Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  126

 

 

гр. Сливен, 12.09.2018 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на дванадесети септември през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                       мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 328 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 701/19.06.2018г. по гр.д. № 636/18г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София, против Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София иск с правно основание чл. 410 от КЗ за заплащане на сумата 198, 34 лв., представляваща изплатено от застрахователя застрахователно обезщетение по застраховка „Каско стандарт“ за имуществени вреди, причинени на трето лице в резултат на ПТП, настъпило на 17.04.2017г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата, считано от датата на предявяванена исковата молба – 12.02.2018г. до окончателното изплащане и са присъдени на ответника разноските по делото.

 С въззивната си жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува решението изцяло, като заявява, че то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че от събраните по делото доказателства са установени безспорно времето, мястото и механизмът на процесното ПТП, причинноследствената връзка между него и посочените в исковата молба имуществени вреди на лекия автомобил на застрахования собственик, на което ищецът е заплатил застрахователното обезщетение по валидно сключената застраховка „каско“. Не е съгласен с констатацията на районния съд, че тъй като мястото на ПТП било в Ямболска област и отговорно било ОПУ-Ямбол, искът следва да бъде воден срещу друго юридическо лице. Искът е предявен срещу Агенция „Пътна инфраструктура“, което лице отговаря дори и мястото на ПТП да е в Ямболска област.

С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи иска. Претендира разноските за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който заявява, че жалбата е неоснователна, атакуваното решение – правилно, поради което иска то да бъде потвърдено. Няма направена претенция за разноски, няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, като отмени решението и му присъди изцяло исковите суми. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК.

В с.з. за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, оспорва въззивната жалба,  поддържа отговора си и иска да бъде потвърден обжалваният акт. Няма заявена претенция за разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението  е  правилно, поради което следва да бъде потвърдено, макар на различни основания.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско стандарт”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увредения, следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ.

 Така правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на посочената законова норма от КЗ, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

Прието е от решаващия съд, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и трето лице, като застрахован, по застраховка „каско стандарт“, действала през периода, в който е осъществено увреждащото събитие. Доказано е извън съмнение наличието на формалната  предпоставка, визирана във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ за ангажиране отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховката, тъй като то безспорно е изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице. Чрез това действие правото на регрес се активира от застрахователя, тъй като той със заплащането на обезщетението на застрахования собственик на увредената вещ, встъпва в правата му срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното.

Това право обаче par excellence се обуславя от деликтното правоотношение мужду последните двама и при това положение върху ищеца лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД     деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. Отговорността на ответника като юридическо лице, е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл.

Настоящият въззивен състав намира, че не са доказани няколко от съществените елементи на непозволеното увреждане, което обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на главния иск.

Решаващият съд също е счел претенцията за неоснователна и я е отхвърлил като такава, но на основание, което въззивната инстанция не споделя. Виждането на СлРС, че ответникът е ненадлежен – тоест, че не е пасивнолегитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като не е страна в материалното правоотношение и не е носител на материалноправното задължение, не издържа критика.

Искът е предявен срещу Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, като за адрес за призоваване е посочен този на „Пътно поддържане Сливен“ ЕООД, гр. Сливен. Действително, в диспозитива си съдът се е произнесъл по отношение на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, но цитираните по-горе съображения, изложени в мотивите, касаят „Пътно поддържане Сливен“ ЕООД, гр. Сливен.

Съгласно чл. 21 ал. 2 от ЗП, Агенция "Пътна инфраструктура" е юридическо лице на бюджетна издръжка към министъра на регионалното развитие и благоустройството, със седалище София и със специализирани звена: областни пътни управления  /които не са ЮЛ/ и Институт по пътища и мостове, в ал. 3 са уредени указателно правомощията й, като съгласно чл. 29 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“ /ПСДОРАПИ/, ОПУ са 27 на брой и съгласно чл. 30 ал. 1 от ПСДОРАПИ осигуряват изпълнението на определени функции на агенцията на територията на една административна област, които са подробно развити в ал. 2 и сред тях са да: организират дейността по текущия ремонт и по поддържането на републиканските пътища в съответната област; да набират, поддържат и актуализират информация и подробна пътна база с данни за текущото технико-експлоатационно състояние на републиканските пътища на територията на областта, малките пътни съоръжения, пътните принадлежности, крайпътните обслужващи обекти, рекламните съоръжения и пътните имот; да изготвят програми за ремонт на републиканските пътища на територията на областта и ги представят на централната администрация на агенцията; да осъществяват надзор на дейността на лицата, на които е възложено да поддържат пътищата.

Всичко това сочи на два извода – че в настоящия случай отговорността за състоянието на  пътя, на който се е осъществило твърдяното увреждане, е на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, а конкретното задължение за поддържането му, за констатиране на лошото му състояние и  за предприемане на мерки за ремонтирането му, е на това ОПУ, в чиято територия попада този път – ОПУ – Ямбол. Това означава, че ответникът – така, както е посочен от ищеца, е  и процесуално, и материалноправно легитимирана страна, тъй като е правосубектно лице и е носител на задълженията, чието неизпълнение се твърди.

Що се отнася до това, че ОПУ-Ямбол, а не ОПУ-Сливен, /което ищецът никога не е твърдял/, е било пряко задължено да осъществи горните действия – това не рефлектира върху отговорността на А“ПИ“, може единствено да има значение относно местната подсъдност при разглеждане на спора между застрахователя и ответника Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, но дори при предявяването му по местонахождението на необвързаното с преки ангажименти ОПУ-Сливен – в Сливенския РС, то щом ответникът не е направил в законовия срок по чл. 119 ал. 3 от ГПК възражение за неподсъдност, тя се е санирала, искът е надлежно разгледан от съда, пред който е предявен, и постановеното решение не е опорочено от това обстоятелство. А, както вече бе посочено,  А“ПИ“ носи отговорност за действията или бездействията на всички свои ОПУ.

Искът обаче е неоснователен по други причини. Въззивният съд счита, че не са доказани несъмнено противоправното поведение на ответника /чрез съответните натоварени лица/ и причинната връзка на поведението му с настъпилата вреда.

На спорното поле по начало е бил поставен въпросът, касаещ наличието на непозволено увреждане, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт.

Ищецът твърди, че произшествието, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило вследствие на попадане на автомобила в необозначена и необезопасена дупка в пътното платно, задължението за поддържането на което лежи върху ответника.

Последният се брани с правопрепятстващия аргумент, че към спорния момент на посоченото място на пътното платно изобщо не е имало дупка или каквато и да било неравност /едва в защитата по същество той въвежда като аргумент, че такава не е имало на територията на ОПУ-Сливен, а на ОПУ-Ямбол, което, с оглед гореизложеното, е несъстоятелно/.

Събрани са две групи диаметрално противоположни, поради което и взаимно изключващи се, доказателствени средства относно местонахождението и наличието на дупка в пътното платно.

Основната разлика между тях, извън видът им, е времето на създаването/събирането им.

В исковата молба ищецът обозначава мястото така: „След нагорнището преди с. Еленово“. Това е и фактът, подлежащ на доказване.

При уведомяване на застрахователя за настъпване на щетата, в заявлението на застрахования водач Стоян Христов и в попълнените декларации от него и свидетеля Владимир Димитров /което е сторено на 18.04.2017г, въпреки, че ПТП е настъпило на 17.04.2017г./, те не посочват с достатъчна конкретика мястото на събитието. След изплащане на обезщетението и предявяване на регресната претенция към застрахователя, последният е поискал писмено уточнение от свидетеля и със саморъчно изписано такова от 08.08.2017г. той ясно и изрично посочва мястото като „след нагорнището преди с. Еленово“.

С протокол от 20.02.2018г., съставен от служители на ответника /по назначена от него проверка/, било констатирано, че на така обозначения участък от пътя няма дупка, неравност, следи от такива или от ремонт на такива.

От своя страна, назначената от съда СТЕ е дала заключение, подадено в деловодството на 05.04.2018г., в което се потвърждава от вещото лице горното наблюдение на комисията – липса на неравност на пътя или нарушаване на настилката му.

В с.з. на 16.04.2018г. разпитаният като свидетел застрахован собственик Стоян Христов заявява, че дупката е била „преди нагорнището“, което налага разпит на свидетеля Димитров, проведен в с.з. на 15.05.18г. и той прави идентично гласно изявление. Допуснатата допълнителна експертиза констатира на новопосоченото място наличие на кръпка на дупка на пътното платно и образувана вляво от нея незапълнена неравност, стигаща до осевата линия.

При така очертаната доказателствена наличност въззивният съд не счита, че е убеден в твърденията на ищеца, въведени с исковата молба, очертаващи обсега на доказване, а фактическото им изменение в хода на процеса е недопустимо.

Също така този състав намира, че свидетелските показания, събрани след представянето на експертното заключение, са компрометирани, особено в светлината на по-рано дадените съвършено различни данни от същите лица. Макар те да не представляват свидетелски показания, частните документи са съставени във време, непосредствено или близко до настъпването на произшествието и това предполага по-голямата им достоверност. Доколкото нито частните свидетелстващи документи, нито свидетелските показания нямат a priori обвързваща съда материална доказателствена сила, а се ценят в съвкупност с всички останали събрани доказателствени средства, то въззивната инстанция дискредитира показанията на свидетелите, първият от които е и заинтересуван от изхода на спора и безпристрастността му буди съмнение, съответно – изключва и допълнителното заключение от доказателствената маса, доколкото то е изградено върху тези показания. С оглед това настоящият въззивен състав счита, че ангажираните от ищеца писмени и гласни доказателствени средства не обективират пълно доказване на фактите на противоправно деяние на ответника и на причинната връзка му връзка с вредоносния резултат.

Дори да се приеме за правна чистота, че инцидентът действително се е случил на мястото, номинирано за пръв път в настоящия процес, то от експертизата по никакъв начин не може да се направи еднозначно, непререкаемо и категорично заключение, че описаната на 01.06.18г. „дупка“ е съществувала и на 17.04.15г. Това би било напълно произволен извод, който съдът не може да направи от наличните доказателства.

На последно място трябва да се посочи, че застрахованото лице е нарушило ОУ на застрахователя, приети от него с подписването на застрахователния договор. Съгласно гл. ІІІ – изплащане на обезщетение при частични повреди, р-л І – регистриране, уведомяване и доказване настъпването на застрахователно събитие, задължение на застрахования е да докаже настъпването на това събитие. Съгласно т. 5.4 на същия текст „Документите, които доказват застрахователното събитие са: „ – т. 5.4.1 „При щети, причинени от ПТП – протокол за ПТП, констативен протокол за ПТП, или  двустранен констативен протокол за ПТП“. Следователно, макар и от административнонаказателна гледна точка при настъпване на ПТП с едно превозно средство да не е задължително да се уведомят органите на КАТ, респективно – да се състави констативен протокол за ПТП, в отношенията между застрахователя и застрахования това е въведено като задължение, изискващо грижата на добър стопанин на застрахованото лице, тъй като страните са се съгласили, че това е начинът за доказване на този вид събитие и предпоставка за заплащане на застрахователното обезщетение за него.

По тази причина, ако ищецът бе поискал от третото лице представяне на такъв документ, той би представлявал и за съда достатъчно надеждно и убедително доказателствено средство по отношение на мястото на произшествието и безусловно би имало превес пред събраните в това производство. Като не е сторил това ищецът сам се е поставил в неизгодно процесуално положение и не може да компенсира небрежността си посредством косвени или новосъздадени доказателствени средства.

Така въззивният съд счита, че е изцяло опровергана тезата му, че генезисът на произшествието се свързва с наличие на дупка на пътя именно на мястото, на което той твърди, че е настъпило то.

При това положение не може да се приеме за непререкаемо доказано наличието на деликта, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт. След като не са установени извън съмнение наличието на няколко от елементите на сложния фактически състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД – причинната връзка между твърдяната вреда и виновното противоправно поведение на служители на ответника, на които той е възложил определена работа, /свързана с поддръжката на пътната инфраструктура/, както и въобще такова поведение, то не е настъпил и правопораждащият притезанието факт.

С оглед това за въззивника-ищец не се е породило  право да търси връщането на заплатеното от него на увреденото лице застрахователно обезщетение в размер на 198, 34 лв. 

Предвид горното главният иск се явява недоказан, а оттам – и неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане също следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат като краен резултат, въззивната, жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а решението следва да се потвърди.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и да тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника-ищец, който следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата страна не е претендирала разноски и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                              Р     Е     Ш     И  :

 

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 701/19.06.2018г. по гр.д. № 636/18г. на СлРС.

 

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                       

ЧЛЕНОВЕ: