Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 127

гр. Сливен, 13.09.2018 година

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на дванадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                     Мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ………и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 287  по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 420/27.04.2018г. по гр.д. № 5750/2017 г. на РС Сливен, с което е отхвърлен предявеният от  Р. П. Н. ЕГН ********** ***-Б против „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, ЕИК ******* с адрес на управление  гр. Пловдив, **** ***иск с правно основание чл. 55 ал.1 от ЗЗД за осъждането на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от  2 7**.08 лв., с която неоснователно се е обогатило за начислена и платена ел.енергия за периода от 17.06.20**г. до 19.04.2013г., като неоснователен и е осъден ищецът да заплати на ответното дружество направените по делото разноски. 

Против това решение е подадена въззивна жалба от процесуалния представител на ищеца – адв. С., с която се обжалва изцяло решението, като се твърди, че то е неправилно и незаконосъобразно. Решението е неправилно, тъй като изводите на съда не отговарят на действителното състояние на материалните отношения. Сочи се, че решението се базира на изготвено от вещи лица експертно заключение, но тези заключения не са задължителни за съда, като се излагат доводи относно неправилността и необосноваността на заключението изготвено по съдебно-техническата експертиза. Твърди се, че с решението е осъден да заплати ел.енергия в имот, който не притежава и която ел.енергия не е потребявал. Твърди се, че през периода, за който е начислена ел.енергия, ищецът не е пребивавал в РБългария. Излагат се съображения въз основа на изготвената по делото експертиза и се сочи, че предявеният иск е основателен, а решението на районния съд е неправилно. Поради това се иска да бъде отменено първоинстанционното решение и да бъде осъдено дружеството да възстанови принудително събраната сума, с която неоснователно се е обогатило.  

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба, в който се сочи че решението на районния съд е правилно и обосновано, постановено при пълнота на доказателствата и в съответствие с материалния закон. Сочи се, че ответното дружество е входирало заявление за из-даване на заповед за изпълнение за вземанията си за неплатена електроенергия срещу ищеца и такава заповед е била издадена, като е влязла в сила и е издаден изпълнителен лист.  В случая длъжникът може да оспори вземането по исков ред, когато бъдат намерени новооткрити обстоятелства, или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението, или с които не е могъл да се снабди в същия срок. В исковата молба не посочени такива обстоятелства. Сочи се, че с въззивната жалба се оспорва и заключението на вещото лице, което оспорване обаче не е сторено в първоинстанционното производство и не е поискана допълнителна или повторна експертиза.  Така е преклудирано правото да иска назначаване на повторна СТЕ, тъй като не са налице предпоставките на закона. Не са налице и процесуални нарушени, нищожност или други обстоятелства, които да обосновават връщане на делото за разглеждане от друг състав на Р/С – Сливен, поради това се иска да бъде потвърдено решението и се претендира присъждане на разноски за тази инстанция в размер на 300 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

В с.з. за въззиваемото дружество се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба и моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е постановено по недопустим иск. Съображенията за това са следните:

Няма спор от фактическа страна, че на  02.08.2013 г.  е входирано Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от „ЕВН БЪЛГАРИЯ ЕЛЕКТРОСНАБДЯВАНЕ” ЕАД, по което е образувано  ЧГД № 2776/2013 г. от РС – Сливен за задължението на въззивника и на 05. 08.2013 г.  е издадена   Заповед № 1685  за задължението му към „ЕВН БЪЛГАРИЯ ЕЛЕКТРОСНАБДЯВАНЕ” ЕАД. Не е постъпило възражение в срок и  на 09.09.2013 г. е издаден изпълнителен лист  за осъждането на длъжника   за сумата 1 305.53 лева главница - дължима цена за доставена и незаплатена електрическа енергия за периода от 17.06.20** г. до 19.04.2013 г., обезщетение за забавено плащане в размер на 101.79 лева за периода от 26.08.20** г. до 01.08.2013 г., законна лихва, считано от 02.08.2013 г. до изплащане на вземането и разноски в размер на 28.15 лева внесена държавна такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение.  На 02.**.2017г. въззивникът е получил покана за доброволно изпълнение с изх. № 31865 от 02.** 2017 г. по изп. дело № 20148370400130 по описа на ЧСИ П. Г. от която установил, че  с  изпълнителен лист, издаден по ЧГД № 2776/2013 г. от РС - Сливен е бил осъден да заплати олихвяема сума 1 305.53 лева от 2 август 2013 г., ведно със законната лихва, която към момента била 563.90 лева и не олихвяема сумата 264.79 лева в полза на „ЕВН БЪЛГАРИЯ ЕЛЕКТРОСНАБДЯВАНЕ” ЕАД.   На 23.**. 2017 г. е постъпило плащане по банков път в размер на 2 340.29 лева.

В първоначалната искова молба, депозирана на 03.**.2017 г. ищецът е дал правна квалификация на иска – чл.124 ал.1 от ГПК, като в петитума е поискал да бъде установена недължимостта на вземането по изпълнително дело № 20148370400130 по описа на ЧСИ  П. Г., както и иска сумата по изпълнителното дело да му бъде възстановена от взискателя, ведно със законната лихва за забава до окончателното изплащане на сумата.С разпореждане от 20.**.2017 г. районният съд е оставил без движение исковата молба и е указал на ищеца да отстрани нередовностите, като посочи правния интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. На 01.12.2017 г. е депозирана поправена искова молба, в която е заявено искане към съда да признае, че неправилно и незаконосъобразно ищецът е осъден по ч.гр.д. № 2776/2013 г. г. по описа на РС – Сливен и незаконосъобразно му е събрана по принудителен ред недължимата сума в размер на 27**.08 лв. и да бъде осъдено ответното дружество да възстанови сумата, ведно със законната лихва за забава. Съдът е дал квалификация на иска с решението си, като такъв по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД и е приел с решението , че той е неоснователен като излага съображения с предявения специален отрицателен установителен иск по чл. 424 от ГПК.

По процесуалните въпроси по приложението на чл. 410 ГПК, чл. 414 ГПК вр. чл. 55 ЗЗД, Върховният касационен съд е приел следното: Когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срок или е оттеглено, заповедта за изпълнение влиза в сила – чл. 416 ГПК. С изтичане на срока по чл. 414 ГПК, всяко възражението на длъжника, че вземането не съществува е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск.  Когато след изтичане на срока по чл. 414 ГПК, длъжникът е изпълнил доброволно задължението си и същото вземане е събрано от кредитора повторно по реда на принудителното изпълнение, длъжникът разполага с иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на даденото без основание. В този случай искът по чл. 55, ал.1 ГПК е допустим, тъй като не е основан на твърдения, че установеното със заповедта за изпълнение вземане не съществува, а на твърдения, че едно и също задължение е платено два пъти без основание. /Решение №207/31.07.2015 по дело №7030/2014 на ВКС, ГК, IV г.о/. В случая длъжникът се позовава на твърдения, че установеното със заповедта вземане не съществува, поради което предявеният иск , квалифициран като такъв по чл. 55 ал.1 от ЗЗД се явява недопустим.

Относно претенциите и в двете искови молби – първоначалната и допълнителната, които ищецът основава на отрицателен установителен иск.

Извън уредените в заповедното производство средства за отбрана, длъжникът няма право на друг иск за защита, с оглед особеностите на заповедното производство като процесуален способ за реализиране на вземания на заявителя срещу длъжника при условията на бързина и процесуална икономия. Заповедното производство е предоставило на длъжника многообразни правни способи за защита, както срещу допуснати нарушения на материалноправните изисквания за законосъобразност /когато е образувано заповедно производство без да е налице претендираното от заявителя материално право/, така и срещу накърняване на процесуалните изисквания за законосъобразност /когато заповедта за изпълнение е издадена, въпреки, че не са били налице изискванията на чл. 410 ал. 2 от ГПК, респективно – липсва документ по чл. 417 от ГПК/, предвиден е и ред за подаване на възражение пред въззивния съд.

Така, с разпоредбата на чл. 418 от ГПК е уредена възможност на кредитора за издаване на заповед за незабавно изпълнение, а на длъжника е осигурена възможност с нормата на чл. 414 от ГПК да възрази писмено, дори без да се обосновава. Срокът за възражението е двуседмичен и не подлежи на продължаване. Законодателят го е определил императивно и му е придал преклузивен характер, поради което, с изтичането му, ако възможността не е използвана, длъжникът вече няма право да оспорва заповедта за изпълнение и тя се стабилизира.

От този момент нататък единственият ред за атакуване, тоест – оспорване на самото вземане по исков път, е този, предвиден в разпоредбата на чл. 424 от ГПК. В исковата молба задължително следва да се посочат, като предпоставки, обосноваващи допустимостта на иска, всички фактически обстоятелства, които обуславят приложението на тази правна норма – че в рамките на двете седмици, започнали да текат от връчването на заповедта, са възникнали нови факти, открити са нови обстоятелства от съществено значение, които не са могли да бъдат известни но длъжника до  изтичането на срока за възражение.

Ищецът е навел доводи, че вземането не съществува, като излага доводи, сочещи на отрицателния установителен иск. Тъй като се позовава на вземане, установено със заповед за изпълнение, в случая този иск е следвало да бъде квалифициран като такъв по чл. 424 от ГПК. Производството по отрицателния установителен иск е сходно с производството по отмяна по чл. 240, ал. 2 ГПК. В него не се поставя въпроса за вината и нейните форми, доколкото не се касае за наказателно производство. Приложим е критерият, валиден за другите отменителни производства свързани с релевирането на нови обстоятелства и представянето на нови доказателства - чл. 240, ал. 2 ГПК и чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Най-общо казано, това са обстоятелства, които не са били известни на страната и тя не е могла да узнае за тях при полагане на нормално дължимата грижа, както и да се снабди с доказателства за тях или с други доказателства за факти, нерелевирането на които не се дължи на собствената и небрежност. В случай, че с исковата молба по чл. 424, ал. 1 ГПК се въвеждат новооткрити обстоятелства или се представят нови писмени доказателства от съществено значение за делото, страната следва да обоснове по-късния момент на позоваването на тях. В този случай, дали действително доказателствата и обстоятелствата са нови, дали те са от съществено значение за делото и променят ли дължимостта на вземането, съдът дължи произнасяне с решението, а не с определение по чл. 130 ГПК. /Определение № 924 от 14.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 826/2010 г., I т. о/. В конкретния случай, обаче видно от съдържанието на ИМ, позоваване на нови обстоятелства и доказателства, характеризиращи специалния иск по чл. 424, ал. 1 ГПК липсват. Представените доказателства и обстоятелствата на които се позовава въззивникът са извън характеристиките на специалния иск по чл. 424, ал. 1 ГПК, а установяване недължимост на вземането по общия исков ред - чл. 124, ал. 1 ГПК е недопустим. Такава е и задължителната тълкувателна практика на ВКС.

За процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването на правото на иск, вкл. правния интерес, съдът е длъжен да следи служебно. Допустимостта на специалния отрицателен установителен иск по чл. 424 ГПК е обусловена от надлежното излагане в исковата молба на твърдения за съществуването на факти, чието установяване би обусловило извод за недължимост на вземането, за което е издадена влязлата в сила заповед за изпълнение. Ако ищецът не твърди такива факти, той няма правен интерес да претендира по исков ред установяване несъществуване на вземането. Преценката дали по естеството си твърдените от ищеца факти са "от съществено значение", обуславя допустимостта на иска, докато неговата основателност е свързана с доказване на тези факти. Аналогично трябва да се твърдят факти, при чието установяване документът да се смята за новооткрит по смисъла на закона. В противен случай би се образувало исково производство по чл. 424 ГПК, в което процесуалните действия по установяване на твърдените факти да е лишено от смисъл, тъй като същите не са относими към преценката за дължимост на вземането, респ. не са основание за преодоляване на преклудиращия ефект на влязлата в сила заповед за изпълнение, тъй като са били известни на длъжника преди изтичане на срока за отговор, и следователно дори и да бъдат установени, искът не би могъл да бъде уважен. По същество преценката дали твърдените от ищеца факти са от съществено значение за делото и дали са новооткрити, е съобразяване на тяхната относимост към материалния спор. Аналогично на съобразяването дали поисканото доказателство в хода на процеса е относимо към релевантните за спора факти, тази преценка е начална и обуславя допустимостта на производството, а не е въпрос по същество. /Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК/.

След като въззивникът не е упражнил правата си, регламентирани изрично чрез специалния ред, защитаващ длъжника в заповедното производство – възражение срещу заповедта в съответния срок или иск по чл. 424 от ГПК при наличие на заложените в него условия – е преклудирана възможността по реда на чл. 124 ал. 1 от ГПК да оспорва съществуването на вземането. Това включва всички негови части, за които е издадена заповедта – главната сума, акцесорната такава за мораторна лихва, съответно – и разноските по заповедното производство и се отнася и за частичните претенции от тях.

С оглед изложеното така предявеният установителен иск е недопустим и не следва да се разглежда. Поради това постановеното решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено.

Въззиваемата страна е претендирала разноски и такива следва да бъдат присъдени за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, а не както са претендирани в размер на 300 лева, което е завишено.  Не са представени доказателства за направени разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОБЕЗСИЛВА изцяло първоинстанционно решение № 420/27.04.2018г. по гр.д. № 5750/2017 г. на РС Сливен като НЕДОПУСТИМО и вместо него

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

          ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ  предявеният от  Р. П. Н. ЕГН ********** ***-Б против „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, ЕИК ******* с адрес на управление  гр. Пловдив, **** ***иск с правно основание чл. 55 ал.1 от ЗЗД за осъждането на ответното дружество да заплати на ищеца сумата от  2 7**.08 лв., с която неоснователно се е обогатило за начислена и платена ел.енергия за периода от 17.06.20**г. до 19.04.2013г. като недопустим.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 5750/2017г. по описа на РС Сливен, като  НЕДОПУСТИМО.

ОСЪЖДА Р. П. Н. ЕГН ********** ***-Б да заплати на „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, ЕИК ******* с адрес на управление  гр. Пловдив, **** ***сумата от 150 /сто и петдесет/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция както и сумата от 580 /петстотин и осемдесет/ лева, представляваща направените разноски пред първата инстанция..

Решението не подлежи на обжалване.

 

                                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: