Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 04.07.2018 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четвърти юли през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                      мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 279 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 365/12.04.2018г. по гр.д. № 3644/17г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Я.К.С., Д.С.С., Н.С.Я., К.И.С. и Н.И.Б. против „Аглика“ АД, гр. Твърдица, общ. Твърдица, обл. Сливен искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетения в общ размер на сумата 260 лв. за лишаване от правото на ползване на реституиран недвижим имот от 5 200 кв.м. за периода 01.01.2016г. до 31.01.2016г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковете до окончателното изплащане и са присъдени на ответника направените  разноски по делото в размер на 1000 лв.

Въззивниците – ищци в първоинстанционното производство, обжалват изцяло решението, като твърдят, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявяват, че са неверни констатациите на решаващия съд, че ответното дружество е придобило имота по давност. От момента на придобиването му през м. 12.2015г. чрез сделка, не е изтекла кратката придобивна давност, по силата на която то би могло да стане собственик в качеството му на добросъвестен владелец. Твърдят още, че не е налице и 10 годишно несмущавано владение, тъй като в този период имотът е бил собственост и на две други ЮЛ, а по делото липсват доказателства, че ответното дружество по някакви причини би могло да присъедини владението, упражнявано от двете други дружества, към своето владение. Въззивниците считат, че всяко от тези дружества е придобило и владяло като собственик имота на самостоятелно правно основание и не може да се говори за присъединяване на владение. Сключването на договорите от предходните собственици прекъсвало давността и манифестирало намерението на купувача да упражнява самостоятелно владение. Няма и данни дружествата да са владеели не за себе си, а за ответника.

Поради всичко изложено въззивниците молят въззивния съд да отмени атакуваното решение и постанови ново, с което уважи изцяло исковете им.  Претендират присъждане на разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че обжалваното решение е постановено при спазванена процесуалните правила, съдът е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към приложимите за спора материалноправни разпоредби и няма пороци, които да водят до неговата отмяна. Анализирайки събраните доказателства, заявява, че не са установени елементите на неоснователното обогатяване, поради което правилно са отхвърлени исковете. Моли въззивния съд да потвърди атакувания акт и да й присъди разноските за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват и не се представляват, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържат жалбата и молят съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа представения отговор. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение, което счита за правилно и законосъобразно. Няма процесуални или доказателствени искания. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционното решение.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявеният главен иск правилно е квалифициран, въз основа на изложените в обстоятелствената част от исковата молба обстоятелства, като такъв по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД – за заплащане на сума, дължимостта на която ищците свързват с неоснователно обогатяване от страна на ответника.

За да бъде уважена такава претенция трябва да е налице фактическият състав на неоснователното обогатяване, визиран в текста на цитираната правна норма, който се състои само от обективни елементи. Необходимо е да са налице в кумулативна даденост няколко юридически факта – увеличение на имуществото на едно лице, намаляване имуществото на друго, като обогатяването на първото и обедняването на второто да произтичат от един и същ факт или от обща група факти, /т.н. непряка престация/, и  съответно – да няма друга възможност за правна защита на обеднелия, тъй като това е субсидиарен състав, който се прилага само когато за ищеца липсва възможност да се защити с някой от основните искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, както е тук. При установяване наличието на тази предпоставка и изброените елементи, неоснователно обогатилият се  за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването, а в случай на различие между тези две стойности, се дължи връщане на по-малкото между обедняването и обогатяването.

При съпоставка с настоящия случай не се открива тъждество между хипотезата на правната норма и констатираните фактически отношения.

Основателността на претенциите си ищците черпят от осъществено без основание от ответника ползване на техен имот през периода 01.01.2016г. -31.01.2016г.

Ключовият правопрепятстващ и правоизключващ контрааргумент на ответното дружество се състои в обосноваване на основанието за ползване, въз основа на собственически права.

Така точката на противопоставяне между страните е принадлежността на вещното право през релевантния период върху процесния имот, което би потвърдило или отнело основателността на ползването му от страна на ответника.

Защитната теза на последния се изразява в твърдението, че през спорния период той вече е бил придобил правото на собственост по силата на правоприемството, съчетано с оригинерния способ на давностното владение, позовавайки се на присъединено такова към това на поредицата праводатели-несобственици.

Настоящият въззивен състав счита, че чрез насрещното си и пълно доказване, ответникът успешно е убедил съда в осъществяването на твърдяния положителен факт.

Непререкаемо е доказано по делото, че след 23.04.2007г. ищците не са осъществявали фактическа власт върху съсобствения си имот, върху който им е било възстановено правото на собственост по силата на реституционен закон, и който никога не е бил обособяван като самостоятелен ПИ/УПИ, а представлява част от застроен терен, предоставен за ползване на „Победа“ ООД, гр. Твърдица. Безспорно е и, че с поредица съдебни решения те са били обезщетявани за ползването на тяхната част от терена от страна на дружеството, като последният период, за който са получили такова, е бил до 26.03.1999г.

Не се спори по делото, че целият имот, част от който е процесният терен, по изп.д. № 43/2004г. на СИС при СлРС е бил възложен /за събиране на задължения на „Победа“ ООД, гр. Твърдица/ от ДСИ през 2006г. на И. Т.Т., като актът е бил вписан на 23.04.2007г., а впоследствие с поредица от сделки – покупко-продажби, той е бил прехвърлян на други лица съответно през 2007г., 2010г. и 2015г., когато го е придобило ответното дружество с н.а. от 10.12.2015г.

Вярно е, че към момента на възлагането на целия имот, частта от него, реституирана на ищците, не е била собственост на длъжника, нито на продавача по сделката от 2007г., но това не прави нито постановлението, нито договора нищожни. Установява се категорично, че след вписването на постановлението на 23.04.2007г. ищците не са владели имота, а не може да се приеме, че са упражнявали фактическата власт чрез „Победа“ ООД, тъй като е доказано, че дружеството го е ползвало със съзнанието на несобственик и плащайки обезщетение за това. В момента на възлагането приобретателят е поставил начало на владение за себе си, което не е било смущавано от ищците, и е продължил да го упражнява явно и несъмнено до прехвърлянето му върху следващия купувач. Това положение е останало непроменено до придобиването на целия имот през 2015г. от страна на ответното дружество.

Всичко това несъмнено води до заключението, от една страна, че ищците са загубили вещното си право, а от друга – че ответникът е придобил качеството собственик върху процесния имот.

Налице е фигурата на присъединяване на владението по смисъла на чл. 82 от ЗС от частни правоприемници.

То е било осъществявано последователно и непрекъснато, и е било изрично предавано на всеки следващ правоприемник чрез прехвърляне на владения имот от предходния владелец посредством сделки /покупко-продажби/, които представляват правно основание, годно да прехвърли собствеността.

Това от своя страна по принцип обуславя добросъвестността на владението, тъй като макар „Победа“ ООД, гр. Твърдица да не е било собственик на частта на ищците, и няма данни да ги е своило, а само ги е ползвало, /за което е заплащало и обезщетения за неоснователно обогатяване/, то при възлагането на имота през 2007г. на И. Т. не е доказано той да е знаел, че праводателят му не е бил собственик на процесната част. Поради това той е стартирал добросъвестно владение върху нея от 23.04.2007г. и такова е било и владението на последващите приобретатели, също при условията на чл. 70 от ЗС, поради което е налице еднородност на владенията им, а в такъв случай изискуемият от закона срок, с изтичането на който се свързва възникването на правото на собственост, е 5 години и той е бил изтекъл към 23.04.2012г., тоест – ответникът е станал собственик през 2015г. на деривативно, а не на оригинерно основание. Впрочем, дори да се приложи и дългият давностен срок, той също е бил изтекъл, вече и чрез владение, упражнявано от ответника, преди завеждането на исковата молба на 31.07.2017г.

Тук следва да се посочи, че е несподелим доводът на въззивниците, че всяко поредно прехвърляне на собствеността прекъсва срока на придобивната давност – тази конструкция би била мислима само при насилствено отнемане на владението, а не, както е в случая – при доброволното му предаване.

Поради това ответникът се легитимира като собственик изцяло на ползвания имот, включително през спорния период, поради което ползването му не е било без основание. От своя страна през същия период ищците не са били собственици и не са обеднели от неползването му. Липсата на съществените елементи от фактическия състав на нормата на чл. 59 от ЗЗД дисквалифицира правоотношението като неоснователно обогатяване, поради което субективно съединените искове са напълно недоказани и неоснователни и следва да бъдат отхвърлени в пълния заявен размер от общо 260 лв. след допуснатото изменение на исковете чрез намаляване на размера им.

Отхвърлянето на главната претенция обуславя неоснователността и също отхвърлянето и на акцесорната такава за обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху претендираната сума от предявяването на исковете до окончателното изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивниците и те следва да понесат своите, както са направени и заплатят тези на въззиваемата страна в размер на 1000 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 365/12.04.2018г. по гр.д. № 3644/17г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Я.К.С., Д.С.С., Н.С.Я., К.И.С. и Н.И.Б. да заплатят на „Аглика“ АД, гр. Твърдица, общ. Твърдица, обл. Сливен направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 1000 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

ЧЛЕНОВЕ: