Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 30.05.2018 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на тридесети май през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 231  по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 194/08.03.2018г. по гр.д. № 256/2015г. на СлРС, с което е признато за установено на основание чл. 124 ал. 1 от ГПК между страните Община Сливен и П.М.П., че последният е собственик, на основание осъществявано от него, а и от баща му М. П.В., поч. на 21.09.1978г. давностно владение на недвижим имот, представляващ съгласно КККР на гр. Сливен, одобрени със заповед № РД-18-31/19.04.2006г. ПИ идент. № 67338.301.175, находящ се в гр. Сливен, м. „Добрев рът“, с площ 2 123 кв.м., трайно предназначение – земеделска земя, НТП „овощна градина“, стар идентификатор – няма, номер по предходен план – 272.9, при съседи: 67338.301.18 и 67338.301.8 и са присъдени разноските по делото на ищеца.

Въззивникът - ответник в първоинстанционното производство, атакува цитираното решение, като на първо място твърди, че то е недопустимо, като постановено по недопустим иск. Заявява, че е недопустимо в настоящата хипотеза да се предявява положителен установителен иск за собственост на основание давностно владение против община, поради наличие на законова забрана за придобиване на общински имоти, частна собственост, по давност. Ищецът е следвало да се защити с отрицателен установителен иск, а предявеният положителен такъв е недопустим и въпреки възраженията на ответника-въззивник, СлРС не е прекратил производството. Позовава се на съдебна и тълкувателна практика в тази насока.

Като евентуални доводи въззивникът навежда и такива за материална неправилност на решението, като ключовото му оплакване се състои в недопустимото приемане и ценене като доказателствено средство от страна на решаващия съд на книга, представена от ищеца, която е, първо – копие от тиража, но не и оригинал, и второ – литературна измислица без доказателствена стойност.

Заявява, че не са доказани по никакъв убедителенначин твърденията за правото на собственост на ищеца върху процесния имот. Развива подробни съображения в тази насока.

С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд или да обезсили като недопустимо обжалваното решение, остави без разглеждане иска като недопустим и прекрати производството по него, или – в условията на евентуалност, да отмени като неправилно атакуваното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли иска като неоснователен.

Претендира разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивната община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК и по реда на преупълномощаването, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък за тази.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата като неоснователна,  заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция, възразява за прекомерност на адвокатския хонорар на пълномощника на насрещната страна и иска намаляване на разноските за него. Представя писмена защита със същата аргументация.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Първото релевирано от въззивника оплакване касае недопустимостта на атакуваното решение, произтичаща според него от произнасянето по недопустим иск.

Въззивният състав намира изложените в тази насока доводи за неоснователни.

За да обоснове твърдяната недопустимост на предявения положителен установителен иск за собственост, въззивникът-ответник се позовава на Р №15 от 19.02.2016г. по гр.д. № 4705/15г. на ІІг.д. ВКС и на ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК.

Р №15/2016г. по никакъв начин не може да обвърже настоящия състав с виждането, че предявяването против общината на положителния установителен иск за собственост върху описания в исковата молба недвижим имот,  е недопустим, като едновременно с това единственото средство за защита на накърненото право на ищеца е предявяването на отрицателен установителен иск за собственост.

В решението се казва, че „До отричане със сила на пресъдено нещо на държавния, респ. общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност, което обуславя правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу държавата или общината. Това е единственият път на защита за такъв владелец, тъй като същият няма на разположение положителен установителен или ревандикационен иск за собственост предвид императивно установената от закона забрана за придобиване на собствеността на държавата или общината по давност. В този случай в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, а именно продължило в срока по чл. 79 ЗС владение като фактическо състояние при прилагане на презумпцията за анимус по чл. 69 ЗС. Тази конструкция търпи критика в две посоки.

На първо място тя съдържа в себе си паралогизъм:  1. Не може да се твърди придобиване по давност на държавен/общински имот, поради наличие на императивна забрана да се придобива по давност собственост на държавата/общината. 2.Може да се отрече собствеността на държавата/общината, като се докаже, че е осъществено давностно владение в необходимия срок с анимус  против нея.

Тези две съждения се намират в пълно логическо противоречие помежду си, тъй като ако е вярно първото, то изключва второто. Но щом второто е допустимо, то опровергава първото.

На второ място фактът, че съществува нормативноустановена в чл. 86 от ЗС забрана за придобиване по давност на държавни/общински имоти – публична собственост, /във всичките редакции на текста/, не прави иск, основаващ се на този придобивен способ, недопустим. Придобивната давност е материалноправен институт и дали в даден случай е годен да породи валидно права или не, е материалноправен, а не процесуалноправен въпрос, тоест има касателство с основателността, а не с допустимостта на иска.

Още повече, че такава принципна забрана по отношение на имотите държавна/общинска частна собственост /какъвто е по характер процесният/ няма, макар придобиването им по давност да е препятствано посредством други законодателни механизми.

С императивната норма на чл. 7 от ЗДС законодателят е регламентирал възможността за придобиване по давност на държавна и общинска собственост, ако тя е частна, и началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г. Владението, осъществено преди този момент, не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало 01.06.1996г., то краят му е на същото число на последния месец на последната година – тоест – при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС  – на 01.06.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г. и последващите изменения, последното - от 2011г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока /понастоящем – до 31.12.2022г./, считано от 01.06.2006г., който, както се посочи вече, е последният ден на последната година, в който придобивният срок изтича. Така, практически, е невъзможно придобиването по давност с недобросъвестно владение на имот, частна общинска или държавна собственост. В хипотезита на добросъвестно владение обаче, е напълно възможно правото на собственост да се придобие против държавата или общината, което е въпрос, подлежащ на доказване с всички допустими доказателствени средства в хода на състезателно, спорно исково производство. Следователно е немислим двоен подход спрямо допустимостта на положителни установителни искове, основани на придобивна давност срещу държавата или общината – те да са допустими, ако имат за предмет частна собственост и недопустими – ако е публична – тъй като и последният факт също подлежи на доказване в процеса и е възможно в хода му да се опровергае тази форма на собственост.

По-нататък в същото решение се сочи, че „Тази постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника /т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК/. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот“. С този пасаж ВКС е отрекъл до голяма степен заявеното в горния, признавайки на ищеца правото на избор какъв иск да предяви и посочвайки отрицателния установителен иск само като една от възможностите.

Казаното дотук води до извода, че предявяването на положителен установителен иск за собственост против общината е допустимо, още повече, че защитата, която ищецът би получил при евентуалното му уважаване, отговаря в пълен обем на интереса му.

Това, въпреки застъпеното противоположно схващане в цитираното Р.№15, не противоречи на ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК.

В това тълкувателно решение не се противопоставят един на друг положителният установителен иск за собственост и отрицателният установителен иск за собственост. Двата не са разгледани като ултимативни, конкуриращи се или взаимно изключващи се, а като различни форми на защита, изборът между които принадлежи на ищеца и се предопределя от вида и характера на накърненото право, степента на засягане и оттам – от правния интерес, който ищецът преследва. Разширява се приложното поле както на ОУИ, така и на ПУИ, и се дава по-гъвкав подход при преценката на тяхната допустимост с оглед възможността за защита и чрез друг вид иск.

Съгласно това ТР „Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Видът на иска е призван да гарантира постигането на необходимата и достатъчна по вид и обем защита на материалните права.

По-нататък е разгледана допустимостта, а не задължителността на предявяване на отрицателен установителен иск за отричане право на собственост  - „Правото, предмет на отрицателния установителен иск и специално при иск, с който се отрича правото на собственост или друго вещно право, не се индивидуализира само с вещта, върху която съществува и с лицето, което е негов носител. Следва да се държи сметка и за придобивното основание като белег, индивидуализиращ това право и разликата в правния режим на правото на собственост, извеждано от първични и производни придобивни способи. При отрицателния установителен иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. Когато е уважен отрицателен установителен иск за собственост, това претендирано от ответника право е отречено, без оглед на конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни негови основания“.

Разглеждат се хипотезите на възможен правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост, като за наличие на такъв е посочено и „когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права“, но такъв правен интерес е обосновим против един ответник когато придобиването на имота би било противопоставено на друг. В този смисъл в ТР е посочено, че „Въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията. Несъмнено, ищецът би могъл да предяви съдебно своето право, ако иска да получи защита чрез установяването му със сила на пресъдено нещо, но тогава би се стигнало до предявяване и на положителен установителен иск, т. е. до обективно съединяване на искове. Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба“. Поради това е подчертано, че „Видът на иска и обемът на защитата зависят от нуждата, обусловена от конкретното засягане на правата от насрещната претенция“.

Ето защо е погрешна интерпретацията на въззивника, че с това ТР се въвежда като единствен способ за защита правото на собственост на гражданин върху имот, актуван като частна държавна или общинска собственост предявяването на отрицателен установителен иск.

Аргумент в тази насока са и актове на ВКС, постановени след посоченото ТР – например:

С опр. № 10/14.01.2014г. по гр.д.№ 6799/2013г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивно решение на СГС, с което е потвърдено решение на СРС в частта, с която са отхвърлени предявените от Х. Д. М., Д. Х. М. и Т. Х. А. срещу Българската държава, представлявана от Министъра на Р. искове с правно основание  чл. 124, ал. 1 ГПК, с които се иска признаване спрямо ответника, че ищците са собственици на недвижим имот: дворно място с площ 1146 кв. м., в София, р-н. П., с посочен планоснимачен номер по неодобрен кадастрален план, съседи и идентификатор, заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда на около 60 кв. м., с посочени помещения, на основание давностно владение от 1977г.

 ВКС не е счел решенията за недопустими, като постановени по недопустими искове.

С определение № 679 от 22.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5373/2015 г., съдът също не е допуснал касационно обжалване на въззивно на ВОС, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск на жалбоподателя срещу [община] с правно основание  чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищецът е собственик на реална част от 614 кв. м. от поземлен имот с площ 1365 кв. м. с посочен идентификатор в селищно образувание на [община], въз основа на давностно владение от 1985 г. ВКС не е счел решенията за недопустими, като постановени по недопустим иск.

В същия смисъл е и определение № 434 от 14.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 315/2017 г., с което пък е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на СГС, с което е потвърдено решение на СРС, с което са отхвърлени евентуални искове против Столична община по чл. 124 ал. 1 от ГПК за признаване на ищеца за собственик на евентуално основание придобивна давност върху посочени недвижими имоти.

Така в случая правният интерес на ищеца се определя от желанието му да докаже, че е бил носител на правото на собственост – на основание наследство и давностно владение - преди ответната община да се е обозначила като собственик на имота, тоест – той не твърди, че е упражнявал давностно владение против общината след осъществяване на противопоставения му от нея правопораждащ факт – решение № 842 от 22.11.2004г. на ОСЗ-Сливен по заявление на община Сливен за земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, с което на основание чл. 18е от ППЗСПЗЗ и съгласно чл. 18ж ал. 4 от ППЗСПЗЗ, й е възстановено право на собственост в стари реални граници на спорния имот – „овощна градина от 2, 123 дка, м. „Добрев рът“, образуваща имот № 301175, при съседи – широколистна гора на наследници на С.П. и жилищна територия на М. П., и въз основа на което е издаден и АЧОС № 3395 от 11.01.2016г .

След като съдът приема, че предявеният положителен установителен иск по чл. 124 ал. 1 от ГПК е допустим, то атакуваното решение също е допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Въззивната жалба по съществото на акта е основателна.

За да бъде уважен искът и да се признае за установено между страните, че ищецът е собственик на процесния имот – овощна градина от 2, 120 дка, той следва да докаже главно, пряко и пълно наличието на правото на собственост в патримониума си, като обоснове възникването му с оригинерен, деривативен способ, или комбинация от двата.

В обстоятелствената част на многократно поправяната искова молба неизменните твърдения на ищеца са, че двата, едва граничещи помежду си под ъгъл имота – сега с № 67338.301.18 – „тепавица“ от 1,179 дка и с № 67338.301.175 /спорния/ - „овощна градина“ от 2,120 дка, са принадлежали на баща му М. П. П. /В./, който е притежавал титул за собственост /впоследствие изгубен/ и ги е владял и ползвал до смъртта си през 1978г., след което като негов наследник, ищецът е присъединил и свое владение – върху първия имот до 1980 г., когато се снабдил с констативен нотариален акт за собственост, а върху втория – до настоящия момент.

За да се приеме, че правото на собственост /като се държи сметка и за факта, че ищецът не е единственият наследник по закон на М. П., има и жива сестра/ е преминало в патримониума на ищеца въз основа на наследяване през 1978г. – преди издаването на решението на ОСЗ от 2004г. – той следва да докаже несъмнено, че то се е намирало в наследствената маса при откриване на наследството на баща му.

По делото не е представен титул за собственост върху спорния имот, който да легитимира М. П. като собственик – нито чрез сделка, нито чрез първичен способ, закрепен с обстоятелствена проверка.

Следователно ищецът може или да докаже, че неговият праводател е придобил чрез давностно владение преди смъртта си имота и правото на собственост за наследниците е възникнало по силата на универсалното правоприемство, или да докаже, че сам, на лично основание, е осъществил успешно владение, приключило преди 2004г., което го е направило собственик.

Убедителни и еднозначни доказателства в тази насока не са събрани.

От ангажираните писмени и гласни доказателствени средства се извежда следната хронология:

Бащата на ищеца - М. П., заедно със семейството си, е ползвал от 1948 г. терен в местността „Добрев рът“ /наричан преди и „Колешница“/, в землището на гр. Сливен, представляващ земеделска земя. В имота имало построена къща с площ 28 кв.м., две помощни сгради от по 12 кв.м. и сграда с площ 162 кв.м., представляваща „Тепавица“, имало и овощна градина с различни дръвчета. Барата в имота била използвана по предназначение до преди няколко години.

През 1948г., на 16.03., М. П. подал заявление да му се разреши да инсталира водна тепавица /съществуваща/, намираща се край гр. Сливен, „Асеновско дефиле“, на около 6 км. от града; на 02.04.1948г. комисия на МОСПБ извършила оглед, посочила, че тепавицата съществува от незапомнени години, подлежи на ремонт и няма строителни нарушения, поради което на молителя му било издадено „Проекторазрешително“ да инсталира „водна тепавица, съществуваща“ .

В документа не е посочено точно местонахождение и площ на имота, в който се намира съоръжението, нито чия собственост е той, няма обозначени други постройки. В протокола на комисията, извършила оглед е вписано, че „стопанинът е представил у-ние от 06.03.1948г., от Сливенска община, с което се удостоверява, че притежава тепавицата от 30 години“.

На 31.07.1971г. М. П. е подал до СлГНС молба-декларация за признаване право на собственост върху имоти, чрез извършване на обстоятелствена проверка. В описа, направен в нея, е посочена „тепавица“, находяща се на р. „Колешница“, на 6 км. разстояние от гр. Сливен, в имот от около 1 дка, с построени в него жилищни и стопански сгради на около 300 кв.м. и на прасковено-овощна градина около 2 дка в м. „Добрев рът“, или – „общо застроено и незастроено място 3 дка“, с нечетливи граници. Посоченото основание за признаване на правото му било „наследство и давностно владение“.

В тази молба е инкорпорирано удостоверение, което е следвало да бъде издадено от сектор „държавни имоти“ при ГНС, че имотът не е актуван за държавен, няма държавен и общински произход. Същото не е попълнено и не е подписано и подпечатано от длъжностно лице.

Няма данни за произнасяне по тази молба и за приключване на инициираната с нея процедура чрез уважаване на искането.

През 1972г. било образувано гр.д. № 1610/1972г. на СлРС с предмет иск за делба на следния недвижим имот: „тепавица с 3, 5 дка овощна градина, находящи се в землището на гр. Сливен, м. „Колешница“, Асеновско дефиле, при граници: Н.П., Й. Ж.и река“ – съгласно описанието в диспозитива на представеното копие от съдебно решение от 11.05.1072г. по гр.д. № 1610/72г. на СлРС. Искът е бил предявен против М. П. от С. П., П. П., В. П., И. П. и М.И., собственици на съседен имот. С решението  си /влязло в сила/ СлРС е отхвърлил иска като неоснователен, но в представеното копие липсват мотивите на акта, поради което не може да се установи основанието, на което е поискана делбата, както и причините, поради които искът е отхвърлен.

На 21.09.1978г. М. П. починал и оставил като наследници по закон своите деца – ищеца П.П. и сестра му Е.К..

С констативен нотариален акт от 18.09.1980г., № 45, т. ІІІ, н.д. № 778/1980г. на СлРС ищецът П.М.П. е бил признат въз основа на обстоятелствена проверка за собственик на основание давностно владение, наследство и отказ от наследство, на следния недвижим имот:“Тепавица, намираща се в м. „Колешница“, в землището на гр. Сливен, заедно с градината, в която е построена, с площ 1000 кв.м., от които застроени 320 кв.м., при граници – р. Колешница, И. И..“

Община Сливен подала през 2004г. до ОСЗ-Сливен заявление вх. № 80007 за земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ и с решение № 842 от 22.11.2004г. на основание чл. 18е от ППЗСПЗЗ и съгласно чл. 18ж ал. 4 от ППЗСПЗЗ, й е възстановено право на собственост в стари реални граници на спорния имот – „овощна градина от 2, 120 дка, м. „Добрев рът“, образуваща имот № 301175, при съседи – широколистна гора на наследници на С.П. и жилищна територия на М. П..“

На 11.01.2016г. бил съставен и АЧОС № 3395 за същия имот.

Исковата молба е предявена на 26.01.2015г.

Двата имота – № …18 „тепавица“ и № ….175  „овощна градина“ , се ползват и понастоящем от ищеца.

Изложената фактология се установява от събраните релевантни и годни, допустими и относими писмени доказателствени средства, както и гласните такива. Свидетелските показания на двамата свидетели, ангажирани от ищеца, съдът приема в основните им части като еднопосочни, незаинтересувани и непротиворечащи на останалия доказателствен материал. Що се отнася до приетите от първостепенния съд доказателствени средства - заверени копия от страници от книгата „Вадите, тепавиците, барите и водениците в Сливен“ на Х.Х., както и екземпляр от цялото печатно издание от 1994г., въззивният съд счита, че те следва да бъдат изключени като недопустими и неотносими. На първо място, независимо дали изявленията на автора са верни или не, от процесуална гледна точка те могат да се третират като свидетелски показания относно факти, а редът на събирането им, установен в ГПК е устно, пряко и непосредствено от съда. Единствено в случай, че авторът на изявленията не може да бъде разпитан, документът, в който те се съдържат, ще се възприеме като писмен частен свидетелстващ документ, който няма обвързваща съда материална доказателствена сила. Следователно твърденията в него могат да бъдат опровергавани с всички други годни доказателствени средства и ценени в съвкупност със събраните такива, съобразно доказателствената тежест на всяко от тях. На второ място този състав намира, че дори при това положение, документът е неотносим, тъй като изявленията в него касаят единствено имот „тепавица“, който не е предмет на настоящия иск и за него няма спор относно правото на собственост. Неприемливо е както разпростирането на съдържанието на текста и по отношение на овощната градина, така и приемането му по аналогия като тъждествено, тъй като без съмнение се установява, че имотите винаги са били два отделни такива.

С оглед горната секвенция, се налагат следните правни изводи:

Най-напред не се установи категорично и несъмнено, че бащата на ищеца - М. П., е придобил право на собственост върху спорня имот посредством давностно владение, което право след неговата смърт е наследено от сина му.

Както е видно от фактическите констатации праводателят на ищеца не е разполагал с документ, легитимиращ го като собственик нито въз основа на сделка с вещно-транслативен ефект /като производен способ/, нито въз основа на обстоятелствена проверка за изтекла придобивна давност /като първичен способ/.

Липсата на титул за собственост сама по себе си не води до еднозначното заключение, че лицето не е било собственик, придобивното основание подлежи на доказване с всички допустими доказателствени средства. Така ищецът е твърдял като такова основание придобиване на имота чрез давностно владение, но не е конкретизирал неговото начало.

Най-ранният доказан момент, в който би могло да се приеме, че М. П. е упражнявал фактическа власт върху спорния имот, е 1948г. Този извод се налага от представеното „Проекторазрешително“ от м. април 1948г., с което на бащата на ищеца е позволено да инсталира водна тепавица, съществувала на мястото от преди. По делото липсва по-рано датирано и убедително писмено доказателство за осъществяване на някакви фактически действия както в имот 175 - „тепавица“, така и в спорния имот 18 - „овощна градина“. Гласните доказателствени средства по този въпрос са крайно неточни, разноречиви и колебливи, а с оглед възрастта на свидетелите /първият – роден през 1934г., вторият – през 1943г./ - и не особено ненадеждни. И двамата свидетели са били на много ниска възраст, за да се възприемат безкритично сведенията им относно времето, когато имотите са били владяни от М. П., още по-малко – от дядото П.П., и да се отпратят в минал спрямо 1948 г. момент. По този въпрос те възпроизвеждат чуто от бащата на ищеца, което отнема в голяма степен достоверността на показанията им, поради което и изявлението на свид. Ф. „..още от перди 9-ти септември са го имали този имот…“  също не може да се счете за безусловно доказателство за по-ранен момент на установяване на владение, още повече, че то също е лишено от конкретика. Изявлението на свидетеля Я. „..някъде през 1950 г. съм виждал н.а. от 20-те години..“  е общо и спекулативно. Настоящият въззивен състав не споделя изложеното в мотивите на СлРС виждане, че владението е стартирало през 1910-11г.,тъй като този извод не кореспондира недвусмислено с никое от събраните годни доказателствени средства и не почива на безспорно установени факти, а се базира на предположения на съда, извлечени по тълкувателен път, въз основа на недопустими доказателствени средства.

Въззивният състав счита, че неправилно е интерпретирано вписването в протокол от 02.04.1948г на комисията на МОСПБ към ГНС-Сливен: „Стопанинът е представил у-ние от 06.03.1948г., от Сливенска община, с което се удостоверява, че притежава тепавицата от 30 години“. Молителят не е наречен „собственик“, а „стопанин“ и не е представил надлежен акт за собственост. Дори да се приеме, че с това удостоверение се е доказвала собственост, то тя се е разпростирала само върху тепавицата като съоръжение. Дори да се приеме, че чрез ползването й, е осъществявано и владение върху терена, то това е само теренът на имот 18 – „тепавица“, който не е предмет на настоящия спор. Дори да се приеме, че то обхваща и процесния имот 175 – „овощна градина“, също по тълкувателен път може да се заключи, че това ползване е било прекъснато за достатъчно продължителен период от време, което е наложило извършване на цялостен ремонт за пускане на тепавицата в експлоатация.

Ето защо въззивната инстанция приема, че „Проекторазрешително“-то да се отнася само до инсталирането на тепавица от М. П. и нито в този документ, нито в подаденото по-рано заявление, той не е обозначен като собственик нито на имота, в който се е намирало съществуващото „от незапомнени времена“ съоръжение,  нито на него самото /у-нието, че „притежава тепавицата от 30г.“, отнесено към възрастта му през 1948г. – 45 години, буди съмнения/. Не са споменати като вече съществуващи други постройки.

Всички тези обстоятелства сочат, че едва от този момент наследодателят на ищеца е започнал да ползва имота, изградил е постройките в него и е обработвал и събирал плодовете от овощната градина в спорния имот, граничещ под ъгъл от югозапад с терена на тепавицата, която също е ползвана от него. По никакъв начин въззивният съд не счита, че наличните доказателства могат да обосноват извода на решаващия съд, че съществуващата от дълги години тепавица е била изградена от М. П. или че му е принадлежала на някакво основание, че той или негов праводател са я ползвали или владели, респективно – че това от своя страна обосновава и  владение върху недвижимия имот, върху който е построена, както и върху съседния му – „овощна градина“, предмет на настоящия спор, от 1910г.

В обобщение – този състав приема за доказано начало на ползване от М. П. /тогава ищецът  П.П. е бил на 15 години/ на двата имота – тепавица и овощна градина, 1948г.

Приема и, че тези имоти не са принадлежали на конкретно частно лице, на обществено учреждение или на друго юридическо лице.

С оглед действалата към този момент нормативна уредба, съдът приема и че в този момент е било напълно възможно да бъде поставен в течение срок на давностно владение.

Правната регламентация на въпросите, свързани със собствеността и способите за придобиването й, се е намирала в Закон за имуществата, за собствеността и сервитутите, в сила от 01.09.1904г. /ЗИСС/ и Закон за давността, от 30.01.1898г. /ЗД/.

Съгласно чл. 3 от ЗИСС земите са представлявали „недвижимо имущество по природа“, а съгласно чл. 20 от ЗИСС „имуществата принадлежат или на държавата, или на окръжията, на общините, на обществените учреждения и на другите ЮЛ, или на частните лица.“

При липса на доказателства за обратното, следва да се приеме, че двата имота са били на държавата, на окръжие или община, но това не е представлявало пречка и против тях да се упражни придобивна давност.  Според чл. 21 от ЗИСС имуществата на държавата са обществени и частни, разграничени в чл. 22. Според чл. 26 от ЗИСС имуществата на окръжията и на общините са такива, оставени за общо ползване и частни имущества. Разпоредбите на чл. 24 и чл. 26 ал. 2 и 3 от ЗИСС обявяват за отчуждаеми частните имущества на държавата и обществените и частните имущества на окръжията и общините, съгласно специални закони. В същия закон – ЗИСС, е дадена обща уредба и на института на владението, като в чл. 301 то е регламентирано като „държане на една вещ или ползване от едно право, което едно лице упражнява само или чрез другиго, който държи вещта или упражнява правото в негово име.“ В чл. 302 владението е определено като „законно“, когато е „постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя собствена.“ В чл. 317 е дефиниран и „добросъвестният владелец“ като този, „който владее като собственик на такова юридическо основание, което може да прехвърли собствеността, и на което недостатъците не са му били известни.

Няма закрепени в правна норма ограничения относно субекта или обекта на владението.

От своя страна в другия релевантен закон – за давността, са регламентирани по-подробно правилата за придобиване по давност на недвижим имот. В чл. 1 от ЗД е дадено легално определение на давността като „средство за придобиване на едно право или за освобождаване от едно задължение чрез изтичане на известно време и под определени в закона условия.“ Съгласно чл. 2 от ЗД за придобиване чрез давност е необходимо „законно владение, като дефиницията му, дадена в ал. 2 е напълно идентична с тази по чл. 302 от ЗИСС. С чл. 15 са изчерпателно изключени субектите, между които „давност не може да съществува“ и сред тях не фигурират държавата, окръжията и общините.

По-нататък в разпоредбите на ЗД ясно и точно са описани правилата „за придобиването чрез давност на правото на собственост и на други вещни права“. Съгласно чл. 29 от ЗД за придобиването чрез давност на правото на собственост върху недвижими имоти е необходимо те „да се владеят добросъвестно и на юридическо основание в продължение на 10 години.“ Дефиницията на добросъвестността по чл. 30 от ЗД се  „състои в увереността , че лицето, от което владелецът е получил вещта е само неин собственик и е могло да прехвърли правото си.“ В чл. 32 е описано и понятието „юридическо основание“ като „ това, което по закона може да служи за прехвърляне на правото на собственост, на което се прилага давността“ и то винаги трябва да се докаже, за разлика от предполагаемата добросъвестност.

В чл. 34 от ЗД е посочено, че „може още да се придобива чрез давност правото на собственост и другите вещни права върху недвижими имущества с непрекъснато владение в продължение на 20 години без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност“.

В ЗД няма разписани изключения или отклонения от общите правила на придобиването по давност, свързани със субекта на владението, неговия предмет или лицето против което то е насочено. Така, доколкото и в ЗИСС всички имущества на държавата, на окръжията и на общините, с изключение на обществените държавни, са обявени за отчуждаеми по принцип, то  въззивният съд счита, че не е имало пречка процесният имот да бъде придобит чрез давностно владение, осъществено против държавата или Сливенското окръжие/община (и да излезе от патримониума им), доколкото той не е имал характер на държавно обществено имущество.

Съгласно горните законови постановки, е видно, че не са били налице предпоставките за прилагане правилата на добросъвестното владение, поради което собствеността е могла да бъде придобита единствено по реда на чл. 34 от ЗД чрез недобросъвестно /според настоящата терминология/ владение.

В случая, дори да се приеме, че е било налице „законно владение“ от страна на М. П. по смисъла на чл. 302 и чл. 301 от ЗИСС, каквото само е необходимо, съгласно чл. 2 от ЗД за придобиване на имот чрез давност, то съдът счита, че не е изтекъл изискуемият от повелителната разпоредба непрекъснат 20 годишен срок, с приключването на който законът свързва успешното придобиване на правото на собственост.

Както се посочи вече, срокът е поставен в течение през 1948 г.и необходимите за завършването на придобивния процес 20 години биха изтекли през 1968г. Въпреки, че се установява, че през този период бащата на ищеца -М. П., а по-късно и самият ищец, са ползвали непрекъснато и несмущавано двата имота /единият от които – процесния/, това фактическо положение след 17.12.1951г. вече не е имало правното качество „владение“, поради което и придобивният давностен срок е преустановен преди да е бил изтекъл.

На 16.11.1951г. е приет Закон за собствеността /ЗС/, който е влязъл в сила на 17.12.1951г., като едновременно с това, на същата дата – 16.11.1951г. са отменени ЗИСС и ЗД, като отмяната им също е влязла в сила на 17.12.1951г., от който момент е почнал да действа новоприетият ЗС.

В него е заложена съвършено нова концепция относно вида, характера и статута на собствеността и това е рефлектирало върху разглежданите в настоящото производство правоотношения.

Чл. 2 на ЗС прогласявял, че „собствеността принадлежи на държавата, на кооперациите и на другите обществени организации /социалистическа собственост/, както и на частните лица /лична и частна собственост/.“

Чл. 6 от ЗС обявявал, че „държавни стават и имотите, които държавата придобива съгласно законите, а така също и имотите, които нямат друг собственик“.

Отнесено към настоящия спор, това означава, че процесният имот на 17.12.1951 г. е придобил статут на държавна собственост, а оттам и характер на социалистическа собственост, тъй като, както вече бе изложено подробно, бащата на ищеца /нито самият той/ не е притежавал годен титул за собственост, а теклата от 1948 г. в негова полза придобивна давност, чийто срок  е следвало да бъде 20 години, е преустановена преди да е могла да произведе вещен ефект. Тоест – процесният имот е попаднал в определението на имотите, „които нямат друг собственик“. Може да се посочи, че само от показанията на свидетеля  Ф. относно ползване от преди 9-ти септември 1944г. съдът не може произволно да приеме като начален момент, в който е стартирала придобивната давност 1931 година, /която е най-късната необходима и достатъчна, за да се осъществи съставът на придобиването/, нито по-ранна година.

Преустановяването на теклия до влизане в сила на ЗС придобивен давностен срок по отношение на процесния имот следва от императивната забранителна норма на чл. 86 от ЗС – „не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост.

Тук изрично следва да се подчертае, с оглед евентуални съмнения относно действието на новия ЗС спрямо заварените случаи, че то е безспорно. Параграф 3 от преходните правила на ЗС гласи: „правото на собственост и другите вещни права, придобити до влизането в сила на този закон, се запазват“, което per argumentum a contrario означава, че ако правото не е придобито до този момент, придобиването му се урежда занапред от ЗС. Освен това следващият параграф, с който е предвидено, че „относно придобивната давност, започнала да тече при действието на отменения ЗД, се прилагат разпоредбите на настоящия закон, ако за завършване на давността по отменения закон е нужен по-дълъг срок от предвидения в настоящия закон“, се отнася само за срока на придобиване, а не за предмета на придобиване.Тоест -  спрямо процесния имот, при оставащ 17 годишен срок на давността по ЗД, биха могли да се приложат разпоредбите на ЗС, които предвиждат 10 годишен срок, но само ако той бе имот, който подлежи на придобиване по давност, но самият ЗС го дисквалифицира като такъв.

Забраната по чл. 86 от ЗС е съществувала в няколко различни редакции в течение на времето до 1996г. и е препятствала възмжността да бъде придобит чрез оригинерния способ на давностно владение спорния имот „овощна градина“ както от М. П. до смъртта му през 1978г., така и от сина му – ищеца П.П., тъй като продължаващото им осъществяване на фактическа власт върху имота няма законовопризната сила да ги превърне в собственици.

Съдът няма да коментира констативния н.а № 45 от 18.09.1980г., с който ищецът П.М.П. е бил признат въз основа на обстоятелствена проверка за собственик на основание давностно владение, наследство и отказ от наследство, на “Тепавица, намираща се в м. „Колешница“, в землището на гр. Сливен, заедно с градината, в която е построена, с площ 1000 кв.м., от които застроени 320 кв.м., при граници – р. Колешница, И. И.“ – представляваща понастоящем имот с идент. № 67338.301.18 – „тепавица“, тъй като той няма отношение към настоящия спор, фокусиращ се върху другия имот с идент. № 67338.301.175 „овощна градина“, за който такъв нотариален акт не е бил съставен. Ако при обстоятелствената проверка през 1980г. той е успял да докаже надлежно осъществено владение по отношение на тепавицата, датиращо от по-ранен момент, то той не е успял да стори това спрямо овощната градина в настоящото производство. Съдът изгражда правните си изводи единствено въз основа на доказателствата, фигуриращи в правната среда, формирана във физическите предели на делото.

Неуспешно проведеният срещу М. П. иск за делба през 1972г., предявен от съседите П., не влияе на горните констатации. Непълното съдебно решение не позволява да се приеме неотвратимо и недискутируемо, че ищецът е бил собственик на имота, за който е поискана делбата /описан като цял от двата процесни/, обратното – самият факт на отхвърлянето на иска предполага като възможна причина не само липсата на съсобственост, а и липсата на собственост у ответника, в който случай искът не би бил недопустим, а също неоснователен. Този състав не може да гради изводите си върху непълно доказани факти, тъй като с оглед разпределената тежест на доказване, и най-малкото съмнение в осъществяването на даден факт по твърдяния начин, води до отричане на настъпването му. Поради това съдът не може да даде предпочитание на косвено доказателствено средство, каквото е представеното копие от извадка от съдебно решение, поради нееднозначното му съдържание.

Така ищецът не е придобил по наследство от баща си правото на собственост, което би възникнало в патримониума му вследствие на успешно изтекъл в негова полза приживе придобивен давностен срок.

Също така П.П. не е придобил и на лично основание чрез давностно владение собствеността върху имота.

Владението, осъществено преди 01.06.1996г. не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Давностното владение, като способ за придобиване право на собственост, е правен институт, създаден изкуствено, и съдържа имплицитно в себе си и давностния срок. Двете понятия са неразривно свързани – не може да има придобиване по давност без давностен срок, нито може да съществува давностен срок по принцип, сам за себе си, без да води като резултат до придобиване на право на собственост. Тоест, това са предпоставка и последица, които са във функционална връзка помежду си, която не може механично да се разруши. Следователно не може да съществува ”начало на давностен срок”, когато няма законово позволение да настъпи „край на давностния срок”, който да породи право на собственост, щом има забрана за това право на собственост да бъде придобито по този начин.

Веднъж наложената забрана, в сила от 17.12.1951г., за придобиване по давност на държавни имоти, прави невъзможно както на продължаването на течението на давностния срок за М. П., така и започването на течение на нов давностен срок за П.П. след смъртта на баща му. Едва след допускането с изрична диспозитивна законова разпоредба на използването на този правен институт, може да започне прилагането му, което означава, че с оглед времевите граници, установени от ЗС, ефектът му не би могъл да настъпи незабавно, тъй като на правната норма не е придадено обратно действие.

Поради това, едва с влизане в сила на ЗДС - 01.06.1996г., може да се постави начало на давностния срок за придобиване на недвижимия имот – частна държавна собственост  и, ако са изпълнени всички законови изисквания, правото на собственост, след изтичането му, ще се материализира в патримониума на владелеца –  ищец. Както подробно бе изложено по-горе, начлото на тази давност е 01.06.1996г., а краят й при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС /каквато само е възможна в случая/ – на 01.06.2006г. С мораториума по пар. 1 от ЗДЗС от 2006г., изм. от 2011г., спиращ течението на срока до 31.12.2022г., считано от 01.06.2006г., се отнема възможността за придобиване по давност от П.П. на процесния имот чрез недобросъвестно владение, тъй като не е изтекъл последният ден на последната година, в който придобивният срок би приключил и породил вещноправния ефект. Няма условия за прилагане на кратката 5 годишна придобивна давност.

От своя страна ответната община е провела процедура по ЗСПЗЗ и се е снабдила с решение № 842 от 22.11.2004г. на ОСЗ-Сливен, с което на основание чл. 18е от ППЗСПЗЗ и съгласно чл. 18ж ал. 4 от ППЗСПЗЗ, й е възстановено право на собственост в стари реални граници на спорния имот – „овощна градина“, а на 11.01.2016г. е издаден въз основа на него и АЧОС № 3395. Последният не създава правото на собственост, но решението на ОСЗ, съгласно разпоредбата на чл. 18ж ал. 1 от ППЗСПЗЗ, има сила на констативен н.а.

Може да се посочи за правна чистота, че е излишно да се осъществява косвен контрол по чл. 17 ал. 2 от ГПК относно законосъобразността на това решение, в производството по издаването на което ищецът не е участвал, тъй като дори да се отрече възникналото на това основание право на собственост на ответната община върху имота, това обстоятелство не води автоматично до преминаването му в патримониума на ищеца, тъй като пречката за това не е в проведената процедура по възстановяване на правото на собственост върху имота на община Сливен – с или без нея, ищецът не може да се легитимира като собственик. Поради това въпросът дали общината се е възползвала от възможността по чл. 19 ал. 1 от ЗСПЗЗ, тъй като до тогава не се е считала за собственик на имота, е без значение за изхода на този спор.

В обобщение - ищецът, домогващ се да защити правото си на собственост с произход от давностно владение и наследство срещу общината, следваше или да докаже, че имотът никога не е бил държавна/частна собственост, или, че е престанал да бъде такава, което би му позволило да се позове на оригинерен придобивен способ срещу точно този ответник, който да ситуира в конкретен период с изискуемата продължителност.

Тъй като той не е успял да стори това, искът му се явява изцяло недоказан, а оттам – и неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Щом правните изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба е основателна и следва да бъде уважена, а атакуваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено ново, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на ищеца-въззиваем, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззивника-ответник в размер на 720 лв. за първоинстанционното и на 795 лв. за въззивното производство. Възражението на пълномощника на въззиваемия за намаляване на разноските за адвокатски хонорар за тази инстанция на представителя на въззивника поради прекомерност, е неоснователно. Съгласно чл. 7 ал. 5 от Наредба №1/04г. минималният размер на адвокатското  възнаграждение за този вид спорове е 600 лв., каквото е и договореното и заплатено в настоящия случай, заедно със 120 лв. ДДС.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 194/08.03.2018г. по гр.д. № 256/2015г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П  О  С  Т  А Н  О  В  Я  В  А :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от П.М.П., с ЕГН **********,***, положителен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр.чл. 79 ал. 1 от ЗС за признаване за установено между страните, че П.М.П. е собственик на основание давностно владение и наследство на поземлен имот с идентификатор № 67338.301.175  по КККР на гр. Сливен, одобрени със заповед № РД-18-31/19.04.2006г., находящ се в гр. Сливен, м. „Добрев рът“, с площ 2 123 кв.м., трайно предназначение – земеделска земя, НТП „овощна градина“, стар идентификатор – няма, номер по предходен план – 272.9, при съседи: 67338.301.18 и 67338.301.8, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА П.М. ***  направените разноски за първоинстанционното производство в размер на 720 лв. и за въззивното производство в размер на 795 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: