Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 08.06.2018 г.

 

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на шести юни, през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                  СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                           

 

 

При секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 206 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

    Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.Д. в качеството му на пълномощник на И.И.В., ЕГН ********** *** против решение № 123/19.02.2018г. по гр.д. № 3249/2017 г. на Сливенския районен съд, с което въззивникът е бил осъден да заплати на „ ОТП – Факторинг България“ ЕАД със седалище ***********сумата от 13115.49 лева представляваща непогасена главница за периода от 27.06.2012 г. до 14.01.2018 г. по договор за кредит от 14.02.2008 г., ведно със законната лихва върху нея считано от 03.07.2017 г. до окончателното изплащане, сумата от 1360.31 лв. възнаградителна лихва за периода 27.06.2014 г. – 27.06.2017 г. по договор за кредит от 14.02.2008 г. и сумата от 949.03. лева представляваща разноски по делото.

В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. Страната посочва , че предявените искове са допустими, но неоснователни и недоказани, както по основание, така и по размер. Твърди се , че задължението на въззивника е недействително и недължимо. Страната не била уведомена за извършената цесия. Съдът не бил отчел възражението, че вземането е с изтекла погасителна давност , тъй като били минали повече от 5 години от момента, в който то е станало изискуемо. Изтекла била и тригодишната погасителна давност за лихвите. Твърди се, че ищецът „ ОТП – Факторинг България“ ЕАД не можел да обявява предсрочна изискуемост, тъй като не е банка или друга кредитна институция. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и да бъдат присъдени деловодни разноски.

В законния срок  по чл.263 ал. 1 от ГПК  е депозиран отговор на въззивната жалба от юриск.К. – пълномощник на „ ОТП – Факторинг България“ ЕАД, с който жалбата е оспорена като неоснователна. Посочено, е че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. От извършената съдебно – счетоводна експертиза се било доказало, че ответникът дължал изцяло, както претендираната главница, така и претендираната лихва. В първоинстанционното производство се било доказало, че въззивникът е бил уведомен за обявяването на кредита за предсрочно изискуем с получаването на препис от исковата молба, в който било инкорпорирано изявлението за предсрочна изискуемост. В този смисъл била задължителната практика на ВКС в т. 18 от ТР 4/2013 г. по търг.д.№ 4/ 2013г.

По отношение на цесията на вземането въззиваемата страна посочва, че е изпратила изрично уведомяване до въззивника, на адреса посочен за него в Договора за кредит.

Въззиваемата страна посочва, че претендираните главница и лихви са изцяло съобразени с изтеклата погасителна давност . Претенциите са за главница и лихва към датата на депозиране на исковата молба ( 5 години за главницата и 3 години за лихвата). Посочва се също така, че „ Банка ДСК“ ЕАД с допълнително споразумение от 10.03.2017 г. изрично е прехвърлила на въззиваемата страна правото да обявява предсрочна изискуемост по цедираните вземания.

Моли се обжалваното решение да се потвърди. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. въззивникът редовно призован  не се явява и не се представлява.

В с.з. въззиваемата страна редовно призована се представлява от юрисконсулт К., която оспорва жалбата и моли да се потвърди обжалваното решение . Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция  не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 21.02.2018г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 07.03.2018 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

На първо място следва да се отговори на въпроса дали е допустимо банката цедент при сключване на договора за цесия да прехвърли на цесионера правото да обявява предсрочна изискуемост на вземането. Съдебната практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК обективирана в решение № 204/25.01.2018 г. по т.д. 2230/2016 г. на I т.о. приема, че цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности по чл.99, ал.2 ЗЗД т.е. с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви неговата предсрочна изискуемост. ВКС посочво, че при липса на изрично делегирано право от цедента на цесионера да обяви предсрочна изискуемост на длъжника по банков кредит, със сключването на договора за цесия върху цедента преминава правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. В настоящия случай имаме настъпил допълнителен факт – цедента изрично допълнително е прехвърлил правото си на обявяване на предсрочната изискуемост, поради което на още – по – голямо основание следва да приемем, че въззиваемата страна е имала право да обяви предсрочната изискуемост на вземането си.

Предсрочната изискуемост в конкретния случай е станало с връчването на исковата молба по делото, което е законен способ предвид задължителната съдебна практика – ТР 4/2013 г. по тълк.д. № 4 8 2013 г.на ВКС.

С изрично пълномощно въззиваемото дружество е било упълномощено да уведоми въззивинка за сключената цесия . Въззивникът е бил уведомен за това с връчването на уведомително писмо на 27.08.2012г. (предвид представени по делото уведомително писмо и обратна разписка на стр. 26 и 27).

По отношение на претенциите за главница и лихви, следва да се отбележи, че вземането е станало предсрочно изискуемо едва с връчването на исковата молба, за предходния период погасителна давност може да се прилага единствено по отношение на задълженията, които според погасителния план са били станали изискуеми. По този начин следва да се съобрази размерът на задължението пет години назад по отношение на търсената главница назад ( от датата на депозиране на исковата молба – 03.07.2017 г.)  и три години назад ( от датата на депозиране на исковата молба – 03.07.2017 г.) за търсената лихва. От изготвената съдебно – счетоводна експертиза е видно, че главницата ( за която няма изтекла давност) до датата на депозиране на исковата молба е в размер на 11 622.40лв., а размерът на дължимата възнаградителна лихва ( за която няма изтекла давност)  е 1360.31 лв.( допълнение от с.з.). Вноските за които не е настъпил падеж са били в размер на 1493.07 лв. главница и 36.86 лв. лихва. По този начин дължимата главница е в размер на 13 115.47 лв. главница, която се дължи със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на задължението и 1360.31 лв. лихва, така като е присъдил първоинстанционният съд.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция напълно съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да се потвърди .

Съгласно правилата на процеса в полза на въззиваемата страна на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ и като взе предвид обема на осъщественото процесуално представителство, съдът намира, че следва да се присъдят деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 100.00лева юрисконсултско възнаграждение.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 123/19.02.2018 г. по гр.д. № 3249/2017г. на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА И.И.В., ЕГН ********** *** да заплати на „ ОТП – Факторинг България“ ЕАД със седалище ***********деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 100.00(сто) лева юрисконсултско възнаграждение.

 

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.