Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   121

 

гр. Сливен, 02.08.2018 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

Мл.с.СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 333 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство Х.Д.Х. против Решение № 727/21.06.2018 г. по гр.д.№ 1749/2018 г. на Сливенски районен съд, с което  се признава за установено, че Х.Д.Х., ЕГН ********** ***, к.к. **********,  е осъществил на 19.04.2018 г. акт на домашно насилие спрямо И.Г.Я., ЕГН **********, Д. Х.Х., ЕГН ********** и Х.Х.Х., ЕГН ********** *** му налага следните мерки:

- задължава го да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо молителите,

- забранява му да приближава на по-близо от 100 м разстояние:

- пострадалите,

- училището, където учи Х.Х. ***,

- училището където учи Д. Х. – ОУ Д-р Иван Селимински – гр. Сливен

- местоработата на И.Я. ***, ********,

- частната занималня на Х.Х. ***,

- както и местата за отдих и социални контакти на молителите,

за срок от осемнадесет месеца от постановяване на решението. Със същото решение е наложена глоба на Х. в размер на 1000 лв. и е осъден да заплати сумата от 25 лв. – държавна такса, 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист и сумата от по 400 лв. разноски по производството на И.Я. и Д. Х..

Решението се обжалва изцяло като неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено при неспазване на съдопроизводствените правила и при превратно тълкуване на доказателствената съвкупност.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, основава твърденията си за порочност на постановения от СлРС акт, на следното: сочи се частична недопустимост на постановеното решение по отношение на лицата И.Я. и Д. Х., поради издаване на заповед за защита, при наличие на вече издадени такива. Счита се, че молителите е следвало да търсят друг път на защита. Навежда се довод, че производството е инициирано от Я. само като представител на малолетното си дете Х., а не и в лично качество, едва в петитума на молбата Я. търсила защита и за себе си. Процесуалният представител на въззивника посочва изтичането на преклузивния едномесечен срок от акта на насилието до подаването на молбата по отношение на И.Я., тъй като същата, в лично качество, е депозирала документа едва на 28.05.2018 г.

По отношение на неправилността и необосноваността се навеждат следните аргументи – липса на доказателства по отношение на насилнически действия на ответника по първоинстанционното производство спрямо децата. С жалбата се изтъква, че от мотивите на решението не може да се извлече никакъв насилнически акт и спрямо Я. и от съда не е взет под внимание фактът, че родителските права спрямо Д. Х. са предоставени на въззивника и му е бил определен режим на лични контакти с Х.Х..

   С въззивната жалба не са направени искания за събиране на нови доказателства и се претендират деловодни разноски.

   В законовия срок по чл. 263, ал.1 въззиваемата страна е подала писмен отговор, чрез процесуалния си представител по пълномощие, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Развива аргументи, с които оборва наведените с жалбата оплаквания. Заявява, че съдът правилно е квалифицирал претенцията, разпределил е доказателствената тежест и чрез правилна оценка на доказателствата е формирал вярна фактическа обстановка, която правилно е привел към съответстващите й правни норми. Излага доводи за неоснователността на претенциите, като посочва че не са допуснати процесуални нарушения и фактите изложени в молбата за защита са безспорно и категорично установени. Намира, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно, поради което иска то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания.

В с.з., въззивникът Х.Д.Х., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник, като поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. На първо място посочва, че решението е недопустимо по отношение на Д. Х. и И.Я., поради наличие на сила на пресъдено нещо с издаване на предходни заповеди за защита, на второ място изтъква изтичането на преклузивния срок по отношение на търсената защита от Я.. Навежда доводи и за неоснователност на претенцията поради липса на насилнически акт. Претендира присъждане на направените по делото разноски. 

Въззиваемите страни И.Г.Я. – лично и като законен представител на малолетното си дете Х.Х.Х., ЕГН **********, Д. Х.Х., ЕГН ********** със съгласието на своята майка И.Я., и детето Х.Х.Х. и тримата с адрес ***, редовно призовани в съдебно заседание не се явяват лично, а се представляват от адв. Е.П., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Прави искане за разноски.   

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно.

При проверката за допустимост на решението, което е обжалвано изцяло, настоящата инстанция констатира, че същото е допустимо. На първо място следва да се отбележи, че молител по производството е лице, попадащо в кръга на легитимираните субекти да потърсят защита по ЗЗНД, а именно бивш съпруг и низходящи от лицето сочено за насилник. Лицето Д. Х.Х. е низходяща на въззивника и е легитимирана да търси защита по специалния ред на закона, по чл. 3, т. 3 от ЗЗДН, тя е непълнолетна и действа лично и със съгласието на майка си И.Я.. Малолетното дете Х.Х.Х., на същото основание може да се ползва от защитата на ЗЗДН, като извършва процесуални действия чрез законния си представител – неговата майка - И.Г.Я.. Бившата съпруга на въззивника попада в кръга на лицата очертан с чл. 3 т. 1 пр. 2-ро от ЗЗДН и също е легитимирана да подаде молба до РС за налагане на мярка за защита срещу домашно насилие. Съдът се е произнесъл по предмета, с който е сезиран без да излиза извън основанието на производството.

Във въззивната жалба са наведени доводи за недопустимост на решението поради наличие на други заповеди за защита от домашно насилие, предхождащи молбата инициирала настоящото производство, по отношение на Д. Х. и И.Я.. Сочи се, че пътят на защита на  тези две лица е следвало да бъде друг, а не издаването на нова заповед. Настоящият състав на съда не споделя този аргумент. На първо място следва да се отбележи, че в светлината на решенията и практиката на ЕСПЧ, реализирането на наказателната и гражданската отговорност и мерките за защита по този закон не са взаимно изключващи се, а се допълват, за да могат да се защитят в достатъчна степен интересите на по-уязвимата страна в производството. В решението Бевакуа и С. с/у България, макар и постановено преди въвеждането на ЗЗДН, се задават основните цели на защитата на жертвите от домашно насилие като изрично се посочва, че реализирането на наказателната отговорност на насилника не е достатъчно бързо и ефективна мярка, за да се защити жалбоподателката от актовете на насилие. Към онзи момент държавата не е изпълнила своето позитивно задължение да създаде адекватна правова рамка за защита на интересите на лицата пострадали от насилие и с това е нарушила чл. 8 от ЕКПЧОС.   Европейският съд по правата на човека акцентира върху особената уязвимост на жертвите на домашно насилие и необходимостта от адекватна защита и активното участие на държавата в нея. Като ключов момент за немеса на държавата е изведена възможността за предотвратяване на нови инциденти. В светлината на тези цели следва да се разсъждава и относно допустимостта на издаване на заповед за защита за акт на насилие различен от този, за който е издадена предходна такава. В такъв случай следва да се има предвид, че наказателната отговорност по чл. 296 от НК, който инкриминира неизпълнението на издадена заповед за защита е всъщност престъпление с обект - обществените отношения засягащи правосъдието. За този престъпен състав няма пострадало лице и не се гарантират в достатъчна степен правата и защитата на потърпевшия от домашно насилие. От друга страна не може да се отрече правото на лицето за всеки отделен акт на насилие да търси все по-адекватна защита на телесния и психическия си интегритет. В този смисъл е допустимо за последващ акт на насилие да се търси налагане на други мерки за защита, тъй като първоначалните са се оказали неефективни. Единственото изискване, което следва да се съблюдава е именно това: един и същи акт на насилие да не бъде разглеждан повторно като основание за издаване на заповед за защита. В чл. 4 от ЗЗДН изрично е посочено, че лицето пострадало от домашно насилие може да търси защита от съда, без да е посочено ограничително условие, а именно такова - да няма вече издадена заповед за защита. В ал. 2 на същата норма е посочено, че освен защитата по ал. 1 може да се търси и такава от органите на МВР, което при тълкуването на буквата на закона води до извод за възможна кумулативност на защитата. Не на последно място следва да се отбележи, че съгласно ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, производствата по ЗЗДН представляват спорна съдебна администрация и в тази връзка постановените мерки се ползват с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо. Във всеки момент, при настъпване на нови обстоятелства, могат да се вземат нови мерки с оглед тяхната адекватност. За пълнота следва да се отбележи, че извършването на акт на насилие в миналото не може да служи за изключването на бъдеща защита на жертвата по този закон, тъй като никой не може да черпи права от противоправното си поведение.    

По отношение на втория довод на въззивника за недопустимост на решението поради изтекъл преклузивен срок да се иска защита от домашно насилие от И.Г.Я., то същия е несъстоятелен. Настоящият състав на съда споделя мотивите и изводите на първоинстанционния съд, стоящи в основата на протоколно определение от 23.05.2018 г., с което е отхвърлено искането на ответника в производството и настоящ въззивник за прекратяване на делото по отношение на И.Я. поради изтичане на преклузивния срок.  Действително в подзаглавната част на подадената на 20.04.2018 г. молба не е посочено че И.Г.Я. я подава и в лично качество, но в обстоятелствената част и петитума, същата е потърсила защита и за себе си. Молбата е подписана от нея и смисълът на искането отправено до съда не остава неизяснен, като с молбата от 28.05.2018 г. не се въвежда нов молител, а се прави уточнение на първоначалната искова молба. 

При прилагането на разпоредбите на ГПК, в изпълнение на параграф 1 от ПЗР на ЗЗДН, за допустимостта на решението, то съдът във връзка с гореизложеното намира, че то е допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично законосъобразно и правилно. Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният съд счита че доказателствата са правилно анализирани и оценени и не следва да приповтаря техния анализ. Във въззивната жалба изрично се подчертава, че страните не спорят по фактите.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

По постъпилата молба за издаване на заповед за защита, съдът правилно е квалифицирал пертенцията като такава по чл. 4 от ЗННД и е разпределил доказателствената тежест. 

Съдът намира въззивната жалба за частично основателна.

Основният спор на страните по делото е дали при описаната фактическа обстановка извършеното от ответника по молбата съставлява акт на насилие или не.

Съдът споделя правните изводи на първоинстанционния съд по въпроса има ли осъществено домашно насилие спрямо децата Х. и Д. Христови и добавя към тях следните аргументи:

 Съгласно чл. 2 ал.1 от ЗЗДН - домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.  В настоящия случай въззивникът Х.Д.Х. не е осъществил физическо насилие над децата от гледна точка на удари, дърпане, теглене и други, същият не е осъществил и психическо насилие върху тях чрез заплахи или обиди. От събраните пред районния съд доказателства обаче става ясно, че децата не са искали да заминават за гр. Варна и не са искали да стоят на това място с въззивника. Против тяхната воля те са били откарани с автомобил в друг град, далеч от своята майка и от комфортната си среда. Именно в принудителното ограничаване на личната свобода и право на децата като личности да пребивават където искат, ответникът извършва акт на домашно насилие. Последният е бил наясно с нежеланието на детето Д. да пребивава в гр. Варна, което по делото се извлича първо от връчването на издадената на 27.02.2017 г. Заповед за защита на РС Варна, макар и с изтекъл срок, с която на същата е определено местоживеене ***., т.е. за ответника обстоятелството, че Д. Х. се страхува от него и не желае да пребивава повече в жилището му в гр. Варна му е било известно. На второ място от начина, по който е „изненадал“, детето Д., а именно предупредил е по-голямата й сестра да не й казва, че ще заминават за Варна и едва след като се е намирал в непосредствена близост до детето се е възползвал от чувството на страх и безпомощност, което тя изпитва в негово присъствие и отсъствие на майката, за да я качи в автомобила си. Актът на насилие се състои именно в това, че същия използва позицията си на по-силен и без да се съобрази с волята и желанията на децата ги откарва в друг град, далеч от майката, чиято закрила и близост децата очевидно са търсили и желаели. Не противоречи на тази теза и фактът, че децата са се държали нормално по време на пътуването и пребиваването си в гр. Варна и не са демонстрирали нежелание да тръгнат, тъй като видно от социалния доклад, същите, изпитвайки страх от осъществената в миналото вербална и физическа агресия от страна на бащата по отношение на майката и детето Д., не желаят открито да се противопоставят на баща си. От настоящия състав на съда не се споделя доводът, че извършеното от бащата е упражняване на право на лични контакти с детето Х. и упражняване на родителските права спрямо детето Д.. Не следва да се отричат дадените права на бащата, но същите следва да се упражняват с разум и отговорност. Злоупотреба би било, ако под правовата рамка се прикриват вредни за психиката и емоционалната стабилност на децата, действия. Бащата е имал възможност да упражнява родителските си права спрямо Д., но сам е препятствал това, с извършването на акта на насилие, за който е издадена заповед за защита от 27.02.2017 г. на РС Варна. Ответникът е следвало да положи повече усилия за сближаване със собствените си деца, като се съобрази с техните желания и осъществи контактите с децата на място където те биха се чувствали в безопасност и комфорт, а не да им налага своята воля. Трябва да се обсъди и колизията на правото на лични контакти и упражняването на родителските права от бащата с факта, за който се твърди да е акт на насилие. Действително не може да се отрекат правата на бащата на контакт с децата, но те не бива да се упражняват самоцелно и на всяка цена и следва да се спазва правилото да не се вреди другиму. Съдебният акт, с който е подсигурено общуването на бащата с малолетното и непълнолетното дете не следва да се изпълнява на всяка цена, а превес трябва да се отдаде на правата на децата, които са нарушени с действията на Х.. Несъответствието на фактическото положение и съдебно гарантираното му време с децата следва да се отстрани в друго производството, което отнема повече време и към момента има данни да е висящо.

 Безспорно установено по делото се явява нежеланието на децата да пребивават в гр. Варна, на първо място от показанията на свидетелите Я., Вълкова и Янков, от проведеното изслушване на непълнолетната Д. Х., както и от установеното в социалния доклад, а и от самата постъпка на детето Д., да извика такси и да отиде у приятелка на майка си. Дори това да е сторено по идея на молителката И.Я., то има данни че децата с охота са приели тази алтернатива на престоя при въззивника.

Същите разсъждения следва да се пренесат и по отношение на детето Х.. Действително то не е имало нито време, нито му е била дадена възможност да изрази съгласие или несъгласие за заминаването му за Варна, същото обаче не се е чувствало добре, не е било в обичайния си комфорт, изпитвало е нужда от близостта на майката, и също е изразило нежеланието си да пребивава в гр. Варна пред социалния работник. С оглед по-ниската възраст на детето и в този аспект емоционалната и психическа незрялост още повече следва да се изисква от родителите да се съобразяват с неговите интереси. Рязкото отделяне на детето от дома му, с неподходящо облекло и във влошено здравословно състояние и отвеждането му на място, където то не иска да пребивава, следва да се разглежда като акт на домашно насилие, тъй като бащата е бил наясно, че детето изпитва колебания и нежелание да се среща с него, видно от докладната записка изготвена от полицейските служители на 10.10.2017 г. (л.38). Последователната позиция на децата издава сериозността и силата на негативните емоции изпитвани от децата при срещите с баща им, а не се касае за моментен каприз.

  Именно отдалечаването на децата от зоната им на комфорт при явното несъобразяване с желанието им и против волята им, които обстоятелства са били известни на въззивника се състои актът на домашно насилие. Страхът и безпомощността у децата, които въззивинкът сам е възбудил у децата с насилнически действия, които не са обект на изследване в настоящото производство, но не могат да останат вън от цялостната картина на фактите,  и се е възползвал от тези чувства, са само допълнение към  извършеният акт на насилие.

По отношение на молителката И.Я., съдът не споделя доводите на първата инстанция. Безспорно установено е, че майката на децата е изпитала негативни емоции и страх за добруването на децата си. Въззивникът обаче не е извършил акт на насилие спрямо нея, а спрямо двете деца. Той е ограничил само техните права и лична свобода и спрямо тях е упражнил психическо и емоционално насилие. Естествено е нейните чувства да са засегнати от извършеното, но това остава извън обхвата на закрилата по ЗЗДН.

Поради това следва да се отмени решението на районния съд , в частта м която на въззивника е забранено да доближава молителката И.Я. и нейната месторабота и местата за социални контакти за 18 месеца и да се въздържа от актове на домашно насилие спрямо нея. В конкретния случай освен необосновани тези мерки се явяват и неадекватни с оглед проявата на домашно насилие, а именно същото е извършено без да се доближава молителката, и без да са насочени някакви действия към нея. По отношение на мярката да се въздържа същият от насилие спрямо нея – тя се явява дублирана с тази взета със заповед за защита №60 от 18.05.2016 г. на ВРС и ако се приеме, че първата не е изпълнила своята роля, то повторното и взимане не би променило ефективността й сама по себе си.

Съгласно ТР 3/2013 г. на ВКС във връзка с чл. 3, т. 3 от Закона за защита на детето, въззивният съд следи служебно за интересите на децата не само в производството по брачни дела, а и с още по-голяма сила в производствата по спорна съдебна администрация, каквото е настоящото. Поради това въззивният съд не е ограничен с релевираните от въззивника оплаквания. Съгласно постановките на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, при определянето на защитната мярка по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН съдът не е обвързан от искането в молбата, а се ръководи от целта да се даде пълна и ефективна защита на пострадалото лице. По аргумент на по-силното основание, следва и въззивният съд да има самостоятелност да измени определените с първоинстанционното решение мерки и да определи най-подходящите като вид и срок, без да е обвързан от доводите в жалбата. Поради това, настоящият състав смята че продължителността на наложените от съда мерки са в противоречие с интересите на децата и следва техния срок да бъде намален. Безпротиворечиво в практиката на върховната съдебна инстанция и в унисон с практиката на ЕСПЧ, е приетото за интерес на децата, същите да общуват и с двамата си родители и с прародителите си. За период от 18 месеца при липса на контакт с бащата, дефицитите в общуването с този родител вместо да се преодолеят, биха са задълбочили и не би се охранил интересът на децата. Поради гореизложеното съдът счита, че следва да намали времетраенето на мерките до десет месеца, които да се броят от издаване на заповедта за защита на първоинстанционния съд.  

По отношение на разноските, направени от страните  в първата инстанция:

С молбата за защита пред първоинстанционния съд е депозирано пълномощно за адвокатска защита, според което И.Я. е заплатила на процесуалния си представител сумата от 600 лв., за да я представлява. Доколкото няма друга индикация върху пълномощното, съдът намери, че става въпрос за молителката в лично качество. Съгласно изхода от делото във връзка с чл. 11, ал.3 от ЗЗДН, то на И.Я. разноски за производството не се дължат, а тя следва да заплати 1/3 от държавната такса, тъй като в такъв обем претенцията е отхвърлена, а именно 8,33 лв. В първата инстанция е представен договор за правна защита и съдействие от 28.05.2018 г. от страна на втората молителка Д. Х., в което е отбелязан адвокатски хонорар в размер на 400 лв., но за същия няма данни да е платен, тъй като в договорът за правна защита и съдействие не е отбелязано сумата да е платена в брой или по банков път. Съгласно постановките на ТР 6/2013 на ОСГТК, за да бъдат присъдени разноски на страната, то или в договора за защита и съдействие трябва да бъде отбелязано, че са платени в брой или следва да има доказателства за плащане по банков път, каквито хипотези в случая не са налице. Тъй като от страна на въззивника не  е релевирано оплакване за неправилност на решението в тази му част, то съдът, ограничен от доводите на страната, следва да потвърди решението в частта на разноските по отношение на Д. Х.Х..

По отношение на ответника по молбата, следва да се отбележи, че съгласно чл. 78 ал. 3 от ГПК, същият има право на направените в първата инстанция разноски съобразно уважената претенция, а именно в размер на 1/3. Съгласно представения в първата инстанция списък за разноски, ответникът претендира 800 лв., адвокатски хонорар за един адвокат, който е платен, видимо от договора за правна защита и съдействие от 22.05.2018 т. серия Б № 323589. Поради гореизложеното, следва да му се присъдят разноски в размер на 267 лв., платими от И.Я., спрямо която претенцията е отхвърлена. Съгласно чл. 11, ал.2 от ЗЗДН Х.Д.Х. дължи държавна такса в размер на 16,67 лв., представляващи 2/3 от цялата дължима държавна такса, съобразно уважената част от пертенцията.

За разноските във въззивната инстанция:

От страна на въззивника не е представен списък с разноски и няма данни по делото да са направени такива за тази инстанция. Същият съобразно разпоредбата на чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН и чл. 18, ал. 1, вр. с чл. 16 от Тарифата за ДТ дължи 2/3 от 12,50 лв., съобразно уважената част от пертенцията, а именно сумата от 8,33 лв.

От страна на въззиваемите  страни  е представен списък с разноски, а именно 400 лв. за И.Я. и 400 лв. за Д. Х..  Съгласно отразеното в договора за правна защита и съдействие И.Я. е действала в лично качество и като законен представител на малолетния Х.Х.Х. и поради липса на други данни, съдът счита че разходите следва да са били направени по равно за двамата въззиваеми. В двата договора за защита и съдействие от 04.07.2018 г. има отбелязване, че сумите са платени, което служи за разписка и направените разноски следва да се признаят от съда и да се присъдят на правоимащите: 200 лв. за Х.Х.Х. и 400 лв. за Д. Х.Х.. Същите както следва от чл. 11, ал. 2 ЗЗДН следва да бъдат възложени в тежест на въззивника.

Тъй като по отношение на И.Я. е отхвърлена претенцията, то тя следва да заплати сумата от 4,61 лв. представляваща 1/3 от ДТ за въззивната инстанция. 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

 

ОТМЕНЯ Решение № 727/21.06.2018 г. по гр.д.№ 1749/2018 г. на  Сливенски районен съд, в частите с които:

-          е установено, че Х.Д.Х., ЕГН **********, на 19.04.2018 г. е осъществил акт на домашно насилие спрямо И.Г.Я., ЕГН ********** и са му наложени следните мерки за защита срещу домашно насилие:

1.      Задължение да се въздържа от домашно насилие спрямо  И.Г.Я. ЕГН **********, с адрес ***,

2.      Забрана да приближава на разстояние по-близо от 100 метра И.Г.Я., местоработата на И.Г.Я. *** пл. Васил Левски, бл. 5, оф. 4 и местата за отдих и социални контакти на И.Г.Я. за срок от 18 месеца,

-          е определен на основание чл. 5, ал. 2, вр. с ал. 1 т. 3 от ЗЗДН, срок на действие на постановените мерки за защита от домашно насилие по отношение на Д. Х.Х. с ЕГН ********** и Х.Х.Х., ЕГН **********, над 10 до 18 месеца,

-         е осъден Х.Д.Х. да заплати държавна такса по поризводството и разноски на И.Г.Я. в размер на 400 лв.

 и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ молбата на И.Г.Я.лично, за издаване на заповед за защита срещу Х.Д.Х., който извършил акт на домашно насилие на 19.04.2018 г. спрямо нея   като неоснователна  и

ОБЕЗСИЛВА Заповед за защита № 10 от 21.06.2018 г., на РС Сливен, в частта,  която задължава Х.Д.Х. да се въздържа от домашно насилие спрямо И.Г.Я., забранява на Х.Д.Х. да приближава на разстояние по близо от 100 м.: И.Г.Я.; местоработата на И.Г.Я. *** ** и местата за отдих и социални контакти на И.Г.Я.,

ИЗМЕНЯ Заповед за защита № 10 от 21.06.2018 г., на РС Сливен, в частта на срока на мерките за защита на Х.Х.Х. и Д. Х.Х., като го намалява от осемнадесет на десет месеца.

ОСТАВЯ В СИЛА  Решение 727/21.06.2018 г. по гр.д.№ 1749/2018 г. на  Сливенски районен съд, в останалата част като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО

ОСЪЖДА Х.Д.Х. да заплати сумата от 200 лв. на Х.Х.Х., действащ чрез законния си представител И.Г.Я., представляваща деловодни разноски, сумата от 400 лв. на Д. Х.Х., представляваща деловодни разноски, сумата от 25 лв. по сметка на РС Сливен, представляваща държавна такса общо за двете инстанции, както и сумата от 5 лв. за издаването на изпълнителен лист.

ОСЪЖДА И.Г.Я. да заплати на Х.Д.Х. сумата от 267 лв., представляваща деловодни разноски и сумата от 12,94 лв., представляваща държавна такса за производството пред двете инстанции, по сметка на РС Сливен, както и сумата от 5 лв. за издаване на изпълнителен лист.

ДА СЕ ИЗДАДЕ, съгласно чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН нова заповед за защита съгласно постановеното с настоящото съдебно решение, която заедно с преписите от настоящото съдебно решение да се връчи съгласно чл. 16, ал. 3 от ЗЗДН на страните и на Районните полицейски управления по настоящия адрес на извършителя и на пострадалите лица, като в нея лицето Х.Д.Х. да бъде уведомен за последиците от неизпълнението на заповедта, а именно: ще бъде задържан от полицейските органи и незабавно ще бъдат уведомени органите на прокуратурата.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.