Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   119

 

гр. Сливен, 17.07.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на единадесети юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               МАРИЯ БЛЕЦОВА    

ЧЛЕНОВЕ:      СТЕФКА МИХАЙЛОВА

мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №304 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №431/27.04.2018г. по гр.д.№6396/2017г. на Сливенски районен съд, с което на основание чл.135 от ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на кредитора-ищец О.Д.У., сключения между ответниците С.Д.Ж. и С.Щ.С. договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №6, том VІІ, рег.№11124, дело №785/2016г. с вх.№6489/10.09.2016г. на СлВп, дв.вх.рег.№6492/10.09.2016г., Акт №113, том ХІІ, дело №3596/2016г., с който С.Д.Ж. и К.Г.Ж. продават на С.Щ.С. ½ ид.ч. от жилищна сграда, състояща се от три стаи и сервизни помещения със застроена площ от 40 кв.м.; складово таванско помещение с площ 15 кв.м., лятна кухня със застроена площ 24 кв.м., гараж със застроена площ 20 кв.м. и стопанска постройка със застроена площ 45кв.м., построени в УПИ №ІІ-общ, кв.8 по плана на с.Малко Чочовени, общ.Сливен, намиращи се в имот, представляващ общинска собственост с площ 954кв.м. при описани граници, ведно с отстъпено право на строеж върху имота. С решението са присъдени разноски на ищеца в размер на 753лв. 

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство С.Д.Ж. чрез пълномощника адв. М.П. и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

Въззивникът С.Ж. обжалва първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно. Посочва, че тъй като сделката е възмездна, то следва не само длъжникът, но и лицето, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането. По делото нямало ангажирани доказателства, от които да се направи несъмнен извод за знание за увреждане при сключването на сделката от ответника С.Щ.С.. Липсата на знание обосновавало неоснователност на иска и същият следвало да се отхвърли. Освен това посочва, че вторият ответник също се е разпоредил с процесния имот преди да е вписана исковата молба за обявяване относителната недействителност на сделката. Поради това моли въззивният съд да отмени като незаконосъобразно първоинстанцонното решение. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от О.Д.У. – ищец в първоинстанционното производство.

В срока по чл.263, ал.2, вр. ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба О.У. чрез пълномощника си адв. Е.П. оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемата страна намира постановеното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли съда да го потвърди. Посочва, че знанието на купувача за формалността на сделката е установено, тъй като още на същия ден е прехвърлил имота на внука на ответника и по тази причина никога не е владял имота. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът С.Ж., редовно призован, не се явява. Въззивникът С.С., служебно конституиран от съда на основание чл.265, ал.2 от ГПК, редовно призован, не се явява. Двамата въззивници се представляват от процесуален представител по пълномощие – адв. П., който поддържа подадената въззивна жалба и изложените в нея основания. Посочва, че предявеният иск е недопустим, тъй като процесният имот е бил прехвърлен на трето лице преди вписване на исковата молба и решението няма да може да се противопостави на третото лице, неконституирано в производството. На следващо място намира решението за неправилно и незаконосъобразно, тъй като по делото не било доказано знанието у приобретателя за увреждащия характер на сделката. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемият О.У., редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуалният му представител по пълномощие адв. П., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа подадения отговор. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява основателността на предявения иск. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Във връзка с изложените от пълномощника на въззивника при устните състезания съображения за недопустимост на предявения иск, оттам и на постановеното първоинстанционно решение, с оглед липсата на правен интерес, изведена от наличието на последваща прехвърлителна сделка по отношение на процесния имот с трето, неучастващо в производството лице, въззивният съд намира същите за неоснователни. Съгласно Решение №129/20.07.2017г. по т.д.№2481/2016г., І т.о. на ВКС, имащо характера на задължителна съдебна практика към момента на постановяването му, е налице правен интерес за кредитора от предявяване на конститутивния иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, независимо, че имотът не е в патримониума на длъжниците, а е прехвърлен с последваща сделка на трето лице, преди вписване на исковата молба. Това прехвърляне не изключва наличие на правен интерес от обявяването на сделката между длъжника и кредитора и не е основание за недопустимост на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а дали имотът, предмет на тази сделка, може да бъде върнат в патримониума на длъжниците не е предмет на исковото производство, а на изпълнителното такова. В изпълнителното производство, но при наличие на решение, уважаващо иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД кредиторът преценява реализирането на правата си по решението, а третите лица се защитават по специалния ред, предвиден за обжалване действията на съдия изпълнител /чл. 435, ал. 5 изр. 2-ро ГПК/, при пропускане на сроковете за обжалване третото лице може да предяви владелчески иск /чл. 435, ал. 5 изр. 2-ро ГПК/. Дали имотът може или не може да бъде върнат в патримониума на длъжника, не е предмет на настоящото дело, доколкото последващият купувач не е страна в настоящото производство. Кредиторът е този, който ще прецени по какъв начин ще реализира правата си.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение е законосъобразно и правилно.  

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е иск по чл.135, ал.1 от ЗЗД за обявяване недействителност на договор за покупко-продажба на недвижим имот по отношение на ½ ид.ч. от имота /за частта на съпруга – длъжник за личен дълг от имот СИО/, по отношение на кредитора на длъжника – продавач по договора.

Предмет на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е потестативното право на кредитора да обяви за относително недействителни по отношение на себе си сделките или други правни действия, с които длъжникът го уврежда. Такова увреждане е налице винаги, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява същото или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на своя кредитор. С иска се цели това увреждане да бъде преодоляно като чрез обявената по отношение на кредитора относителна недействителност на действието на длъжника се даде възможност на кредитора да се удовлетвори от имуществото предмет на действието.

Предпоставките за успешно провеждане на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД са: ищеца да има качеството на кредитор спрямо длъжника-ответник; вземането на кредитора следва да е възникнало преди датата на извършеното правно действие от длъжника, което се атакува; наличие на извършено правно действие от длъжника – ответник; увреждане на интересите на кредитора от извършеното правно действие;  знание на длъжника и/или третото лице, че с атакуваната сделка се увреждат интересите на кредитора.

Безспорно по делото е установено, а и страните не са спорили, че ищецът О.У. има качеството кредитор по отношение на първия ответник в първоинстанционното производство С.Ж., породено от сключен договор за паричен заем от 30.06.2008г., като срещу ответника С.Ж. е издаден изпълнителен лист на 28.06.2013г. въз основа на влязло в сила Решение №262/22.05.2012г. по гр.д.№6032/2011г. на СлРС за солидарно заплащане с Д.С.Ж. /негов син/ на сумата от 8000лв., представляваща главница по договор за паричен заем от 30.06.2008г., ведно със законната лихва, считано от 06.10.2011г., сумата от 1984лв. и сумата от 700лв. – разноски пред въззивната инстанция.

 Вземането на кредитора О.У., по отношение на първия ответник, безспорно е възникнало преди датата /10.09.2016г./ на атакувания с иска договор за покупко-продажба на недвижим имот.  Не е необходимо кредиторът да доказва, че вземането му е ликвидно и изискуемо. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК еднозначно се приема, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вземането на увредения кредитор не е необходимо да е изискуемо, ликвидно или съдебно установено, не е необходимо и да е налице неизпълнение на задължението, достатъчно е то да е възникнало и да съществува.

Следователно, в случая безспорно е налице вземане на кредитора – ищец спрямо първия ответник С.Ж., предхождащо атакуваната разпоредителна сделка, т.е. първите две предпоставки за предявяване на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД са налице.

Атакуваното правно действие е договор за покупко-продажба на недвижим имот и спрямо него е допустим иск по чл.135 от ЗЗД. С този договор длъжникът С.Ж. се е разпоредил /заедно със съпругата си, неучастваща в производството, тъй като имотът е в режим на СИО/ възмездно с притежавания от него недвижим имот, като го е продал, заедно със съпругата си на втория ответник С.С. – трето лице. С тази разпоредителна сделка безспорно длъжникът С.Ж. е намалил актива на имуществото си и по тази начин е увредил интересите на кредитора си – ищеца,  с препятстване възможността да реализира вземането си с насочване на принудително изпълнение върху този имот. Безспорно в практиката се приема, че увреждане е налице, винаги когато с фактическите си и правни действия длъжникът намалява възможността за удовлетворяване на кредитора, спрямо който съгласно чл. 133 от ЗЗД той отговаря с цялото си имущество.

Увреждащо кредитора е всяко правно или фактическо действие на длъжника, с което се осуетява или затруднява осъществяването на правото на кредитора да се удовлетвори от длъжниковото имущество. Без значение е дали длъжникът притежава друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, тъй като оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която лесно може да се преодолее, като длъжникът изплати задължението си към кредитора или искът на кредитора за вземането бъде отхвърлен.

Съдът приема, че е налице и следващата предпоставка, визирана в разпоредбата на чл.135 от ЗЗД - знание на длъжника и на третото лице, с което длъжникът е договарял за увреждането на кредитора.

Знанието за увреждане се изразява в знание за възможността такова увреждане да настъпи в резултат на извършеното правно действие, но не и в наличие на някаква вина – умисъл и специална цел да се вреди. Не съществува спор в практиката, че в хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е достатъчно само знание за увреждащия характер на сделката. Увреждащо кредитора действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, с което би се осуетило или затруднило осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника, като увреждане е налице всякога, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да било начин затруднява удовлетворението на кредитора. Не е необходимо да се доказва самото увреждане на кредитора, тъй като наличието на увреждане се извежда от самото атакувано действие, щом то води до намаляване на имуществото на длъжника и затруднява удовлетворението на кредитора.

В случая, към датата на процесната разпоредителна сделка – 10.09.2016г. длъжникът С.Ж. безспорно е знаел, че има задължение към О.У. по сключения договор за заем /освен това и съдебно установено в резултат на проведен исков процес/ и е знаел, че със сделката намалява имуществото си, по който начин затруднява удовлетворяването на кредитора си. Знаел е, че е налице възможност за такова увреждане, вследствие на сделката. Наличието и на друга цел, мотив за извършване на разпореждането, не изключва знанието му за възможното увреждане на кредитора при наличие на възникнало вземане на значителна стойност.

Въззивният съд, анализирайки събраните по делото пред районния съд доказателства и допуснатите доказателствени средства /обяснения на ответниците по чл.176 от ГПК, неявили се да отговорят на поставените въпроси без доказани уважителни причини/, намира, че е налице знание за увреждащия характер на разпоредителната възмездна сделка и у третото лице, с което длъжникът е договарял  – С.С.. В тази насока са неоснователни изложените във въззивната жалба съображения.

Видно от справката от Службата по вписвания, а и е признато от пълномощника на двамата ответници в о.с.з. пред СлРС, че третото лице – купувач С. С. веднага след сключване на договора за покупко-продажба със С.Ж. и съпругата му го продава още същия ден с последваща /по ред и номер/ сделка на внука на длъжника С.Ж., носещ същите имена като дядо си – С.Д.Ж.. Следователно, извършената от С. С. придобивна сделка въобще не е била с цел и основание придобиване право на собственост върху процесния недвижим имот, щом като непосредствено след подписването на този договор и сключил последващ такъв, с който се е разпоредил с имота в полза, не на друг /напр. трето лице/, а на внука на длъжника Ж. /който освен това е и син на другия солидарен длъжник Д. Ж./. По този начин, според настоящия състав, е безспорно знанието за увреждане у купувача С.. Съдът намира, че ответника С., извършвайки двете сделки една след друга, без на практика да има намерението да придобие правото на собственост върху имота /в него винаги е живял и продължава и към момента да живее длъжника С.Ж./ е съзнавал, че с въпросната сделка ще се увредят интересите на кредитора – ищец, че ще се затруднят възможностите му за удовлетворяване на вземанията му, без да е искал и целял такова увреждане /такова намерение и цел не са необходими в случая/.

Поради това, съдът приема, че е налице изискуемото според разпоредбата на чл.135, ал.1 от ЗЗД знание за увреждащия характер на сделката – че с нея ще се затрудни реализиране правата на кредитора за събиране на вземанията си, за които и двамата ответници са знаели.

С оглед изложеното съдът е мотивиран и приема, че са налице всички кумулативни предпоставки за уважаване на предявения иск по чл.135 от ЗЗД.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

Тъй като първоинстанционният съд е пропуснал да укаже на ищеца, че следва да впише решението по настоящото дело, това указание следва да му бъде дадено с настоящото решение.

С оглед изхода на спора, правилно и законосъобразно е първоинстанционното решение и в частта относно разноските, присъдени в полза на ищеца на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

По отношение на разноските във въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивната жалба, то на въззивниците не се дължат разноски, като те следва да понесат своите разноски, така, както са ги направили и да заплатят на въззиваемия направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 500лв.  

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №431/27.04.2018г., постановено по гр.д. №6396/2017г. на Сливенски районен съд.

 

ОСЪЖДА С.Д.Ж. с ЕГН ********** *** и С.Щ.С. с ЕГН ********** *** да заплатят на О.Д.У. с ЕГН ********** *** сумата от 500лв., представляваща направени във въззивното производство разноски.

 

 

На осн. чл. 115, ал.2 от ЗС, УКАЗВА на О.Д.У., че в шестмесечен срок от влизане на решението в сила, същото следва да бъде вписано в книгите по вписванията.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                     2.