Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 25.04.2018 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и пети април през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                              СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 184 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК вр. чл. 310 от ГПК, вр. чл.146 ал. 2 от СК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 66/31.01.2018г. по гр.д. № 5848/17г. на СлРС, с което И.Н.И. е осъден да заплаща на навършилото си пълнолетие дете Н.И.И., р. ***г.,  месечна издръжка на учащ в размер на 150 лв., считано от подаването на исковата молба на 15.11.2017г. до настъпване на други законови основания за изменянето или прекратяването й, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска над тази сума, до пълния претендиран размер от 300 лв. като неоснователен, и са присъдени съразмерно разноски и държавна такса по делото.

Против това решение са постъпили две въззивни жалби  от всяка от страните в първоинстанционното производство.

Първата въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува цитираното решение само в уважителната му, осъдителна част. Въззивникът счита, че в нея то е неправилно, материално незаконосъобразно и необосновано. Заявява, че съдът неправилно е интерпретирал законовото изискване присъдената издръжка да не представлява особено затруднения за даващия и не е отчел правилно наличието  на утежнавящи фактори. Твърди, че съдът не е съобразил трайната съдебна практика при определянето на размера на издръжката при липса на доказани доходи, които да задоволяват и нуждите на непълнолетното му дете, майка му и него самия. Развива съображения в тази насока.

Моли въззивния съд да отмени в осъдителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което или изцяло отхвърли иска като неоснователен или определи по-нисък измер на издръжка, който да не съставлява особено заструднение за въззивника. Претендира разноски за тази инстанция.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува решението на СлРС в отхвърлителната му част. Въззивникът твърди, че в нея то е неправилно и незаконосъобразно, заявява, че съдът е игнорирал доказаните факти относно това, че е последна година ученик в ГПЗЕ, участва в лекторски часове, които ще го подпомогнат при кандидатстването му и му предстои абитуриентски бал, освен това е ангажиран и в други курсове и форми на обществени занимания. Нужните средства не са във възможностите на майката, а е установено че бащата е физически здрав, в трудоспособна възраст и демонстрира материално благополучие, работейки като предприемач в областта на бялата техника на битака в Сливен и онлайн. Счита още, че фактът, че ответникът има и дъщеря на 5 г. не е основание да се акцентира само върху нейните нужди, както и аргумента за изпълнение на синовните му задължения към майка му.

Поради изложеното вторият въззивник моли въззивния съд да отмени в отхвърлителната част първоинстанционното решение и постанови ново, с което уважи иска му до пълния предявен размер от 300 лв. Претендира разноските за тази инстанция.

С въззивната жалба не са направени доказателствени  или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., първият въззивник, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи, оспорва въззивната жалба на ищеца и иска тя да бъде отхвърлена. Претендира разноски.

В с.з. вторият въззивник, редовно призован, не се явява лично за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба на ответника, като я счита за неоснователна, поддържа своята въззивна жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски, представя списък.

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването, постигнат чрез атакуването му и в осъдителната и в отхвърлителната му част от всяка от страните – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Въззивният съд споделя като цяло и правните изводи на решаващия съд по отношениена определения размер на издръжката, което е и единствената точка на противопоставяне между страните в процеса.

Изложените в двете въззивни жалби оплаквания са неоснователни. Тъй като с тях се засяга решението в цялост, съдът ще ги разгледа и постанови общо по тях.

Претендира се издръжка от пълнолетно дете от негов родител.

Законодателят не е въвел пълна безусловност на това задължение на родителя, а го е поставил в зависимост от конкретни положителни и отрицателни факти, които трябва да са осъществени в кумулативна даденост.

За уважаването на иска по чл. 144 от СК по принцип, следва да се прецени едновременното наличие на няколко предпоставки. От една страна – навършилото пълнолетие дете да учи в средно или висше учебно заведение, да е под 20, съответно – под 25 годишна възраст и да не може да се издържа от доходите или имуществото си. От друга страна – родителят, от когото се търси издръжката, да може да я дава без особени затруднения.

В случая непререкаемо са доказани формалните условия за възраст и статут на ученик в средно учебно заведение за ищеца, както и обективното отрицателно условие той да не може да се издържа със собствени доходи или имущество. Евентуалният положителен факт на наличие на такива, е следвало да бъде доказан от ответника, който обаче не е оспорил това фактическо положение.

Нуждите на ищеца, сведени само до най-необходимото за да живее и учи редовно, са за храна, облекло, обикновено домакинство, такси, учебници и пособия, евентуално – разходи за извънкласни занимания, културни и спортни развлечения. Паричният им еквивалент е около 400 лв. месечно.

Ищецът живее с единия си родител – майката, и е насочил иска си срещу другия - негов баща.

Майката има месечен доход  в размер на минималната работна заплата. За бащата няма документални доказателства за доходи, със свидетелски показания е установено, че се занимава с нерегламентирана търговска дейност, от която се издържа. Той има малолетно дете на възраст 5 години и се грижи за своята майка, която е претърпяла през 2016г. алопластика на дясна тазобедрена става и има паркинсонова болест. Няма данни самият той да страда от заболяване, влияещо трайно върху трудоспособността му.

Както се посочи правната норма изисква, като противовес на евентуалната невъзможност на пълнолетното дете да се издържа, родителят, от когото се търси издръжката, да може да я дава без особени затруднения.

В случая, за да се създаде баланс между нуждите на търсещото издръжка пълнолетно дете и възможностите на бащата, съдът следва да вземе за база минималната работна заплата за страната, която от 01.01.2018г. е 510 лв. Положението на ответника на млад – 44 г., здрав и работоспособен индивид, съчетано с качеството му на баща на малолетно и пълнолетно дете, е достатъчна предпоставка и мотивация той да положи необходимите и ефективни усилия да осигури елементарни средства за съществуване за децата си и себе си, без да превръща своите нужди във водеща цел.

Действително, няма легално определение на използваната от законодателя словоформа “без особени затруднения”, но съдържанието й следва да се извежда за всеки случай поотделно, на базата на конкретните обстоятелства, които се преценяват в тяхната съвкупност и отнесени към общите принципи за справедливост. Поради това в случая следва да се вземе предвид и обстоятелството, че ответникът има друго свое, малолетно дете и доколкото задължението за издръжка към непълнолетно дете е безусловно, то има приоритет спрямо това към навършилия пълнолетие ищец и следва да бъде отчетено при определяне възможностите на ответника да дава издръжка и на последния. Ангажиментът към неговата майка не е превъзхождащ, тъй като съгласно  установения в чл. 141 от СК ред на лицата, имащи право на издръжка, родителите са поставени след децата и съпруга.

При това положение въззивният съд приема, че здравословното и имущественото състояние на ответника, както и наличното му задължение към низходящо малолетно дете на предучилищна възраст, не се конфронтират в такава степен със задължението му към ищеца, че да го елиминират напълно. Не са налице такива обстоятелства, които да сочат, че даването на издръжка на пълнолетното дете ще представлява особено затруднение за него по смисъла на  чл. 144 от СК, което да изключва дължимостта й.

От своя страна нуждите на ищеца, макар и пряко свързани с конкретния период от живота му, не могат да имат предпочтителна роля. Вярно е, че изборът на учебно заведение, специалност и форма на обучение не подлежи на съдебен контрол, а в житейски аспект не може да бъде подчиняван само и единствено на материални съображения, но от друга страна, ищецът е пълнолетен и също трудоспособен, поради което може и сам да носи отговорност за своята издръжка, като положи някакви усилия да осигури поне част от нея. Не следва да се пренебрегва и факта, че неговата майка е задължена към него при същите условия като баща му.

Поради това, като се отчете несигурния размер на доходите на ответника, което пречи на реалното очертаване на предела на отговорността му към ищеца, за да се охрани в достатъчна степен интереса на последния и за да не се засегнат в неоправдана степен правата на първия, следва да се определи размер на издръжка от 150 лв. месечно, който представлява точката на приближение между хипотетичните долна и горна граници на претенцията на ищеца и компромиса на ответника.

Издръжката се дължи от предявяването на иска до настъпването на законови правоизменящи, правоизключващи или правопогасяващи факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане.

Като е достигнал до аналогични правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение и няма причини за неговата отмяна. Въззивните жалби са неоснователни и следва да се оставят без уважение, а атакуваният съдебен акт – да се потвърди.

С оглед изхода на процеса разноските за въззивната инстанция следва да се понесат от всяка страна както са направени.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                                     

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 66/31.01.2018г. по гр.д. № 5848/17г. на СлРС.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

                                       

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: