Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 11.07.2018 г.

                                              

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на единадесети юли през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 307 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е бързо и въззивно. Развива по  чл. 258 и сл. от ГПК и се движи по реда на чл. 310 и сл от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение 427/27.04.2018г. по гр.д. № 37/2018г. на СлРС, с което е предоставено упражняването на родителски права спрямо малолетно дете на майката, при нея е определено местоживеенето на детето, на бащата е определен режим на лични отношения с детето и е осъден да заплаща месечна издръжка в размер на 180 лв., считано от 10.12.2017г. до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи я факти, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Искът е отхвърлен над тази сума до размер на 350 лв. и са присъдени съразмерно такси и разноски.

Въззивницата - ищца в първоинстанционното производство, атакува частично решението, само по отношение на отхвърлителната му част, касаеща размера на присъдената издръжка. Счита, че в нея то е неправилно като процесуално и материално незаконосъобразно.

Оплаква се, че на първо място са нарушени процесуалните правила за събиране на доказателства и така съдът не е успял да установи важни и решаващи за изхода на спора факти. Неоснователно не е уважил искането й за събиране на доказателства, относно размера на дохода на ищеца за една година назад, приел е неправилно, че същият е в размер на 900 лв., като основава извода си на косвени доказателствени средства. Счита още, че не са анализирани обективно и правилно в тяхната съвкупност, всички събрани по делото доказателства.

На второ място въззивницата се оплаква от неправилно приложение на материалния закон, тъй като не са съобразени вярно фактите, относно състоянието на детето, нуждите му, както и възможностите на бащата. Развива детайлни и обстойни съображения в тази насока, като в обобщение счита, че определеният размер на месечната издръжка е занижен. Иска да се отмени в отхвърлителната му част атакуваното решение, като бъде присъдена издръжка в размер на 350 лв.

С въззивната жалба представя епикриза от 29.03.18г. и моли да бъде приета като доказателствено средство. Прави доказателствено искане за събиране на писмени доказателствени средства, като ответникът бъде задължен да представи удостоверение за доходите си за 12 месеца назад.

Претендира разноски.

 В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Няма нови искания, претендира разноски.

В с.з. въззиваемият,  редовно призован,  се явява лично, оспорва въззивната жалба като неоснователна, заявява, че счита атакуваната част от решението на СлРС за правилна и моли то да бъде потвърдено в нея. Няма нови доказателствени искания. Не претендира разноски и иска да не се уважава искането на въззивницата за присъждане на разноски по делото в случай на уважаване на въззивната жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед заявения обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  и ОС доказателства, намира, че обжалваната част от решенито е и правилна, поради което следва да бъде потвърдена.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, вярна и кореспондираща с доказателствения материал, а правните изводи са правилни, обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Не са допуснати твърдяните във въззивната жалба процесуални нарушения.

Първостепенният съд  е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на иска. Определил е подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за ангажиране на относими и необходими доказателства. Събрал е допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени и гласни доказателствени средства, които е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като ги е кредитирал съобразно придадената им от закона доказателствена сила. Осигурил е на страните пълна и равна възможност за защита в производството.

Няма и нарушение на материалноправните норми.

Макар съдът да е бил сезиран със съвкупност от претенции, касаещи малолетното дете, които са взаимно свързани  - родителски права, местоживеене, контакти с другия родител и издръжка, доколкото с въззивната жалба се иска ревизия на акта на първоинстанционния съд само в частта, касаеща издръжката, въззивният съд няма да коментира и пререшава останалите въпроси, тъй като в тези части решението е влязло в сила.

За уважаване по принцип на иска за издръжка занапред, следва да са едновременно налице няколко предпоставки – искащият издръжка да е от кръга на лицата, имащи право на такава, лицето, от което тя се иска да е от кръга на тези, които дължат издръжка и да са налице материалноправните условия за присъждането й. В случая безспорно ищецът – малолетно дете, действащо чрез своята майка и законен представител, има право да търси издръжка от ответника – негов баща, при когото то не живее. Безспорно е и, че правната норма му обезпечава правото да претендира издръжка от ответника като негов родител, който не полага лично грижи за детето, тоест – искът е по принцип доказан по основание.

Макар заложените от нормотвореца критерии да са общи, те следва да се приложат индивидуално към всеки отделен случай, като конкретните обстоятелства бъдат преценени в светлината на законовите предписания.

При определянето на размера на дължимата издръжка най-общо следва да се прецени едновременното наличие на няколко предпоставки. От една страна – нуждите на искащия издръжка и от друга – възможността на задълженото да я дава лице. Тъй като задължението за издръжка на непълнолетно дете е безусловно от гледна точка на възможността на детето да се издържа с имуществото си, съдът следва да констатира и прецени в случая само правопораждащите факти във връзка с обективните нужди на 8 годишното  дете. Последните, според своето естество, следва да обхващат най-необходимото за живот в разумни граници – храна, облекло, елементарно домакинство, книги, учебници, помагала, пособия и играчки, евентуално – разходи за културни развлечения и лични интереси – тъй като съдът определя само приемливия минимум, който неотглеждащият родител е длъжен да плаща. Няма никаква пречка, при възможност и желание, той да дава средства, надхвърлящи раззмера, указан от съда.

Следва също да се вземат предвид и потребностите, произтичащи от все още ниската възраст на едното дете, свързани с бързото израстване, посещението на училище и следващите от това странични разходи.

Освен това следва да се съобразят и евентуални отклонения от обичайното и очаквано положение, свързани със специални потребности на детето, произтичащи или от здравословното му /най-общо казано/ състояние, или от наличието на специфични способности, и двете налагащи по-големи разходи.

В случая съдът не може да приеме безкритично довода на майката относно такова здравословно състояние на детето, изискващо постоянни разходи, които да намерят отражение и в размера на издръжката. От една страна е видно, че представените с отговора болничен лист, бележка за преглед в частен очен кабинет, фактура, амбулаторен лист, бележки за лабораторни изследвания и епикриза за периода 12.02.-22.02.18г., са създадени в периода от началото на м.01.2018г. до средата на м. 02.2018г. – между датите на подаване на исковата молба и на отговора. От друга страна посещението на частен кабинет и заплащането на прегледа не се обосновава с разумна причина, а от епикризата за пребиваване на детето  в МБАЛ-Сливен от 28.12. до 30.12.2017г. е видно чрез анамнезата, че данните са дадени от майката, при проведеното наблюдение обективно не се потвърждава влошено или тежко здравословно състояние на детето, като оплакванията за кръвотечение от носа и главоболие не се свързват с конкретно заболяване. Няма предписано медикаментозно лечение, препоръчва се единствено спазване на правилен ХДР в дома. Аналогично стоят нещата и по епикризата от 22.02.2018г., както и с оглед новопредставеното във въззивната фаза писмено доказателствено средство – епикриза за престой от 26.03. до 29.03.18г., с окончателна диагноза „хроничен обострен ринит“ и препоръка за спазване на правилен ХДР в дома. Всички други писмени доказателства, касаещи здравословното състояние на детето датират от 2014г. и по-ранни години, етапната епикриза сочи, че се касае най-вече за периодични простудни заболявания. Всичко това не потвърждава тезата за наличие на обстоятелство, налагащо по-големи от обичайните разходи и съответно – по-висок размер на дължимата от бащата издръжка.

На следващо място е необходимо да се  съобразят възможностите на всеки от родителите, като се вземат предвид доказаните им доходи, както и се отчете фактът, че родителят, при когото детето живее – неговата майка, освен в пари, участва в неговата издръжка и в натура, и като полага лични и непосредствени, ежедневни физически грижи за отглеждането и възпитанието му.

За двамата родители са доказани доходи от трудово възнаграждение, като за майката към м. 01.2018г. то е в размер на около 620 лв. месечно, а за бащата – към м.01.2016г. е около 1200 лв. месечно. Въззивният съд намира, че не се налага задължаване на въззиваемия да представи актуално удостоверение за трудовото си възнаграждение, тъй като той не оспорва заявения от насрещната страна размер, не се твърди настъпила промяна, а доказаният размер позволява да се извърши съдебна преценка на релевантните обстоятелства.

За майката е установено, че има по-голямо, навършило на 03.08.2017г. пълнолетие дете,  а за бащата, макар да няма задължения към други низходящи, че подпомага своята майка, поради нестабилното й здравословно състояние, което съдът не може да пренебрегне като утежняващ фактор, макар възходящият да е в следващ ред на лицата с право на издръжка, спрямо низходящия.

При това положение с оглед обективните икономически условия във всяка значима сфера на живота, приложени към нуждите на непълнолетното дете и възможностите на родителите, минимално достатъчният размер за месечната издръжка, с оглед пола, възрастта и състоянието му, е общо 300 лв., от които следва да се възложат съответно 180 лв. на бащата, който има по-висок доход и не полага лични грижи, а остатъкът от 120 лв. – на майката, която ще полага ежедневните грижи за детето и има по-ниски доходи.

Тук следва отново да се посочи, с оглед релевираните с въззивната жалба оплаквания, касаещи несъбирането на доказателства за размера на трудовото възнаграждение на бащата към момента, че сам по себе си размерът на определяната от съда издръжка, не е нито функция, нито пропорционална част от дохода на задълженото лице. Той зависи от няколко фактора, като възможностите на  родителя са само един от тях, понеже се търси оптимален баланс между нужди и възможности, и както бе посочено по-горе, съдът определя задължителният минимум, очертаващ предела на отговорността на всеки от двамата родители, без да превръща издръжката в механично съотношение на две числа. В случая приетият от съда размер е достатъчен да покрие съответстващите на нуждите на детето разходи.

Поради това, като се отчетат всички значими обстоятелства, въззивният съд счита, че за да се охрани в достатъчна степен интереса на искащия издръжка и за да не се засегнат в неоправдана степен правата на даващия я, следва да се определи размер на задължението от 180 лв. месечно, който представлява точката на приближение между хипотетичните долна и горна граници на претенцията на първия и компромиса на втория. Над този размер искането на ответницата в първоинстанционното производство, действаща като майка и законова представителка на малолетното дете, за присъждане на сумата 350 лв. месечно, е неоснователна.

Задължението следва да се изпълнява до настъпване на правоизменящи или правопрекратяващи го факти и се дължи заедно с обезщетение за забава върху всяка закъсняла вноска в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба до окончателното й изплащане.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната отхвърлителна част.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски лежи върху въззивницата, която следва да понесе своите както са направени, въззиваемият не е направил, доказал и претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

         

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение 427/27.04.2018г. по гр.д. № 37/2018г. на СлРС на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: