Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 129

гр. Сливен, 19.09.2018 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на деветнадесети септември през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Мария Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 227  по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 224/15.03.2018г. по гр.д. № 5795/16г. на СлРС, с което е осъдена на осн. чл. 45 от ЗЗД Н.Т.Т. да заплати на  С.Б.Т. сумата 2 000 лв. представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – стрес, влошено общо здравословно състояние и накърняване на честта и достойнството, вследствие на непозволено увреждане от набедяване в престъпление, изразяващо се в подаване на тъжба на 29.12.20111г. пред СлРС и повдигане на обвинение за престъпления по чл. 130 ал. 2 от НК и чл. 148 ал. 1 т. 1,вр. чл. 146 ал. 1 от НК,  заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва считано от деня на увраждането 29.12.2011г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлена претенцията над този размер до пълния предявен от 3000 лв. като неоснователна и недоказана и са присъдени съразмерно разноски и държавна такса по делото.

Против това решение са постъпили две въззивни жалби  от всяка от страните в първоинстанционното производство.

Първата въззивна жалба е подадена от ответницата в първоинстанционното производство и с нея се атакува цитираното решение само в уважителната му, осъдителна част. Въззивницата счита, че в нея то е неправилно, материално незаконосъобразно и необосновано. Заявява, че не е налице твърдяният деликт – набеждаване в извършване на престъпление, тъй като това, че в наказателното производство не била успяла да докаже фактите, че ищцата я е ударила и обидила, не означава, че те не са се осъществили действително и с подаването на тъжбата е защитила законните си права. Излага  подробна хронология на взаимоотношенията на своето семейство с това на ищцата, касаещо вещни права и развива аргументация относно различния произход на заявените негативни изживявания, болки и страдания, които свързва с наднорменото тегло на ищцата, нездравословния й начин на живот, нейното честолюбие и неуспехите й като кандидат за кмет на с. Тополчане. Счита, че съдът няма специални медицински познания, за да прецени наличието и интензитета на неимуществените вреди и само чрез експерт можело да се установи причинната връзка с подаването на тъжбата. Освен това заявява, че е била осъдена и вече заплатила на ищцата 800 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди по НЧХД № 1907/2011г. на СлРС. Поради това счита искът за изцяло неоснователен и моли въззивния съд да отмени в уважителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли иска и за този размер. В условията на евентуалност, моли размерът на присъденото обезщетение да се намали по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор. С него оспорва като неоснователна въззивната жалба и заявява, че в атакуваната от ответницата част първоинстанционното решение е правилно и моли да бъде потвърдено в нея. Претендира разноски, няма искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ищцата в първоинстанционното производство и с нея се атакува решението на СлРС в отхвърлителната му част както и по отношение на разноските. Въззивницата твърди, че в нея то е неправилно и незаконосъобразно, заявява, че съдът не е съобразил степента на търпените страдания – стрес и влошено общо здравословно състояние, както и на накърнените чест и достойнство, не е взел предвид тяхната продължителност – 1 г. и 3 месеца, както и че е била набедена в извършване на две престапления, поради което несправедливо е занижил размера на търсеното обезщетение. Освен това е редуцирал адвокатското възнаграждение от 600 лв. на 500 лв., а е присъдил такова от 333, 33 лв., което счита за неправилно.

Поради изложеното втората въззивница моли въззивния съд да отмени в отхвърлителната част първоинстанционното решение и постанови ново, с което уважи иска й до пълния предявен размер от 3000 лв. Претендира изцяло разноските за двете инстанции.

С въззивната жалба не са направени доказателствени  или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна и моли въззивния съд да не я уважава, а потвърди в засегнатата с нея отхвърлителна част решението, като правилно и законосъобразно. Развива съображения, препокриващи се с аргументацията в нейната въззивна жалба. Няма искания, претендира разноски.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Производството пред СлОС е било спряно до приключване на производство по чл. 422 ал. 1 т. 5 от НПК и чл. 420 ал. 3 от НПК по възобновяване на наказателно дело № 528/16г. на СлРС, което е обуславящо за изхода на настоящия спор. С влязло в сила решение № 82/02.08.2018г. по внохд №98/2018г. на БАС искането на осъденото лице за възобновяване на наказателното производство е оставено без уважение. Производството по настоящото дело е възобновено и се е развило и приключило по надлежен ред.

В с.з., първата въззивница, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи, като оспорва отговора срещу нея. Оспорва въззивната жалба на ищцата, като поддържа отговора си срещу нея и иска тя да бъде отхвърлена. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък.

В с.з. втората въззивница, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба на ответницата и поддържа отговора си по нея, като я счита за неоснователна, поддържа своята въззивна жалба, оспорва отговора на насрещната страна и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски за двете инстанции.

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете въззивни жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение в своята цялост, доколкото са атакувани всички негови части, е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост, доколкото и уважителната и отхвърлителната му части са атакувани съответно с всяка от двете жалби, поради което те ще бъдат разгледани и обсъдени едновременно.

Ищцата счита, че не са отчетени напълно видът, степента, продължителността и интензитетът на нейните душевни и физически страдания, в посока на тяхното омаловажаване.

Ответницата счита, че не са доказани категорично нито самите вреди, нито връзката им с воденото наказателно производство, но допускайки все пак такава възможност, твърди, че приетите от съда вреди са преувеличени.

Така всички  оплаквания и аргументи, както във въззивната жалба на ищцата, така и във въззивната жалба на ответницата са свързани с това, че според всяка от страните  първоинстанционният съд не е присъдил адекватно по размер обезщетение за тях, като според втората въззивница необосновано го е занижил , а според първата - такова въобще не се дължи, или евентуално се дължи в по-нисък размер.

Настоящият въззивен състав намира и двете жалби за неосноватетлни и счита, че те не следва да бъдат уважени.

Тъй като в наказателното производство не е предявен граждански иск, ищцата е запазила материалното си право на иск и го е упражнила в самостоятелното производство по чл. 45 от ЗЗД, развило се въз основа на исковата й молба от 27.12.2016г.

По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника за непозволено увреждане, следва да се установи едновременното наличие на всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма на чл. 45 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора, която по начало се предполага до оборване на презумпцията.

В случая несъмнено се доказа наличието на всички изброени елементи от визирания фактически състав. С влязла в сила присъда №  120/19.06.2017г. по н.о.х.д.№ 528/2016г. /потвърдена с р. № 98/12.10.2017г. по в.н.о.х.д.№ 452/17г. на СлОС/, ответницата била призната за виновна в извършване на престъплението „набедяване“ по отношение на ищцата. Това правно положение остава непроменено след приключване на производството по възобновяване на наказателното производство по делото на СлРС с отказ на съда това да бъде сторено.

Съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК, чрез горепосочения съдебен акт гражданският съд установява безспорно деянието и авторството на ответницата, неговата противоправност и вината на извършителя.

В този смисъл е напълно несъстоятелно оплакването в нейната въззивна жалба, че макар в наказателното производство, образувано по нейна тъжба срещу ищцата за престъпления по чл. 130 ал. 2 от НК и по чл. 148 ал. 1 т. 1 от НК, да не е успяла да докаже фактите, че ищцата я е ударила и обидила, това не означавало, че те не са се осъществили в действителност, с което оплакване въззивницата-ответница се домогва да опровергае факта на настъпването на вредата. Точно обратното – в наказателното производство не може да се допусне състояние на неопределеност по отношение на обвиненото лице /независимо дали се касае за престъпление от общ или частен характер/. То следва или да бъде признато за виновно или за невиновно и двете възможности са ултимативни – процесуалната норма не допуска „междинно състояние“, тъй като всеки един от двата изхода на процеса е свързан с конкретни правни последици, които не зависят нито от причините, поради които лицето е осъдено, нито от причините, поради които е оправдано. Това означава, че доказването на твърденията на тъжителя не е самоцелно и това е единственият начин да убеди съда в осъществяването на фактите, от които черпи основанията на обвинението си. Съдът изгражда правните си изводи единствено въз основа на доказателствата, фигуриращи в правната среда, формирана във физическите предели на делото и веднъж влязла в сила присъдата, ако тя е опрадателна, това неотвратимо и безусловно отнема престъпния характер на поведението на обвиненото лице. В случая наказателният съд е приел, че ищцата не е извършила двете престъпления, за които е била подадена тъжба от ответницата и я е оправдал за това, признавайки я за невиновна.

Поддържащият довод на въззивницата-ответница, че подавайки тъжбата, тя е осъществила законните си права, би бил сводим само при положение, че неуважаването на тъжбата й е било последица единствено от неуспешно провеждане на доказването на твърденията й. Тоест тя не е успяла да потвърди убеждението си, че престъпленията са обективно извършени.

В случая обаче е налице наслагване на субективния елемент „отрицателно знание“, който вече отнема законността на правото й да подаде тъжба за извършени спрямо нея престъпления, за които е доказано, че е знаела, че не са извършени. Тоест – неуважаването на тъжбата й е закономерен и предопределен резултат от обективно неизвършване на престъпленията.

Така, доколкото горните изводи са закрепени с влязла в сила присъда, за настоящия съдебен състав е недискутируемо наличието на деликт по отношение на ищцата, с автор ответницата, чието повторно доказване в това производство не само е безпредметно, но и недопустимо. Както вече бе посочено, безспорни са ex lege противоправността на поведението на ответницата и нейната вина.

Поради това са налице законовите предпоставки за възникване на задължение за обезвреда от страна на причинителката на вредата спрямо пострадалото лице.

Един от ключовите правопрепятстващи аргументи на въззивницата-ответница, се състои в отричане на причинната връзка между противоправното й поведение и твърдените от ищцата вреди. Въззивницата заявява, че ако те въобще са настъпили, произходът им е различен, а и счита, че съдът няма специални знания да коментира здравословното състояние на ищцата и да установява причинната връзка с подаването на тъжбата.

Въззивният съд счита, че тези доводи са неоснователни.

На първо място твърдените от ищцата и установени по делото неимуществени вреди не се обективират единствено и само във физически болки и страдания. Доказаните посредством писмени доказателствени средства /амбулаторни листи/ болезнени състояния през времетраенето на наказателния процес срещу нея – 29.12.2011г.-03.04.2013г. – психотравмени изживявания, тревожност, напрегнатост, главоболие, високо артериално налягане, били регулирани медикаментозно по лекарски предписания. Дори да се приеме, че последните две от тях, имащи физически характер, се дължат на констатираното от посетените специалисти наднормено тегло на ищцата, това не изключва по-честото и по-тежко проявление на симптоматиката на тези болезнени състояния да се появява именно като реакция на психическите негативни преживявания. Точно в този смисъл са събраните гласни доказателствени средства и съдът не може да ги пренебрегне единствено с мотива за липса на специални знания. Съпоставката на гласните и писмените доказателства придава плътност и убедителност на свидетелските показания относно общото физическо и душевно състояние на ищцата, за което съдът не счита, че е необходимо нарочно представяне на документи или назначаване на експертиза.

Свидетелските показания са депозирани от лица, намиращи се в достатъчно близки, /включително и роднински/, и достатъчно продължителни отношения с ищцата. Само фактът на родството не е достатъчен те да се изключат от доказателствения материал. В случая именно близките им взаимоотношения предпоставят знанието на тези лица за състоянието на ищцата и личните им впечатления са непосредствено възприети. Естествено е най-ясна представа за преживяванията й да имат хората от близкото й обкръжение, което предпоставя знанието им за нейните физически състояния и душевни изживявания във времето и отражението на наказателното производство върху обичайното й поведение. С оглед фактите, които се доказват посредством тези гласни доказателствени средства, съдът се доверява на ищцовите свидетели. И тримата не са проявявили пристрастие или необективност и липсва индиция, че са заинтересувани от изхода на делото, поради това показанията им са годни да бъдат ползвани при формиране на фактическата обстановка. Те не са оборени с други доказателства, с равна или по-голяма доказателствена тежест, ответницата не ги конфронтира с посочени от нея доказателства, а само с простото им отричане, със свои предположения и с хипотетични твърдения. Ангажираният от нея свидетел излага ограничени, инцидентни и каузални впечатления, които не могат да формират цялостна представа, каквато се разкрива чрез показанията на свидетелите на ищцата.

Така и чрез свидетелските показания е установен безспорно фактът на претърпяната неимуществена вреда и нейното изражение в усещанията, преживяванията, поведението и социалното общуване на ищцата.

Този въззивен състав счита, че дори без писмени и гласни доказателства не може да се отрече наличието въобще на вреда, под формата на душевен и емоционален дискомфорт, претърпян от ищцата като резултат от воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, което ответницата е инициирала със съзнанието, че деянията не са извършени.

Всяко такова посегателство върху личната сфера на едно човешко същество, свързана с обществения критерий за правилно или укоримо поведение, се отразява на персоналната му самооценка и чувството за собствено достойнство като член на обществото, приело тези критерии. В още по-голяма степен чувство на унижение предизвиква набеждаването в престъпление, което обективно е извършено срещу набеденото лице и това непререкаемо носи наситен негативен заряд, понеже вредата в този случай има par excellence  многопосочни психологични измерения, които също следва да бъдат отчетени. Неприемливо е да се твърди, че е възможно такива обстоятелства да не окажат никакво въздействие върху достойнството на личността, поради което да се налага това да бъде изрично доказвано. Самият факт, че лицето не е извършило престъпленията, за които е било обвинено, е вредоносен, а освен това се мултиплицира от факта на съзнаваната от тъжителя безпочвеност на твърденията му и само доказването на тези факти предопределя увреждането, като на доказване подлежат единствено  формата и тежестта на вредата.

Настоящият въззивен състав намира поради това ирелевантни разсъжденията на ответницата-въззивница относно обтегнатите семейни взаимоотношения, имуществените спорове и незадоволените политически амбиции на ищцата като генезис на твърдяните болки и страдания. Освен, че са спекулативни, те не могат да повлияят на горните изводи. Човекът е комплексна личност и неговите изживявания са цялостна амалгама от чувства, емоции, представи, мисловни и психически връзки. Те не могат да бъдат отделени и строго разграничени едно от друго и да бъдат класифицирани по вид, произход, степен и т.н. Всяко такова твърдение е абсурдно по естеството си, тъй като противоречи на елементарните и фундаментални, достъпни на средностатистическия човек, емпирични знания. Действително в ежедневието на ищцата /както и на всеки друг индивид/ настъпват едновременно различни събития с различно въздействие върху изживяванията й, а реакцията на ума, тялото и психиката й, са функция на всички осъществяващи се във времето факти, но както не може да се отграничи изцяло дадена група фактори като причина за дадено преживяване, така и не може друга група фактори изцяло да се отрече като такава. Това означава, че дори и посочените от ответницата обстоятелства да са рефлектирали върху състоянието на ищцата, това по никакъв начин не обезсилва или омаловажава въздействието на описаните по-горе събития, предизвикани от нейното виновно и противоправно поведение, а именно то подлежи на санкция.

Така е извън съмнение причинната връзка между действията на ответницата и страданията на ищцата – тя е успешно и непререкаемо доказана посредством събраните доказателствени средства. Дори чрез насрещно, непряко доказване, ответната страна не можа да разколебае убеждението на съда относно осъществяването на твърдените от ищцата факти.

Следователно са налице предпоставките за реализиране отговорността на ответницата за обезвреда по реда на гражданската имуществена отговорност.

Тук следва да се посочи, с оглед релевираното оплакване, че тя вече е осъдена и заплатила сума за обезщетение – такава действително е заплатила на ищцата в размер на 800 лв. и тя действително представлява обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, но основанието за присъждането й е оправдаването по н.ч.х.д.№ 1907/11г. на СлРС – че не е извършила престъпленията, за които е подадена тъжба срещу нея.

Настоящият иск има различно правно основание – извършено спрямо нея престъпление от ответницата – набеждаване.

Размерът на гражданската отговорност трябва да е адекватен на нанесените увреждания, поради което следва да се проведе принципа за обезщетяване на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, без значение дали са имуществени или неимуществени.

Имуществени вреди не са претендирани. Ищцата търси обезщетяване само на претърпените неимуществени такива под формата на физически, душевни и психически болки и страдания. Тъй като този вид вреда е без паричен или друг имуществен еквивалент сама по себе си, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието. Субективното мнение на всяка от страните не обвързва съда, тъй като той излага своите съображения за да даде стойностно изражение на справедливостта и те в случая са съпоставими с обективните фактически констатации.

Така в случая се касае за нанасяне на душевни травми, намерили физическо, психическо и морално изражение. Непререкаемо е установено претърпяването от страна на ищцата на продължаващи във времето физическо неразположение, емоционално разстройство, чувство на унижение и изолация.  Като съобразява възрастта на ищцата – средна, трудоспособна, социалната й и работна среда – учителка и обществено ангажирана личност, роднинската й връзка с ответницата, предполагаща коректно отношение, вида на причинените вреди, техния характер, степен и продължителност, описани по-горе,  настоящият състав намира, че сумата от общо 2 000 лв. представлява максимално справедлива компенсация, като обективен паричен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези причинени вреди, които съдът е приел за непререкаемо доказани, и с нея напълно се възмездят установените неимуществени вреди. За този размер искът е основателен и доказан и следва да се уважи, а над него, до пълния предявен от 3 000 лв., претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.

Така въззивният съд намира, че при преценката си РС е взел под внимание всички значими конкретни обстоятелства, индивидуализиращи личните преживявания на ищцата и ги е отчел, давайки им имуществено изражение, чийто размер съвпада с приетия от този състав.

Оплакванията и на двете страни относно така определения размер са неоснователни. Настоящият състав счита, че за да се обезщети в достатъчна степен вредата на ищцата, без да се засегне в неоправдана степен интереса на ответницата, сумата 2000 лв. представлява точката на приближение между хипотетичните долна и горна граници на правото на първата и отговорността на втората.

Основателен се явава и акцесорният иск за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Произходът на задължението е непозволено увреждане. При това положение още актът на деликта поражда основното задължение за обезвреда и това поставя в течение и допълнителното задължение за лихви за забава. В тази хипотеза не е била необходима изрична покана или предявяване на искова молба, за да се задейства механизмът на забавата – паричното задължение е било изискуемо още в момента на извършване на непозволеното действие. Поради това ответницата дължи върху присъдената сума и обезщетение за забава от 29.12.11. до окончателното й изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и двете въззивни жалби следва да бъдат оставени без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, включително по отношение на присъдените разноски, тъй като те са съобразени напълно с правилата за съразмерност при частично уважаване на иска, които са приложени правилно след определяне на разноските за адвокатски хонорар на ищцата в размера по наредба №1/04г. вследствие на своевременно направено възражение за прекомерност от насрещната страна. В тази част оплакванията на въззивницата-ищца също са неоснователни.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, отговорността за разноски се възлага на всяка страна за себе си и тя следва да понесе за своя сметка направените от нея такива.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 224/15.03.2018г. по гр.д. № 5795/16г. на СлРС като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:         

 

         

 

ЧЛЕНОВЕ: