата обстановка следва да се ДОПЪЛНИ само с установените пред въззивната инстанция обстоятелства, в резултат от събраните гласни доказателства, недопуснати от районния съд поради процесуални нарушения, както следва:

По инициатива на синдикат на служителите в затворите в РБ след срещи с МП, с оглед на стотиците съдени дела на служителите в страната възникнала инициатива за сключване на извънсъдебни споразумения на служители на ГДИН с дирекцията. В началото на 2015г. било изпратено писмо до съответните началници на териториални структури, с което били дадени указания за предприемането на стъпки в тази посока, които включвали срещи със синдикалните представители по места. Такава среща обаче в Затвора Сливен, където е служител и Г.М., въпреки указанията, не е проведена. В повечето от затворите са спазени указанията и е започнала процедура по подписване на споразумения. В затвора гр. Сливен, тъй като не се стигнало до споразумение, поради нестартиране въобще на процедурата, въпросът бил отнесен на нова среща при Министерство на правосъдието и тогава била дадена възможност за несключилите споразумение, срокът да се удължи. Тогава вече служителите на Затвора гр. Сливен били уведомени с едно съобщение, че такава възможност е налице. Всеки служител подал заявление, в което изложил претенциите си. Не били предоставени подробни справки, на базата на които всеки служител да състави мнение и да формира позиция. Не сме посочвали суми в заявленията. В заявленията било написано от служителите, че заявяват искане да им бъде заплатен извънредния труд, като положените дежурства бъдат изчислени съгласно разпоредбата на чл. 16 от Правилника за приложение на ЗИНЗС, т.е. да бъде включено времето за хранене, времето за инструктаж, за приемане, издаване и освобождаване на дежурство. Включили и други претенции. Предложението за сумите по спогодбите произлязло от Затвора. Бил предоставен документ, в който се посочвала конкретна сума и ако служителят приеме, подписвал документа и справката се изпращала в ГДИН за изплащане на въпросната сума и с това приключвала процедурата. Никой не е задължавал служителите да сключат спогодба. Някои от служителите отказали да сключат спогодба и заведоха съдебни дела. По-голямата част от тях все още работят в затвора.

Въз основа на установеното от фактическа страна, въззивният съд направи следните правни изводи:

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от Г.И.М. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за прогласяване нищожност на Спогодба №878/11.11.2016г., сключена между него и ГДИН, като противоречаща на закона и добрите нрави, с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД; иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1928,45лв.  за периода от 01.07.2014г. до 30.09.2017г. /с оглед допуснато от районния съд изменение на размера на иска с протоколно определение от проведено на 30.01.2018г. открито съдебно заседание/ с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. с чл.187 от ЗМВР, вр. с чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва при забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата за възнаграждение за извънреден труд, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 317,52лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Решението е обжалвано от Г.И.М. частично - в частта, с която е отхвърлен иска за прогласяване нищожността на спогодба, сключена между страните от 16.11.2016г. и са отхвърлени двата осъдителни иска за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.07.2014г. до 01.06.2016г. и мораторна лихва над уважените до пълните претендирани размери.

В осъдителните за ГДИН части първоинстанционното решение е влязло в сила, като необжалвано.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Безспорно по делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Г.И.М. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период заема длъжността „надзирател“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

По отношение на исковата претенция по чл.26, ал.1 от ЗЗД:

Страните по една договорна връзка безспорно имат свободата на договаряне, но в пределите, визирани в чл. 9 от ЗЗД - съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

На първо място следва да се отбележи, че с въпросната спогодба, сключена на база заявление за компенсиране на ползваните почивки по време на наряд и съответно предложение от страна на работодателя за такова компенсиране, се отнася само до тези часове - положен извънреден труд по време на почивките при наряд. Тълкувайки споразумението и изложената в него воля, съдът намира, че посочените часове извънреден труд – 24,8 часа са само такъв труд /извънреден труд, положен по време на почивките при наряд/. Това се потвърждава и от заключението на назначената пред първоинстанционния съд СИЕ. Безспорно, по силата на споразумението тези часове извънреден труд, положен обаче само в периода м.декември 2013г. – м.март 2014г., са заплатени на ищеца М.. Той няма и претенции в таза насока.

По отношение обаче на включването в споразумението на клауза, че посочените часове извънреден труд се отнасят за целия посочен период 01.06.2013г. до 01.06.2016г. /видно от заключението на СИЕ, това въобще не е така/ и че за този период М. се отказва от други претенции към Затвора – Сливен за положен извънреден труд, съдът намира, че същата е нищожна, поради противоречието й с императивна правна норма. На практика, тази разпоредба /т.ІІ от спогодбата/ представлява отказ от права от страна на служителя спрямо работодателя. Основно право на служителя, полагащ труд, е да получи възнаграждение за този положен труд, в т.ч. и за положения от него извънреден труд, който освен това, с оглед характера си и при всички случаи имащ неблагоприятно въздействие върху полагащия го /не случайно законодателят го е предвидил като изключение и в конкретните нормативни документи ЗМВР и ЗИНЗС е предвидил максимално допустими часове/,  следва да бъде заплатен винаги с увеличение. Всички разпоредби, касаещи полагането и заплащането на извънредния труд, както в КТ, приложим субсидиарно, така и в специалните нормативни актове /ЗМВР и ЗИНЗС/ са уредени с императивни правни норми. Страните по трудовото, респ. служебното правоотношение нямат право да ги дерогират с каквито и да е споразумения помежду си. Подобни споразумения биха били нищожни именно поради противоречието им с императивни правни норми /чл.26, ал.1 от ЗЗД/. Уговорката, включена в т.ІІ от споразумението от 16.11.2016г. представлява отказ от страна на служителя от основно негово право по служебното правоотношение – правото да бъде надлежно компенсиран /да му се плати възнаграждение със съответното, визирано в закона увеличение/ за положен от него извънреден труд за посочения период, т.е за периода след м.март 2014г. до 01.06.2016г. Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.4, изр.2 от КТ, приложим субсидиарно  - отказът от трудови права, каквото е процесното, е недействителен. От това следва, че подобен отказ на работника, служителя от правото му на заплащане на надлежно положен извънреден труд, е недействителен. Следователно, изявлението, съдържащо се в т.ІІ от споразумението от името на служителя М. за отказ от  претенции  към работодателя е в противоречие с повелителна норма на закона и като такава е недействителна. Такава уговорка, като противоречаща на императивна правна норма е недопустима между страните по трудовото, в случая служебното правоотношение. 

С оглед изложеното, съдът намира клаузата на т.ІІ от споразумението за недействителна - нищожна, поради противоречие на закона /чл. 26, ал.1 от ЗЗД/. Недействителността на тази клауза на споразумението обаче не влече недействителност на цялото, съгласно разпоредбата на чл. 26, ал.4 от ЗЗД. В останалата част, споразумението е проявило действие между страните и е изпълнено – ответната дирекция е заплатила посочената в споразумението сума, с която се компенсира само положения по време на почивките при наряд извънреден труд и то за установения период м.декември 2013г. – м.март 2014г., извън процесния такъв.

Поради това, исковата претенция на ищеца е основателна и следва да бъде уважена, като съдът прогласи нищожността на т.ІІ от спогодба, рег.№878 от 16.11.2016г., сключена между ГДИН чрез началника на Затвора – Сливен и Г.И.М..

По отношение на исковата претенция за заплащане на възнаграждение за положен, но незаплатен извънреден труд в периода 01.07.2014г. – 30.09.2017г.:

За отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове, в т.ч. ППЗИНЗС. В чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР /обн., ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ е предвидено към основното месечно възнаграждение на държавните служители да се изплаща допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл.187, ал.3 от ЗМВР е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24- часови смени сумирано за тримесечен период. Аналогични са разпоредбите на чл.16а, ал.2 и чл.16д, ал.2 от ППЗИНЗС.

Съгласно разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени, като съгласно чл.187, ал.6 от ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Безспорно, ищецът в първоинстанционото производство, видно от събраните по делото доказателства, през процесния период  - 01.07.2014г. – 30.09.2017г. е работил на 24-часови, 12-часови и  8-часови смени - дежурства.  

Относно работното време на ищеца през процесния период са приложими разпоредбите на чл.16е от ППЗИНЗС, нова ДВ бр. 20 от 7.03.2014г.

Тъй като се касае за непрекъсваем процес на работа по време на дежурствата, при които ищецът е длъжен да присъства физически на мястото, определено от работодателя, то съгласно установената съдебна практика, в т.ч. и тази на Съда на Европейския съюз и Тълкувателно решение №8/14.11.2014г. по т.д.№8/2013г. на ОСГК на ВКС на РБ, в отработеното време се включват установените физиологични почивки и времето на хранене.

Времето на разположение по същество е работно време, защото е част от времето свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност. Отговорът на въпроса дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, се съдържа в това, дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя - тогава цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.    

Въззивният съд счита, с оглед цитираното тълкувателно решение и практиката на Съда на ЕС, че в случая неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, тъй като работникът или служителят е присъствал физически на място, определено от работодателя. Предвид изложеното, следва извода, че в разглеждания случай определените минути за почивка, съставляват част от работното време на ищцата, в рамките на което тя изпълнява трудовите си задължения, макар и в ограничен обем.

В този смисъл е и чл.2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент е на Съвета от 4.03.2003 г., съгласно който работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в редица решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, с които се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Следва да се отбележи, че съгласно практиката и новата нормативна уредба /чл.16е от ППЗИНЗС/ времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство се включва в отработеното време.

Безспорно по делото е установено, че продължителността на смените, при които работи ищеца, са с продължителност, както следва:  за периода от 01.06.2014г. до 28.02.2015г. по 13 часа за 12-часовите дежурства и по 25 часа и 15 мин. за 24-часовите дежурства с оглед издадените заповеди на Началника на Затвора за продължителността на работните смени /Заповед №127/05.06.2014г. и Заповед №266/30.09.2014г./, а за периода след 01.03.2015г. /съгласно Заповед №56/27.02.2015г./,  съответно 8,30 часа за 8-часовите дежурства; 12,45 часа при 12-часовото дежурство и 24,45 часа при 24-часовите дежурства.

Поради изложеното, съдът приема, че времето, през което ищецът е бил на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение.  

От заключението на назначената и изслушана пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, е установен размера на положения от ищеца извънреден труд през целия процесен период и дължимото му възнаграждение при съответно прилагане правилото на чл.187, ал.6 от ЗМВР в размер на 1928,45лв. чиста сума за получаване с приспаднат данък, което не е заплатено.

Следва да се отбележи, че вещото лице изрично е посочило, че за целия процесен период положения от ищеца и некомпенсиран извънреден труд възлиза общо на 372 часа, като посочените в споразумението от 16.11.2016г. 24,8 часа положен извънреден труд са му заплатени, но те се отнасят за положен труда  в  период, предхождащ процесния период – м.12.2013г. до м.03.2014г. вкл. Следователно тези часове не са в процесния исков период.

Освен това, вещото лице е посочило, че в третото тримесечие на 2014г. са отработени от ищеца и часове над допустимите по закон 70 часа за тримесечен период с 41,93 часа, за които се следва възнаграждение в размер на 214,36лв. Изменението на размера на иска обаче не включва заплащане на това възнаграждение, поради което и същото не следва да се присъжда, въпреки на практика положения извънреден труд. 

С оглед изложеното, главният иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан в пълния претендиран, с оглед допуснатото изменение на иска, размер от 1928,45лв. и за целия процесен период от 01.07.2014г. до 30.09.2017г. и следва да се уважи.

Като е присъдил възнаграждение само за част от процесния период – от 01.06.2016г. до 30.09.2017г. в размер само на 630,45лв., като е отхвърлил иска в останалата част, районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в неговата отхвърлителна част и вместо него въззивният съд следва да уважи исковата претенция в пълния претендиран размер като присъди допълнително сумата от 1298лв., представляваща възнаграждение за положен от ищеца Г.М. извънреден труд за периода от 01.07.2014г. до 01.06.2016г.

С оглед основателността на главния иск, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху възнаграждението за положен извънреден труд. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на извънредния труд е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок /месечно или при тримесечно сумарно отчитане на работното време/. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение. Поради което съдът приема, че за претендирания период ответникът е бил в забава. С оглед разпоредбата на чл.86 от ЗЗД върху главницата от 1928,45лв. следва да се присъди и лихва за забава, считано от изискуемостта на всяко вземане /26-то число на месеца, следващ тримесечието, респ. месеца, през който труда е бил положен/ до подаване на исковата молба – 25.10.2017г. Размерът на мораторната лихва е определен от кредитираното заключение на СИЕ и възлиза на сумата от 317,52лв. Следователно акцесорната претенция е основателна в пълния претендиран размер след допуснатото от районния съд изменение.

Като е отхвърлил тази претенция над размера от 40,32лв. до пълния претендиран размер от 317,52лв., районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в тази отхвърлителна част и вместо него въззивният съд следва да уважи акцесорната искова претенция в пълния претендиран размер, като присъди допълнително сумата от 277,20лв.

По отношение на разноските пред първата инстанция:

С оглед изхода на спора и основателността на всички искови претенции, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца се дължат направените от него разноски в пълния доказан размер от 700лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Настоящата инстанция споделя извода на районния съд за неоснователност на възражението по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на това възнаграждение, с оглед вида и размерите на исковите претенции. Тъй като районният съд е присъдил разноски на ищеца само в размер на 131лв., при дължими 700лв., то следва да му се присъдят допълнително разноски за първата инстанция в размер на 569лв.

На ответната страна в първоинстанционното производство ГДИН, с оглед изхода на спора, не се дължат разноски, поради което решението на СлРС следва да бъде отменено и в частта, с която са й присъдени такива в размер на 167лв.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба – основателност на същата, следва да се възложи на въззиваемата страна - ГДИН, която поеме своите, така, както ги е направила и заплати на въззивника, направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 500лв. В тази насока, въззивният съд намира за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника, тъй като същото е съобразено с вида, размера и сложността на исковите претенции.

На основание чл.78, ал.6 от ГПК, ГДИН следва да заплати в полза на съдебната власт по сметка на СлРС допълнителна държавна такса в размер на 77,14лв. /дължимата д.т. е в размер на 177,14лв., от които 127,14лв. за исковете за заплащане на възнаграждение и обезщетение за забава и 50лв. за иска по чл.26, ал.1 от ЗЗД, при определена от районния съд 100лв./ и по сметка на СлОС държавна такса, дължима за въззивното производство в размер на 75,96лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №178 от 01.03.2018г., постановено по гр.д. №5514/2017г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваните части, с които:

- са отхвърлени като неоснователни предявените от Г.И.М. с ЕГН ********** против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.София искове за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и мораторна лихва за разликата над уважените до пълните претендирани размери;

- отхвърлен е като неоснователен предявеният от Г.И.М. с ЕГН ********** против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.София иск за прогласяване нищожността на спогодба от 16.11.2016г.;

- осъден е Г.И.М. с ЕГН ********** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.София разноски в размер на 167лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД,  т.ІІ от Спогодба, рег.№878 от 16.11.2016г., сключена между Затвора в гр.Сливен, ТЗ на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.София и Г.И.М. с ЕГН **********, поради противоречие на закона – чл.8, ал.4, изр.2 от КТ.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ********** да заплати на Г.И.М. с ЕГН **********,***, както следва: допълнително сумата от 1298лв. /хиляда двеста деветдесет и осем лева/, представляваща неплатено възнаграждение с приспаднат данък за положен извънреден труд в периода от 01.07.2014г. до 01.06.2016г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба на 25.10.2017г. до окончателното й изплащане; допълнително сумата от 277,20лв. /двеста седемдесет и седем лева и двадесет ст./, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за неплатен извънреден труд за периода от изискуемостта до завеждане на исковата молба; сумата от 569лв., представляваща допълнително дължими разноски в първоинстанционното производство и сумата от 500лв., представляваща направени във въззивното производство разноски.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ********** ДА ЗАПЛАТИ в полза на съдебната власт допълнително дължима държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 77,14лв. по сметка на СлРС и сумата от 75,96лв. по сметка на СлОС, представляваща държавна такса за въззивното производство.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                             

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.