Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   142

 

гр. Сливен, 11.10.2018 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АНГЕЛОВА

Мл.с.СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 311 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 294 и сл. от ГПК.

Образувано е след решение № 73/03.07.2018 г., постановено по гр. д. № 3181/2018 г.  по описа на ВКС, с което е отменено изцяло решение № 92/08.06.2017 г., постановено по въззивно гражданско дело № 220/2017 г. на Окръжен съд - Сливен и делото е върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав с указания. С решението си въззивният съд е потвърдил изцяло решението на първоинстанционния и е осъдил ищеца да заплати разноски по въззивното производство в размер на 700 лв.

Против второинстанционното решение е постъпила касационна жалба от страна на ищеца, респ. отговор на касационната жалба от ответниците и с определение № 88/19.02.2018 г. на ІІ ГО на ВКС постановено по г.д. № 3181/2017 г. по описа на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 92/08.06.2017 г. постановено по в.гр.д. № 220/2017 г. на Окръжен съд – Сливен, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: При какви условия  може да се приеме, че тече давност противопоставена от един съсобственик на друг, когато собствениците са придобили правата си чрез правни сделки от един и същ праводател и към момента на придобиването лицето, позовало се на давност е било законен представител на лицето, на което противопоставя давността, като и двамата съсобственици са упражнявали фактическа власт върху имота?

Въззивното производство е инициирано по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 268/30.03.2017 г. по гр.д. № 5143/15 г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни, предявените от А.И.К., субективно пасивно съединени установителени искове с правна квалификация чл. 124 ал.1 ГПК, за признаване за установено спрямо Я.В.К. и И.И.К., че ищецът е собственик на долен етаж от къща, ведно с 2/3 идеални части от застроено и незастроено дворно място, образуващо описания в нотариален акт № 57, том II, дело № 701 от 1967 г., недвижим имот в парцел VІ -143 в кв. 4 по плана на **********, попадащи в новообразувания поземлен имот с идентификатор 81387.501.33 по кадастралната карта на **********, целият с площ 1402 кв.м.; на 1/18 идеални части от втори жилищен етаж на същата масивна жилищна сграда; на 1/18 идеални части от дворно място от 435 кв.м.; както и на 1/3 идеална част от останалото дворно място, описано в нотариален акт № 85, том 1, нот. дело № 187, акт № 247/1965 г.; както и за отмяната на констативен нотариален акт за собственост  № 187, том V, дело № 2824/1992 г. до полагащата му се запазена идеална част. Със същото решение, ищецът е осъден да заплати на Я.В.К. и И.И.К. разноски по производството в размер на 700 лв.  

Решението се обжалва изцяло като, се твърди в жалбата, че постановеният акт е неправилен, незаконосъобразен, необоснован и постановен при непълнота на доказателствата. Навеждат се доводи за неправилност на извода на съда, че предметът на прехвърлителната сделка, обективирана в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 57, том ІІ, нот.дело № 701/1967 г. е невъзможен и следващото се от това заключение за нищожност на сделката на основание чл. 26, ал.2 ЗЗД. Недоволен ищецът е останал и от становището на съда, че е загубил правото си на собственост върху 2/3 от дворно място в парцел VІ -143 в кв. 4 по плана на **********, поради упражнено непрекъснато, явно и необезпокоявано владение от страна на И. и Я. К. върху цитираната идеална част от имота. Навеждат се доводи за наличие на признание от страна на първата ответница, че ищецът притежава 2/3 от дворното място. 

С жалбата беше направено доказателствено искане за приемане на писмени доказателства, които бяха отхвърлени от въззивния съд.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК от въззиваемите страни е постъпил писмен отговор, с който ответниците по първоинстанционното производство Я. и И. К., оспорват въззивната жалба. Твърди се, че наведените аргументите са неоснователни. Моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и да потвърди атакувания акт. Оспорва допустимостта, относимостта и необходимостта на представените доказателства. Претендира разноски за тази инстанция за адвокатски хонорар.

В изпълнение на указанията на върховната инстанция, дадени в № 73/03.07.2018 г., постановено по гр. д. № 3181/2018 г.  по описа на ВКС, беше допусната, изготвена и приета съдебно-техническа експертиза. Същата остана неоспорена от страните.

В с.з., за въззивника А.К., редовно призован, се явява лично и с  представител по пълномощие. Страната прави изявление, че поддържа жалбата и прави ново доказателствено искане, с което се домогва да докаже чрез гласни доказателствени средства, че приземният етаж е самостоятелен обект, тъй като е жилище и е обитавано. Съдът е отхвърлил искането. Посочва още, че процесният етаж следва да се приеме като жилищен както повеляват мотивите на ТР 96/16.11.1971 г. ВКС, въпреки че там се разглеждат въпроси касаещи съдебната делба. Сочи, че етажът и сградата към 1967 г. е била завършена, поради което и е била обект на перхвърлителната сделка. Изтъква се аргумент, че изводът на вещото лице, че обектът не съставлява жилище е базиран единствено и само на строителни и технически норми, действали след построяване на сградата, а всъщност той се е ползвал за такова първоначално от бабата и дядото, а в момента от родителите му.

В същото заседание процесуалният представител на въззиваемите, които също се явяват лично, моли да се остави жалбата без уважение и атакуваният акт да се потвърди. Излага се съображение, че събраното в хода на делото доказателство, а именно заключението на съдебно-техническата експертиза, допълва доказателствената маса от първата инстанция и води до обоснованост на изводите на първата инстанция. Поддържа се довод за изтекла в полза на едната въззиваема и нейният починал съпруг, 10 годишен срок на придобивна давност и се сочи правилност на извода на първоинстанционния съд относно намаляването на завещателните разпореждания. Развиват се доводи, че спорният етаж от къща не отговаря на нормативните изисквания и преди 1967 г. и сега. Посочва се, че сградата е била завършена само в груб строеж към момента на сделката – 1967 г.  и е била довършена от едната въззивница и съпруга й, и че последващото му ползване като жилище не може да заздрави една нищожна сделка.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно.

 Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е в по-голямата си част правилна и кореспондираща с доказателствения материал, но следва да се допълни, детайлизира и измени по следният начин:

 Безспорно по делото, а и от представеното по делото Удостоверение за наследници изх. № 16, от 27.01.2016 г. (л. 42 от първоинстанционното производство) се установява, че общият наследодател на страните в производство - И.И. К. е бил син на И.К. К. (дядо И.) и Д. И. К. (баба И.). От представените нотариални актове (л.8-13 от първоинстанционното производство) се установява, че И.К. К. на 06.11.1964 г. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост № 83, т. III, нотариално дело № 1074/1964 година, съгласно който е признат за собственик по давностно владение, наследство и доброволна делба на празно дворно място, образуващо парцел Х (ІХ)- 143, в кв. 4 по плана на **********, Сливенски окръг, състоящо се от 525 кв.м. Д.(Д.) И. К., позовавайки се на покупка и давностно владение, на основание извършена обстоятелствена проверка и въз основа на постановление от 24.12.1964 г. се снабдила с констативен акт за собственост № 185, т. III, нотариално дело № 1329/1964 година върху дворно място с постройките в него, образуващо имот планоснимачен № 143, парцел V-143, в кв. 4 по плана на **********, Сливенска окръг., състоящо се от 453 кв.м. имотите били съседни и се стопанисвали от двамата съпрузи.

По данни от изготвената в хода на въззивното производство съдебно техническа експертиза, която съдът кредитира изцяло като безпристрастно и компетентно изготвена, като се отчитат пречките от техническо естество, които затрудняват отговорите на някои въпроси, в гореописания парцел с № 5-143 през 1947 г. е съществувала жилищна сграда, която към настоящият момент е с идентификатор 81387.501.33.2.

По данни на свидетелски показания на свид. Т. И. - родена 1936 г., И.К. и Д. К. са обитавали тази сграда, която не е била измазана, основно приземния етаж, тъй като „отгоре имаше само една стаичка изкарана”. Показанията на свидетелката, съдът кредитира в по-голямата им част, като достоверни и неповлияни, но следва да бъдат отчетени както възрастта на свидетелката, така и отдалечеността на възприетото във времето. Съдът не кредитира показанията на свидетелката в частта относно „старата” и „новата” къща, тъй като те остават неподкрепени, нито от експертизата, нито от показанията на другите свидетели. Детайлите и особеностите на случките, които свидетелката разказва, са индикация за безпристрастност и лично възприятие. От показанията става ясно, че когато „Д.” – ищецът по първоинстанционното производство и настоящ въззивник е бил 7-8 годишен (1963-1964 г.) семействата са се помещавали в сградата, тъй като свидетелката е „помагала да сервираме” на Я.К. –ответница по делото на първия надземен етаж, тъй като е стъпвала по „каратаван” (гредоред). По-нататък в показанията свидетелката твърди, че „Те и старите, докато дядо И. почина и после баба И., там живееха в къщата”.  От удостоверението за наследници става ясно, че дядо И. (И.К. К.) е починал 1966 г. Според житейската и логиката преминаваща в показанията на свидетелката се налага изводът, че първо е бил завършен приземният -вкопан етаж на къщата, а след бракът на сина на И.К. К. с Я.К. са построили и довършили надземния, където са заживели новото семейство и свидетелката е помагала за сервирането.  

Безспорно по делото и подкрепено от писмените доказателства (Удостоверение за наследници) е обстоятелството, че И.И. К. встъпва в брак с Я.К. и през 1956 г. се ражда синът им А.И.К. – ищец в първоинстанционното производство и настоящ въззивник, а през 1959 г. –дъщеря им И.И.К. ответница в първоинстанционното производство и настояща въззиваема.

От представения нотариален акт № 85, т. 1, нотариално дело № 247/1965 г. се установява, че на 11.03.1965 г. с договор за покупко-продажба на недвижим имот, Д. И. К., продала на общия на страните наследодател и неин син - И.И. К.,  само горния етаж от жилищната сграда, състоящ се от две стаи и салон, заедно с 1/3 ид.част от дворното място от собствения си недвижим имот планоснимачен № 143, образуващ парцел V- 143, в кв.4 по плана на **********, с площ целия 453 кв.м. застроено и незастроено при съседи: улица, К. И. К., И.К. К. и С.К..

От представения нотариален акт № 57, т. II, нотариално дело №701/1967 г. се установява, че Д. продала на въззивника и неин внук - А.И.К., чрез баща му и законен представител И.И. К., следния свой недвижим имот: целия долен /хизбен/ етаж на масивната постройка, находяща се в парцел 5 (погрешно посочен като 6 според експертното заключение) -143 в квартал 4 по плана на **********, Сливенски окръг, състоящ се от 453 кв.м. при граници: улица, И.К. К. от двете страни и С.К., заедно с 2/3 ид.част от застроеното и незастроено дворно място, образуващо описания по-горе парцел.

            От показанията на цитираната по-горе свидетелка и останалите свидетели по делото, чиито показания се кредитират от съда в по-голямата си част, тъй като в зависимост от личните им възприятия между тях има известни противоречия, които няма да бъдат обсъждани, тъй като не водят до правно-релевантни заключения, може безспорно да се направи извода, че през годините до смъртта им в имота живеят И.К. К., Д. И. К., И.И. К., Я.В.К. – живуща там и към настоящия момент, А.И.К., който е живял и ползвал имота докато е станал полицай и се е преместил в гр. Сливен, но често е посещавал имота, облагородявал го, извършвал СМР, построил гараж и заедно със сина си построил барбекю. От свидетелските показания става ясно и че границите на имота не са се променяли през годините.

От извършената и възприета експертиза се установява още, че още 4 сгради са били построявани поетапно в годините 1989 – лятна кухня с идентификатор 81387.501.33.1, сграда – гараж 1984 г. с идентификатор 81387.501.33.3, селскостопанска сграда – 1970 г. с идентификатор  81387.501.33.4 и масивна тоалетна с идентификатор 81387.501.33.5. Процесната масивна жилищна сграда, строена през 1947 г., предмет на прехвърлителните сделки от 1965 и 1967 г. е с идентификатор: 81387.501.33.2 и е установено, че се състои от следните помещения и етажност:

-          застроена площ от 68 кв.м.;

-          полуподземен етаж, със същата площ, състоящ се от две стаи, коридор и склад. Етажът е вкопан под нивото на прилежащия дворен терен от юг – 50 см, а от останалите три страни на сградата, с оглед на наклонения терен на дворното място - от 1,00 до 1,50 м. В коридора е организирана кухня с мивка и самостоятелен достъп до етажа;

-          надземен основен етаж – състоящ се от две стаи и коридор с площ от 68 кв.м., с организирана в коридора кухня с мивка и самостоятелен достъп от дворното място.

Съгласно експертното заключение към 1967 г. долният (избен) етаж на сградата не е отговарял на строителните правила и норми към ППЗПИНМ, за жилище, поради вкопаността му под нивото на дворния терен.

През 1989 г. е изготвен нов регулационен план. По данни от исковата молба, подкрепени от данните на експертизата, поради липсваща регулационна преписка, не е възможно да се установи защо и как при обединяването на имоти с номера  V- 143 и Х -143 с площ съответно от по 453 и 525 кв.м.  се получава един единствен парцел с номер ХІІІ – 33 от кв. 7 по плана на **********. Страните по делото не спорят, а и свидетелските показания го потвърждават, че имот ХІІІ-33 от кв. 7 по плана на с.Чинтулово съвпада по граници с обединени имоти  V-143 и Х-143, което следва да покаже, че имотите следва да се считат в същото съотношение помежду си, както се съотнасят към простия сбор от квадратурите си 978 кв.м., така и към 1430 кв.м., които по-късно с приемането на нов регулационен план от 2008 г. са изчислени да са 1401 кв.м.

От представения нотариален акт № 187, т. V, нотариално дело № 2824/1992 година се установява, че на 14.10.1992 г. И.И. К., се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот с дворно място състоящо се от 1 430 кв.м., образуващо парцел XIII - 33, в кв. 7 по плана на с.Чинтулово, при граници : улица, парцели XIV - 32, XI - 35, XII - 34, ведно с полумасивна жилищна сграда от 50 кв.м., масивна лятна кухня от 20 кв.м., масивен гараж от 40 кв.м. и стопанска сграда от 60 кв.м.

           След смъртта на И.И. К., през 2000 г. съпругата му Я.В.К. *** е обявила саморъчното му универсално завещание, съставено през 1989 г., което се установява от негов препис, представен с отговора на исковата молба (л. 43 от първоинстанционното производство). В него И.И. К. завещава цялото си движимо и недвижимо имущество, на съпругата си Я.В.К..

От представения Констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание наследяване по завещание и по закон № 111, т.II, рег. № 2985, дело № 287/2012 година по описа на нотариус Е. Ш., вписана в регистъра на НК под №128, с район на действие - района СлРС, се установява, че на 04.04.2012 г. Я.К. се е снабдила с документ за собственост  за 1/3 ид.част от поземлен имот с идентификатор № 81387.501.33 по кадастралната карта **********, целия с площ 1 402 кв.м., трайно предназначение урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, стар идентификатор: няма, номер по предходен план 33, кв.7, парцел ХIII, ведно с целите построени в имота сгради с идентификатори № 81387.501.33.1, № 81387.501.33.2, № 81387.501.33.3, № 81387.501.33.4 и № 81387.501.33.5

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи:

Правилно първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл. 124 от ГПК като положителен установителен иск за собственост на долен етаж на масивна жилищна постройка, заедно с 2/3 ид.ч. от застроеното и незастроено дворно място, образуващо описан в нотариален акт № 57, том II, дело 701 от 1967 година недвижим имот в парцел 5-143 (погрешно посочен като 6) в кв. 4 по плана на с.Чинтулово, попадащи в новообразувания поземлен имот с идентификатор № 81387.501.33 по кадастралната карта **********, целия с площ 1 401 кв.м., на 1/18 ид. части от втория жилищен етаж от на същата масивна жилищна сграда , на 1/18 ид .части от 435 кв.м., както и на 1/3 ид. части от останалото дворно място, обективирано в нотариален акт № 85, т. 1, нотариално дело № 247/1965 г. След размяната на книжа и оставянето без движение на исковата молба със становище по отговора на исковата молба (л. 59) е въведен нов петитум като едновременно са изменени и фактите, а именно да се установи, че А.И.К. е едноличен собственик на сгради с идентификатори 81387.501.33.1, 81387.501.33.3, 81387.501.33.4, 81387.501.33.5, защото ищецът сам ги е строил. Претенцията се поддържа в следващи становища. Съдът не е приел да се произнася по тази претенция, тъй като същата не е очертана с първоначалната искова молба и е приел, че не е бил валидно сезиран. Настоящият състав на въззивния съд се солидаризира с този извод и го счита за правилен.

Със становището, обаче валидно е въведено възражение за възстановяване на запазена част, което произтича от представения с отговора на исковата молба документ – саморъчно завещание.  Поради това и рамките на спора очертани от Районния съд следва да се запазят като правилни и законосъобразни, като същите не са били прекроени с решението на ВКС, дало повод за настоящото производство. Правният интерес от воденето на установителния иск е наличен с оглед на съставения документ от първата ответница за констатиране на правото й на собственост, обективиран в нотариален акт № 111, т.II, рег. № 2985, дело № 287/2012 година по описа на нотариус Е. Ш..

Решението следва да се отмени частично като неправилно и незаконосъобразно, като се има предвид следното: А.И.К. е станал собственик на 2/3 идеални части от поземлен имот V-143 от кв. 4 по плана на ********** и долен (избен) етаж от къща находяща се в същия недвижим имот. Правото на собственост върху тези обекти му е прехвърлено от неговата праводателка и собственичка Д./Д. К., чрез покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 57, т.II, нотариално дело №701/1967 г., същата е била собственик на предмета на сделката и тя е породила своя вещнотранслативен ефект. По отношение на възражението на въззивниците, че долен (хизбен) етаж от къща не отговаря на строителните правила и норми действащи към момента на сделката и към настоящия момент следва да се направят следните разсъждения: Действително от изготвената по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че долният етаж, не е отговарял на техническите правила и норми приети като нормативен акт СТРОИТЕЛНИ ПРАВИЛА И НОРМИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕ НА НАСЕЛЕНИ МЕСТА (издадени от председателя на Комитета по строителство и архитектура, обн. бр. 75 от 18 септември 1959 г. и отм. с § 3, т. 1 от преходните и заключителните разпоредби на Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство - ДВ, бр. 69 от 2 септември 1977 г. и бр. 70 от 6 септември 1977 г.), които са действали към момента на прехвърлителната сделка. Съгласно постановките на Т.Р. 96 от 1971 г. - ППЗПИНМ от 1950 г. и  Строителните правила и норми, са уреждали изключително положението на сградите, които ще се строят след влизането им в сила. Съгласно § 121, 290 и сл. от ППЗПИНМ построените по време на стари строителни правила и норми сгради си остават да съществуват със старите им вид и архитектурно устройство, което означава, че законът допуска съществуването им. Поради това, върховната инстанция приема, че за целите на чл. 39, ал. 3 от ЗС следва да се допусне самостоятелното им ползване. А щом построените сгради при действието на старите строителни правила и норми в сила до 17.05.1963г. съгласно предвиденото в пар. 155 и пар. 290 и сл. от ППЗПИНМ могат да запазят съществуването си и да бъдат ползвани и вътрешно преустроявани дори да не отговарят на новите строителните правила и норми в сила от 17.05.1963г., тези сгради и части от тях могат да бъдат самостоятелен обект на правото на собственост докато съществуват (така Р 532/25.05.2011 по г.д. 532/2010 г. І ГО ВКС). Тълкувателното решение поставя ограничение пред сградите, които не отговарят на изискванията, а именно: същите да не съставляват нови жилища, а да са се ползвали за такива и без преустройство. Именно този факт се доказа от свидетелските показания, според които долният етаж се е ползвал като самостоятелно жилище към 1963 г.,към 1967 г. и към настоящия момент. Поради това се налага изводът, че процесният етаж от къща е годен предмет на собственост и като такъв е бил прехвърлен с валидна двустранна сделка, при която общият наследодател И.И. К. е бил законен представител на малолетния тогава въззивник А.К..

По отношение на другото възражение, а именно това за изтекла придобивна давност в полза на И. К., то следва да се споделят изложените мотиви в решението на ВКС, като се има предвид, че К. е бил законен представител на К. и е упражнявал фактическа власт над цялата вещ, но е владял своята идеална част от нея, а именно 1/3 идеална част от дворното място и е бил държател на другите 2/3, които е държал за сина си.  Разсъжденията следва да бъдат същите и по отношение на долния избен етаж от постройката. Не се доказа да е упражнявано владение на идеалните части на сина на основание изключващо владението на непълнолетния, а по-късно и пълнолетния К.. До 1974 г. ищецът е бил непълнолетен, поради което между родителите му и него давност не е текла на основание чл.84 ЗС вр. чл.115, ал.1, б.“а“ ЗЗД. В тази хипотеза установената фактическа власт е върху обща вещ и презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана. Няма доказателства по делото след 1974 г., от държател И. К. да е преминал към своене на правата на сина си, придобити по договора с неговата баба и да е демонстрирал промяна в намерението си, а именно да ги владее за себе си. Установено е, че имотът е ползван съвместно, като всеки е упражнявал правото си на собственост. Ответниците не доказват ищецът да е дал съгласие правата му да бъдат завладяни от родителите му. Поради това не може да се сподели изводът на първоинстанционния съд, че е изтекъл 10 годишен срок на явно и несмущавано владение, което да влече след себе си придобиване на 2/3 идеални части от дворното място и долен етаж от къща от страна на общия наследодател.

По отношение на останалата част от претенцията, то тя се явява неоснователна, тъй като по силата на констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност и наследство № 187, т. V, нот. дело № 2824/1992 г. и универсалното завещание, обявено в служба по вписвания през 2000 г. от Я.К., то тя се явява собственик на останалите идеални части от процесния поземлен имот  и по отношение на тези части легитимиращатата сила на констативния нотариален акт не  е оборена. Във връзка с гореизложеното решението на първоинстанционния съд в тази му част следва да се потвърди.

Следва да се уточни, че въведеното възражение за накърняване на запазената част на ищеца и настоящ въззивник, по чл. 30 от ЗН, чрез представеното по делото и обявено от съдия по вписванията на 13.07.2000 г. саморъчно завещание с № 604/03.07.2016 г.акт 80,  том І вх. № 596/2016 г. , че същото се явява преклудирано с оглед изтичането на пет годишния давностен срок за предявяването му, съгласно постановките на ППВС  № 7/73 г., т. 3, б. "г" вр. с чл. 110 от ЗЗД. За начален момент на давността следва да се приеме обявяването на завещанието, тъй като именно към този момент Я.В.К. обективира намерението си да се ползва от завещателното разпореждане в нейна полза (така Р № 142/21.04.2012 г. по гр. д. № 988/2011 г. на ВКС; Р № 176 от 15.05.2010 г. по гр.д. № 673/ 2009 г. на ВКС, Р № 3* от 28.04.93 год. по гр. д. № 946/92 г. на ВС, I г. о.) В установената практика на върховната инстанция, началният момент се определя от обявяването на завещанието, защото в този момент за пръв път заветникът обективира намерението си да се ползва от правата по завещанието, а и нотариалните и книгите по вписвания са публични, а обявяването има оповестително действие и всеки, а още повече наследниците на завещателя, може/са могли/ да се уведомят за наличието на завещание и за лицето, в полза на което е направено то, за да защитят евентуално накърнени с него свои имуществени права – така Р № 176/15.05.2010 г. по гр.д. № 673/ 2009 г. на ВКС. Поради горното съдът се солидаризира с крайните изводи на първоинстанционния съд по отношение на въведеното възражение.

С оглед изискванията към съдебното решение, поставени с реш. № 73/03.07.2018 г. по гр.д. 3181/2018 по описа на ІІ ГО на ВКС, следва претенцията въведена от ищеца, да бъде прецезирана като й бъде даден адекватен на съвременната кадастрална карта израз. В изготвената експертиза изрично се посочва, че поради липсваща регулационна преписка не може да се установи, по какъв ред и на какво основание е бил образуван имот с планоснимачен № ХІІІ – 33 с квадратура от 1430, впоследствие уточнена с план от 2008 г. на 1401 кв. м., но същият е бил в настоящите си граници, които както се установи от свидетелските показания, не са били променяни. В тези граници имотът е бил заснет по кадастралния план на местността от 1989 г., както и в кадастралната карта от 2008 г. Един недвижим имот се характеризира и описва чрез няколко съществени признака и без съмнение площта му е един от тях. Също така не може да се отрече и че предметът на един договор следва да бъде така посочен, че да може да бъде конкретизиран недвусмислено. Така е описан недвижимият имот в нотариалния акт за придобиването му от общата праводателка на И. К. и А.К., както са съществували неговите граници. През 1939г., а и през 1967 г. не е съществувало заснемане на имотите в ********** и имотите не са били измервани точно, като по този начин площта в нотариалните актове е записвана неточно, но съвпадащо с първоначалния, с който праводателката е придобила имота. Същото се отнася и за имота, който е бил собственост на И.И.К. и в последствие  е бил включен в имот с планоснимачен № ХІІІ- 33, в кв. 7 по регулационния план на **********, приет през 1989 г. 

Площта е фундаментален индивидуализиращ белег по отношение на имота, но не е такъв по отношение на разпорежданията и наследствените правоотношения. Докато при конкретизирането на имот може да се наложи въз основа на площта да се определят границите му, то при конкретизирането на предмета на правоотношенията свързани с него, ако границите като такива са известни и безспорни /както в случая/, те “затварят” този предмет в себе си и са достатъчни за определянето му. В случая е резонно да се приеме, че това, което се намира между тези граници е съдържанието на предмета на наследствените и договорните правоотношения независимо дали е посочена точно или не площта, тъй като тя може да бъде намерена по чисто математичен път или както е сторено в последствие – чрез заснемане.

Това е основание на съда да приеме, че има пълно тъждество между имоти №№ V- 143 и Х-143 с този с №  ХIII- 33 и те попадат изцяло в него, като отношенията следва да се определят при съотношение еднакво, както от простия сбор от неточните квадратури, така и от точната, заснета и определена с последният кадастрален план, а именно този от 2008 г.

Въпреки че общият имот възниква с приемането на регулационният план от 1989 г., съдът не може да приложи служебно и без достатъчно данни за основанието, на което възниква обединението на поземлените имоти, режима  им и възникналите във връзка с това отношения между съсобствениците, чл. 31, ал.1 от ЗТСУ (отм.), в редакцията му действаща към 1989 г., и да счете правата на съсобствениците в обединените парцели за равни.

В резултат на горното, идеалните части на ищеца следва да се сметнат, като се изчисли съотношението на 2/3 от известната към прехвърлителната сделки квадратура - 453 кв.м.  към общата квадратура на общия имот преди заснемането, а именно (453+525) 978 и същото се приравни към вече уточнената/актуална квадратура на новоотразения в кадастралния план от 2008 г. имот, а именно ПИ с идентификтор 81387.501.33 и площ от 1401 кв.м. При тези разсъждения и след извършване на математическите действия (2/3 от 453 е равно на 302, което като се раздели на 978 се получава съотношение 0,3088, което е 3088/10 000 или 309/1000), се получава, че ищецът е собственик на 309/1000 идеални части от ПИ с идентификатор 81387.501.33, по кадастрална карта на **********, с адрес **********, целият с площ от 1401 кв. м., трайно предназначение на територията урбанизирана, със стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 33, квартал 7, парцел ХІІІ при съседи: ПИ  81387.501.452 81387.501.34 81387.501.35 81387.501.475 81387.501.333, ведно с целия долен (избен)  етаж от сграда с идентификатор 81387.501.33.2 със застроена жилищна площ от 68 кв.м., с начин на трайно ползване: Еднофамилна жилищна сграда.

За разноските: С оглед изхода на делото, а именно: предявен е иск с правна квалификация - чл. 124 от ГПК, като същият е частично уважен. Уважената част от иска следва да се изчисли като от определената от ищеца цена на иска се извади данъчната оценка на имотите, предмет на уважената претенция, а именно: половината,  от данъчната оценка на жилищната сграда с идентификатор 81387.501.33.2, а именно 1592 лв. и 309/1000 от 4578 лв., което се равнява на 1414,75 или общо 3006,75 лв. което представлява 64/100 от първоначалната цена на иска и е съответно от всички направени разноски. На ответниците следва да се възложат да заплатят на ищецът 64/100 от 500 лв. адвокатско възнаграждение, 100 лв. ДТ или 388,87 лв. Съгласно ТР 6/2012 г. за да се присъдят разноски на страната, същите трябва да бъде доказано, че са платени, а за заплащането на 39 лв. такса скица и 12 лв. такса вписване, доказателства не са представени.

Ответната страна също има право да получи от ищеца направените от него разноски за първата инстанция, съразмерно отхвърлената част от претенциите, а именно: 36/100 от 700 лв. адвокатско възнаграждение или 252 лв., които да се разделят по равно за всяка от ответниците.

За разноските във върховната инстанция, тъй като въззивното решение е отменено изцяло като неправилно и производството е върнато за ново разглеждане, т.е. касационната жалба е уважена, то следва да се възложат всички разноски по производството на И. и Я. К., а именно 855 лв. за държавна такса и адвокатски хонорар.

За разноските в настоящото исково производство, тъй като решението на първоинстанционния съд е обжалвано изцяло то следва разноските за тази инстанция да бъдат сметнати по горецитираното съотношение, тъй като въъззивната жалба е уважена само частично: 64/100. По сходни разсъждения – въззиваемите И. и Я. К. дължат на А.К. 25 лв. ДТ такса по въззивното обжалване, 500 лв. адвокатско възнаграждение и депозит за ВЛ в размер на 150 лв., или сумата от 432 лв.

Респективно А.К. дължи на въззиваемите страни,  разноски в размер на 36/100от 700 лв. адвокатски хонорар и 150 лв. депозит за вещо лице, а именно 306 лв. за въззивните инстанции.

Водим от горното съдът:  

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ решение № 268/30.03.2017 г. по гр.д. 5143/2015 г. на Сливенски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от А.И.К., против Я.В.К. и И.И.К., установителен иск за собственост на основание чл. 124 от ЗС, да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на долен етаж от масивна жилищна постройка, заедно с 2/3 идеални части от застроеното и незастроено дворно място, образуващо описан нотариален акт № 57, том ІІ дело 701 от 1967 г., недвижим имот в парцел 6-143 в кв. 4 по плана на **********, попадащи в новообразувания Поземлен имот с идентификатор № 81387.501.33 по кадастрална карта на **********, **********, с адрес **********, **********, целият с площ 1 402 кв. м., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Я.В.К., ЕГН **********,*** и И.И.К., ЕГН ********** ***, че А.И.К., ЕГН **********,***, е собственик на придобивно основание – покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 57, т. II, нотариално дело №701/1967 г., на 309/1000 идеални части от ПИ с идентификатор 81387.501.33, по кадастрална карта на **********, с адрес **********, целият с площ от 1401 кв. м., трайно предназначение на територията урбанизирана, със стар идентификатор: няма, номер по предходен план: 33, квартал 7, парцел ХІІІ при съседи: ПИ  81387.501.452 81387.501.34 81387.501.35 81387.501.475 81387.501.333, ведно с целия долен (избен) етаж от сграда с идентификатор 81387.501.33.2 със застроена жилищна площ от 68 кв.м., с начин на трайно ползване: Еднофамилна жилищна сграда.  

Потвърждава решението в останалите обжалвани части като правилно и законосъобразно.

ОСЪЖДА Я.В.К., ЕГН **********,*** и И.И.К., ЕГН ********** *** да заплатят на А.И.К., ЕГН **********,***, сумата от 388,87 лв. представляваща сторените от него в първата инстанция разноски  съразмерно на уважената част от иска,  сумата от 855 лв. представляваща сторените от него разноски за касационната инстанция, и сумата от 432 лв. представляваща сторените от него разноски във въззивните инстанции, съобразно уважената част от иска.

ОСЪЖДА А.И.К., ЕГН **********,*** да заплати на Я.В.К., ЕГН **********,*** и И.И.К., ЕГН ********** ***, сумата от 252 лв., представляваща съразмерна част на сторените от тях разноски за първа инстанция, съобразно отхвърлената част от иска и сумата от 306 лв.  представляваща съразмерна част на сторените от тях разноски, за въззивните инстанции, съобразно отхвърлената част от иска.

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                     2.