Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №84

 

гр. Сливен, 21.05.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:     МАРТИН САНДУЛОВ             

ЧЛЕНОВЕ:           МАРИЯ БЛЕЦОВА

 СТЕФКА МИХАЙЛОВА    

 

при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №215 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №135/22.02.2018г. по гр.д.№3895/2017г. на Сливенски районен съд, с което С.И.Т.-В. е осъдена да заплати на С.Б.С., както следва: сумата от 11500лв. като получена без основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.08.2017г. до окончателното изплащане; сумата от 2407,03лв., представляваща мораторна лихва за периода от 24.03.2014г. до 13.04.2016г. и сумата от 1561,84лв., представляваща разноски по делото.

            Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство С.И.Т.-В. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

Въззивницата посочва, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Посочва, че действително не е подала писмен отговор на исковата молба, като се е забавила да потърси правна помощ, но това се дължало на лична трагедия, свързана със смъртта на съпруга й. Посочва, че нейният съпруг и ищеца имали общ бизнес. На 13.05.2013г. била в офиса на съпруга си и подписала документите, че е получила пари без да посочи размер, като е взела парите само за да ги предаде на съпруга си. В документа е записано финансова помощ, но и двете страни знаели, че това не е лична финансова помощ за нея, а е сума, предоставена за бъдещо реализиране на бизнес сделки на съпруга й и ищеца. Поради това не е налице нито един от трите фактически състава на неоснователното обогатяване и предявеният иск е неоснователен и недоказан. Посочва, че в случай, че съда приеме, че дължи част от сумата, то не дължи мораторна лихва, тъй като такава не е договорена. С поканата ищецът е посочил само размера на главницата, но не и на мораторната лихва, поради което счита, че такава не се дължи за периода от 24.03.2014г. до 13.04.2016г. Намира за неприложима хипотезата на чл.55, ал.1 от ЗЗД, тъй като дори и да се приеме, че е получена сумата от 11000лв., то отразеното за временна финансова помощ не означава връщане на сумата. Временната помощ означавало подпомагане на дадено лице от физическо или юридическо лице. Ищецът не посочил в исковата си молба въз основа на какво правоотношение е възникнало вземането му – временна финансова помощ. С оглед изложеното, въззивницата моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявените от нея искове. Претендира присъждане на направените в производствата пред двете инстанции разноски. 

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ищеца в първоинстанционното производство С.Б.С., с който се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемият намира постановеното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли съда да го потвърди. Намира твърденията, изложени във въззивната жалба за голословни и посочва, че във връзка с тях и развитите оплаквания не са направени доказателствени искания. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивницата С.И.Т.-В., редовно призована, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие адв. П.,  която посочва че поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемия С.Б.С., редовно призован, не се явява, представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. Н. ***, който посочва, че оспорва въззивната жалба и поддържа изложените в отговора съображения относно нейната неоснователност. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред настоящата инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните по делото доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Пред въззивната инстанция не са направени доказателствени искания. 

Въззивният състав СПОДЕЛЯ изцяло ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: главен иск за връщане на сума в размер на 11500лв., платена при начална липса на основание, с правно основание чл.55, ал.1 предл. първо от ЗЗД и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава върху главницата в размер на 2407,03лв. за периода от поканата за връщане на сумата 24.03.2014г. до 13.04.2016г., с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Подлежащите на установяване обстоятелства по отношение на главната искова претенция са следните: наличието на имуществено разместване между ищеца и ответника – фактическото предаване от страна на ищеца, респ. получаване от ответника на някаква имотна облага; неоснователността на това имуществено разместване, в случая - начална липса на правно основание и липса на връщане на полученото от страна на ответника. Доказателствената тежест по отношение на първата предпоставка – имущественото разместване, се носи от ищеца, който следва да докаже наличието на такова и неговия размер. Тъй като в случая твърдението на ищеца е плащане без основание, т.е. начална липса на основание за имущественото разместване, то ответникът е този, който ако твърди наличие на основание за извършеното плащане, следва да го докаже. Ответникът носи доказателствената тежест и за установяване съответното връщане на неоснователно полученото или че е имал право да получи даденото.

От събраните по делото писмени доказателства, се установява по категоричен начин наличието на имуществено разместване – предаване на процесната сума от общо 11500лв. /два банкови превода по сметка на ответницата съответно от 1000лв. и 1500лв. и предаване на ръка в брой на сумата от 9000лв./ от страна на ищеца С.С. на ответницата С.Т.-В., която безспорно е получила същата /двата банкови превода са по нейната банкова сметка, ***. е получена лично от нея в брой срещу разписка с нейния подпис/. Самата ответница не оспорва предаването, респ. получаването на общата сума от 11500лв. от ищеца.

По отношение на втората предпоставка, твърдението на ищеца в първоинстанционното производство е липса на основание за плащане на сумата, поради което, както по-горе бе посочено доказателствената тежест за установяване на такова се носи от ответницата. Действително, при двата банкови превода, като пояснение на превода, е посочено временна финансова помощ, но те удостоверяват единствено факта на предаване, респ. получаване на посочената в тях сума от ищеца на ответницата по банков път, но не могат да докажат основанието, на което този превод е направен, не доказват действителните отношения между страните, обуславящи извършването на банковия превод. По отношение на сумата от 9000лв., предадена в брой на ответницата срещу разписка, в последната, извън факта на получаване на сумата, няма абсолютно никакво отбелязване на основанието за това предаване.

Твърдението на ответницата, носеща в случая доказателствената тежест по отношение на това обстоятелство – основание за предаване на сумата, чрез процесуалният й представител пред първа инстанция /но не и с отговора по чл.131 от ГПК, какъвто не е подаден/ и с въззивната жалба /което е процесуално недопустимо/, е за наличие на каузално отношение между други страни - ищеца С. и трето, неучастващо по делото лице – съпруга на ответницата, като въпросните парични средства са били предназначени за третото лице, на което тя само ги е предала. Във въззивната жалба /преклудирано/, посочва, че сумите са предадени с цел бъдещо реализиране на бизнес сделки между ищеца и нейния съпруг. Ответницата обаче, носеща доказателствената тежест да установи твърдяното от нея основание за предаване на сумите, не е ангажирала абсолютно никакви доказателства в тази насока. Следва само да се отбележи, че въпреки изложените във въззивната жалба оплаквания за процесуални нарушения от страна на районния съд, доказателствени искания не са направени нито с нея, нито в проведеното открито съдебното заседание. Твърдението на ответницата – въззивница остана недоказано, поради което тя следва да понесе своеобразната санкция от неизпълнение на основното си доказателствено задължение и съдът да приеме за неосъществили се твърдените от нея обстоятелства, т.е. че не е налице основание за получаване от нея на процесната сума. Освен това, самото твърдение на ответницата - въззивница, само по себе си също е за липса на основание за плащането на процесната сума на ответницата, тъй като изрично от нея е заявена липсата на каквито и да е отношения между нея и ищеца. Отношенията на ищеца с трети лица са ирелевантни.

Поради това, съдът намира, че процесната сума е платена на ответницата без основание при начална липса на такова, поради което подлежи на връщане от нейна страна. Поради това, съдът намира предявения иск за основателен и доказан в пълния претендиран размер от 11500лв.

Основателността на главния иск обуславя и основателност на акцесорната искова претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Върху главницата следва да се присъди законната лихва за забава, считано от поканата /чл.84, ал.2 от ЗЗД/ - 24.03.2014г. до 13.04.2016г., съгласно исковата претенция, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес. Размерът на мораторната лихва е установен чрез интернет програма за изчисляване на лихва и възлиза на исковата сума от 2407,03лв.

Върху главницата следва да се присъди и обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от подаване на исковата молба.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, правилно районният съд е присъдил на ищеца в пълен размер сторените от него и доказани разноски.

По отношение на разноските пред въззивната инстанция:

С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, на въззивницата не се дължат разноски, като тя следва да понесе своите, така, както ги е направила и да заплати на въззиваемия сторените от него разноски в доказания размер от 790лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №135/22.02.2018г. постановено по гр.д. №3895/2017г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО  и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА С.И. Т. – В. с ЕГН ********** *** да заплати на С.Б.С. с ЕГН ********** *** чрез адв. Н.Н. *** сумата от 790лв., представляваща направени разноски пред въззивната инстанция.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.  

 

 

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                              ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                     2.