Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 13.06.2018 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на тринадесети юни през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                          МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 258  по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против против първоинстанционно решение № 368/13.04.2018г. по гр.д. № 4675/17г. на СлРС изцяло, с което е осъдена Р.Т.П. да заплати на Н.Р.И. сумата 8 477, 94 лв., представляваща обезщетение за неоснователното й обогатяване за сметка на обедняването на ищцата, както и разноските по делото в размер на 1 439лв.

Въззивницата–ответница в първоинстанционното производство, обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, уреждащи процеса на доказване, както и в нарушение на материалния закон.. Заявява, че атакуваното решение е постановено въз основа на недопустими доказателствени средства, тъй като посредством допуснатата и събрана съдебно-икономическа експертиза е приет за доказан факт, за чието изясняване не се изискват специални знания на вещо лице. Въззивницата счита, че за този факт законът предвиждал специален начин за сдобиване с банкова информация относно наличие и опериране с банковите сметки на наследодателя, а достъпът до защитената информация следвало да се осъществи по предвиден от закона ред, посредством други доказателствени средства, уредени по ГПК, а не чрез писмени показания на свидетел, каквото представлявала експертизата. Поради това установените по този начин факти не следвало да се зачитат и искът оставал недоказан, следователно – неоснователен. Също така въззивницата твърди, че искът е недоказан и поради това, че превеждането на сумата от страна на ответницата по нейна сметка, е ненадлежно доказано. Обосновава оплакването си с това, че доказателствата за внасянето на изтеглените от сметките на наследодателя суми в нейна сметка, са единствено сведенията на вещото лице, което, както вече било посочено, не разкривало специални знания, а само свидетелствало за факт, станал му известен по повод работата му. Извън това, вещото лице заявило в с.з., че титулярството на сметката е презумирано, но непотвърдено изрично от него, и това също правело недоказан този факт.

Така в обобщение въззивницата счита, че неоснователното обогатяване е останало недоказано по отношение на втората предпоставка, поради което искът не е следвало да бъде уважаван и иска въззивният съд да отмени решението и постанови ново, с което отхвърли изцяло претенцията. Няма заявена претенция за разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба, твърди че всички аргументи са неоснователни и развива подробни контрааргументи срещу всеки от инвокираните доводи. Моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и потвърди атакувания акт. Претендира разноски за тази инстанция за адвокатски хонорар.

Прави ново доказателствено искане за въззивната фаза на производството, изразяващо се в издаване на съдебно удостоверение, по силата на което да се снабди с друго такова от ТБ „Юробанк България“ АД, гр. София, от което да е видно кой е титуляр на банкова сметка *** ***.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Няма искания.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява лично, с писмена молба, подадена чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно, моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция, представя договор и списък по чл. 80 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, споделя и правните му изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Ищцата е заявила като правна квалификация на иска си чл. 55 ал. 1 от ЗЗД. В тази норма са уредени три фактически състава, като според първия подлежи на връщане полученото при начална липса на основание, според втория – даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено, а според третия – на връщане подлежи даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила – и в случая никой от тях не намира адекватно изражение в твърдяната и установена фактология.

Предявеният главен иск правилно е квалифициран, въз основа на изложените в обстоятелствената част от исковата молба обстоятелства, като такъв по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД – за връщане на сума, дължимостта на която ищцата свързва с неоснователно обогатяване от страна на ответницата.

За да бъде уважена такава претенция трябва да е налице фактическият състав на неоснователното обогатяване, визиран в текста на цитираната правна норма, който се състои само от обективни елементи. Необходимо е да са налице в кумулативна даденост няколко юридически факта – увеличение на имуществото на едно лице, намаляване имуществото на друго, като обогатяването на първото и обедняването на второто да произтичат от един и същ факт или от обща група факти, /т.н. непряка престация/, и  съответно – да няма друга възможност за правна защита на обеднелия, тъй като това е субсидиарен състав, който се прилага само когато за ищеца липсва възможност да се защити с някой от основните искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, както е тук. При установяване наличието на тази предпоставка и изброените елементи, неоснователно обогатилият се  за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването, а в случай на различие между тези две стойности, се дължи връщане на по-малкото между обедняването и обогатяването.

При съпоставка с настоящия случай се открива пълно съвпадение между хипотезата на правната норма и констатираните фактически отношения.

Правото си на собственост върху паричните средства, предмет на осъдителния й иск, ищцата свързва с деривативния способ на наследяването.

Праводателят й – А.И.А., при смъртта си на 20.08.2017г., не е оставил низходящи или съпруга, наследник по закон е единствено неговата племенница – дъщеря на починалата преди него негова сестра - ответницата Р.П., която е без право на запазена част.

А.А.е направил на 03.07.2017г. общо завещателно разпореждане под формата на саморъчно завещание, обявено от нотариус на 24.08.2017г., по силата на което е завещал на ищцата Н.И. цялото имущество, което ще притежава към момента на смъртта си. Така ищцата е придобила качество на единствен наследник и универсален правоприемник, като по този начин изключва от кръга на наследниците, призовани към наследяване, низходящата на починалата преди него сестра на А.А.– ответницата.

Последната е закрила на 30.08.2017г. два срочни депозита с титуляр наследодателят Атанас Атанасов, в размер съответно на 4 398, 80 лв. и 4079, 14 лв. /общо 8 477, 94 лв./, като сумине са преведени по сметка с IBAN *** „Юробанк България“ АД, с  получател ответницата Р.Т..

Ищцата е предявила настоящия осъдителен иск за връщане на сумата, като получена без основание, тъй като това не отговаря на действителното материално правоотношение, възникнало от юридическия факт на извършеното в нейна полза завещателно разпореждане, обхващащо и паричните средства на наследодателя.

Наследникът по завещание има предимство пред наследника по закон, тъй като по начало правната норма урежда наследствените права когато наследодателят не е формирал изрична воля по отношение на тях. Единственото изключение, при което се допуска корекция на волята му, е когато се касае за накърняване на запазена част на някого от тези наследници по закон, на които е признато от нормотвореца правото на такава. В случая, както вече бе посочено, ответницата не е от привилегирования кръг на наследниците с право на запазена част, поради което цялото имущество на наследодателя, по силата на универсалното му завещание, е преминало безусловно в патримониума на облагодетелстваното от него лице – ищцата.

Формата и съдържанието на саморъчното завещание, процедурата за съставянето, предаването му за пазене на нотариус и обявяването му от него, настоящият въззивен състав счита, че са осъществени в изпълнение на всички изисквания на разпоредбите на чл. 25-27 от ЗН. Наследодателят А.А.е написал изцяло ръкописно целия текст на саморъчното си завещание, то съдържа означение на датата, когато е съставено и е подписано от него, като подписът му е положен след края на всички завещателни разпореждания. Фактът на предаването е несъмнен, както и това, че то е извършено при стриктно спазване на предвидените в ЗН ред и начин – в затворен плик, върху който нотариусът е съставил протокол, подписан от него и представилото го лице Н.И. на 31.07.2017г., заведен в специален регистър като н.д. № 5/2017г. Обявяването също е станало надлежно – по писмено искане на ищцата, направено на 24.08.2017г., за което нотариусът е съставил и подписал протокол, приобретаващ формата и съдържанието, предвидени в чл. 27 ал. 3 от ЗН. Ищцата, представила завещанието, също е подписала протокола за обявяването му.

Така въззивният съд счита, че няма нарушения, които да рефлектират върху валидността на завещателното разпореждане. Завещанието е действително и е породило правен ефект след смъртта на завещателя, който ефект се разпростира и по отношение на спорните суми, за които се установява, че са се намирали към момента на смъртта на А.А.в банкови депозитни сметки на негово име. Поради това, при откриване на  наследството – на 20.08.2017г., единствен негов наследник, по силата на общото завещателно разпореждане, е станала ищцата Н.Р.И..

Сумите обаче, са били изтеглени от ответницата-въззивница в това производство, като тя нито е била натоварена от ищцата да стори това, нито й ги е предала по някакъв начин.

При това положение е налице съвкупност от последователно извършени фактически и правни действия от страните, които резултират в неоснователно разместване на блага по описания от чл. 59 от ЗЗД начин. Ответницата се е обогатила неоснователно, предизвиквайки едновременно с това обедняването на ищцата в същия размер.

Основните правопрепятстващи и правоизключващи аргументи на ответницата се състоят в отричане факта на обогатяването на базата на неговата недоказаност в пределите на делото.

Несподелимо е виждането на въззивницата, че атакуваното решение е постановено въз основа на недопустими доказателствени средства, тъй като посредством допуснатата и събрана съдебно-икономическа експертиза е приет за доказан факт, за чието изясняване не се изискват специални знания на вещо лице. Въззивницата счита, че за този факт законът бил  разписал начин за сдобиване с банкова информация относно наличие и опериране с банковите сметки на наследодателя, а достъпът до защитената информация следвало да се осъществи по предвиден от закона ред, посредством други доказателствени средства, уредени по ГПК, а не чрез писмени показания на свидетел, каквото представлявала експертизата. Поради това установените по този начин факти не следвало да се зачитат и искът оставал недоказан, следователно – неоснователен.

Този въззивен състав намира тази теза за спекулативна и превратна.

На първо място, по принцип, някои релевантни факти могат да се докажат посредством повече от едно годно и допустимо доказателствено средство, като законът не е дал общо и дефинитивно предпочитание на никое от тях. Тоест, в дискресията на страната е да избере този начин на доказване, който удовлетворява най-добре процесуалния и материалноправния й интерес – да постигне, според възложената й тежест на доказване, ефекта на убеждаване на съда в осъществяването на изгоден за нея факт, с минимално процесуално усилие. Това зависи както от фактите, които тя се домогва да докаже, така и от доказателствената сила и тежест на разполагаемите доказателствени средства.

На следващо място, няма пречка в специалните случаи, когато законът изрично изисква доказване на определени факти чрез определени доказателствени средства при определени условия, страната да проведе доказването, използвайки комбиниран процесуален инструментариум.

Приведено към настоящия случай, казаното дотук намира своето проявление в действията на ищцата, които според настоящия състав успешно са осъществили процеса на пълно главно доказване на твърдяния от нея положителен факт.

Писменото доказателствено средство, което според въззивницата единствено следвало да се събере от съда, за да се спази принципа на непосредственост и за да се осъществи предвиденият от закона ред за разкриване на банкова информация, било удостоверение от съответната банка, което ищцата следвало да представи.

Това удостоверение обаче би представлявало писмен частен свидетелстващ  документ, чиято материална доказателствена сила не е обвързваща от съда и подлежи или на опровергаване от насрещната страна чрез непълно насрещно доказване, или на оспорването й от нея, което пък ще принуди ползващата се от документа страна да прибегне до друго доказателствено средство, с което да потвърди материализираното изявление. Тоест – само по себе си такова удостоверение не би осъществило в пълнота целта на ищцата да убеди категорично съда в твърдяните факти – наличие на банкови сметки и изтеглянето на суми от тях от страна на ответницата. Както вече бе посочено – удостоверението не представлява доказателство за тези факти, а обективира простото изявление на банката, че те са се осъществили по този начин.

Доказателството за настъпването им се съдържа в информационната база на банката, в която се регистрира осъществяването на определена банкова услуга. При извършването на такава тя автоматично се отбелязва, тоест за осъществяването й  остава електронна следа, нанесена в съответния дигитален информационен носител, от който тя се трансформира в лингвистичния си аналог, за да се материализира информацията, примерно, на хартиен носител – справки, таблици, удостоверения и т.н., но съвпадението на данните може само да се предполага.

Това означава, че за пълното потвърждаване на настъпването на фактите е необходимо да се извърши справка в логсървъра на банката, което страната не може да направи достояние на съда по друг начин, освен чрез експертиза. Вещото лице може да направи непосредствена съпоставка между съдържащите се в банката данни относно действителното положение и тези, които биха били нанесени в удостоверение, и да потвърди тъждеството им. По тази причина е съвършено безпредметно да се прилагат към заключението съответните разпечатки, тъй като за съда те няма да имат по-голяма доказателствена сила от експертното заключение.

Поради това, след като информацията, която би сформирала лога на удостоверението е същата, която е ползвло вещото лице за да изготви заключението си, но възприета неопосредено от него, въззивният съд не вижда причина да счете за недопустимо това доказателствено средство.

Нуждата от специални знания се откроява от самосебе си, тъй като тази част от съдържанието на документите, касаеща хронологията и вида на банковите операции, се обективира във форма, която затруднява съда да изведе категоричен и еднозначен извод относно същността им, поради което използването на експерт предотвратява невярната интерпретация на значимите факти. Ролята на вещото лице се изразява в това да приведе намиращата се в банката информация във формата на отговор на поставените от съда въпроси по недопускащ колебание начин.

На последно място следва да се подчертае, че не е нарушен редът за осъществяване на достъп до защитена информация, както имплементира въззивницата. Видно от съдържанието на делото на СлРС, за снабдяването с такава съдът е издал на вещото лице съдебно удостоверение,  каквото именно щеше да е действието му и ако ищцата бе избрала да се снабди с удостоверение от банката.

В обобщение – тази група доводи, релевирани с въззивната жалба, не са в състояние да обосноват незаконосъобразност на атакувания акт.

Що се отнася до втората – че искът е недоказан и поради това, че превеждането на сумата от страна на ответницата по нейна сметка, е ненадлежно доказано, настоящият състав също счита за неприемливи и неоснователни. Въззивницата обосновава оплакването си с това, че доказателствата за внасянето на изтеглените от сметките на наследодателя суми в нейна сметка, са единствено сведенията на вещото лице, което, както вече било посочено, не разкривало специални знания, а само свидетелствало за факт, станал му известен по повод работата му. Извън това, вещото лице заявило в с.з., че титулярството на сметката е презумирано, но непотвърдено изрично от него, и това също правело недоказан този факт.

Касателно съжденията относно годността на експертизата като доказателствено средство, въззивният съд е изложил по-горе мотиви, които с пълна сила важат и тук. По повод факта на внасяне на сумите по сметка на ответницата Р.Т., въззивната инстанция счита, че той е безразличен по отношение настоящия спор, въпреки, че в действителност е несъмнено, че тя е посочена като получател на двете суми.

За да се осъществи фактическият състав на нормата на чл. 59 от ЗЗД, тоест – за да се приеме настъпило обогатяване у ответника, е достатъчно да се докаже еднократно попадането на материалното благо в патримониума му. Как по-късно той се е разпоредил с него, не рефлектира върху отговорността му спрямо обеднелия, освен ако разпореждането не е в полза на последния. В случая е непререкаемо установено, че именно ответницата е извела двете парични суми извън банковите сметки, на които титуляр е бил наследодателят. Дали ги е внесла или не в своя сметка, е без значение както спрямо обедняването на ищцата, така и спрямо собственото й обогатяване. В момента на нареждане излизането на сумите от сметките, те са попаднали в нейния патримониум и независимо, дали ги е получила в брой или превела в своя сметка – изцяло или отчасти, щом нито е действала като пълномощник на ищцата, нито й ги е предала по някакъв начин, тя се е обогатила без основание в този размер. Както се посочи вече, това представлява акт на осъществяване на фактическа власт и обективира анимус, което означава, че обогатяването е настъпило при разпореждането за изтеглянето на сумите, а въпросът до кой момент и дали все още имуществото се намира в патримониума на ответницата, не може да снеме от нея задължението за връщането му.

Ето защо искът се явява изцяло доказан по основание и размер и следва да бъде уважен както е предявен.

Като е достигнал до същия краен правен извод, РС е постановил правилно и законосъобразно решение, поради това въззивната жалба е напълно неоснователна и атакуваният акт следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивницата, която следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на  350 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 368/13.04.2018г. по гр.д. № 4675/17г. на СлРС изцяло.

 

ОСЪЖДА Р.Т.П. да заплати на Н.Р.И. направените разноски за въззивното производство в размер на 350 лв.

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: