Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 01.10.2018 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

Мл.с.СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 336 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от пълномощника на ищеца в първоинстанционното производство - Н.Н.М., ЕГН **********,***, против Решение № 483/11.05.2018 г. по гр.д.№ 3961/2017 г. на  Сливенски районен съд, с което ответницата – М.В.Д., с ЕГН ********** с адрес ***, е осъдена да заплати на Н.Н.М., сумата от 3117,00 лв., представляваща наемната цена за ползването на недвижим имот, находящ се в гр. Сливен, ул. „Ш.С.“, № . вх.., ап..., за периода от 01.09.2014 г. до 19.07.2017 г.; Отхвърлен е предявеният иск с правно основание чл. 233, ал. 1 изр. 1 от ЗЗД за предаването от М.Д., на държането на недвижим имот, находящ се в гр. Сливен, ул. „Ш.С.“, № . вх..  ап. на М., като неоснователен; и последната е осъдена да му заплати сумата от 764,68 лв. –деловодни разноски.

Решението се обжалва само в отхвърлителната му част относно иска за предаването на процесния недвижим имот от наемателя на наемодателя на основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, като неправилно и незаконосъобразно, като е прибавено искане ответницата да бъде осъдена и за разноските направени по същия иск и за двете инстанции.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, основава твърденията си за порочност на постановения от СлРС акт в отхвърлителната му част, на следното: сочи се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът погрешно е интерпретирал нормата на чл. 56, ал. 4 СК, като е счел че за да има основание за промяна в ползването на семейното жилище, предоставено на съпруга-несобственик, със съдебното решение за прекратяване на брака по взаимно съгласие,  то предпоставките визирани в закона чл. 56, ал.4, вр. с чл. 56, ал. 2 СК, а именно – отпадане на жилищната нужда и сключването на нов брак следва да са кумулативно налични. Твърди се, че разумът на закона е същите да са в отношение на алтернативност, за да бъде уважена евентуална претенция. 

Навеждат се доводи, че след като е отпаднала жилищната нужда на бившата съпруга – въззиваема в настоящия процес, то възникналото по силата на съдебното решение наемно правоотношение следва да се подчинява на общите правила на ЗЗД. Твърди се разваляне на наемното правоотношение поради неизпълнение на договорното задължение за заплащане на наемната цена и се развиват аргументи за доказаност на тези твърдения.    

   С въззивната жалба не са направени искания за събиране на нови доказателства и се претендират деловодни разноски и за двете инстанции.

В с.з., за въззивника Н.Н.М., редовно призован, не се явява, представлява се от  пълномощник, който моли за отмяна на атакувания акт в обжалваната част и да се уважи искът за осъждането на Д. за предаване на ползването на недвижимия имот. Подчертава, че апартаментът е изключителна собственост на въззивника, а жилищната нужда на въззиваемата е задоволена в гр. A. . Навежда се довод, че М. е бил в правото си да прекрати договорните отношения, тъй като длъжницата не е заплащала наемната цена на имота, за което има влязло в сила решение. Направено е искане за осъждане за разноски и е представен списък.   

Въззиваемата страна М.В.Д., редовно призована, не се явява и не изпраща представител.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно в обжалваната част.

 Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е в по-голямата си част правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният съд счита че доказателствата са правилно анализирани и оценени и не следва да преповтаря техния анализ.

По отношение на иска с правно основание чл. 57 от СК, в което се заключва и въззивната претенция на ищеца в първоинстанционното производство, като съобрази установената безпротиворечиво фактическа обстановка, настоящия състав на СлОС, намира следното: 

Съгласно чл. 56, ал. 1 СК при допускане на развода, когато семейното жилище не може да се ползва поотделно от двамата съпрузи, съдът предоставя ползването му на единия от тях, ако той е поискал това и има жилищна нужда, а ако от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Постановената мярка относно ползването на семейното жилище съставлява акт на спорна съдебна администрация - не е акт на правораздаване, тъй като не признава, нито отрича материални субективни права със сила на пресъдено нещо, но определя реда и начина на упражняване на материалните субективни права. Същото важи и в настоящия случай, при който със съдебно решение е одобрено постигнатото споразумение между страните на основание чл. 50, ал. 1 от СК.  Във всички хипотези на предоставяне ползването на семейното жилище по силата на съдебното решение, възниква наемно отношение – чл. 57, ал. 1 СК. Страни по него са собственикът на имота – в качеството на наемодател, и бившият съпруг, на когото е предоставено ползването - в качеството на наемател, като произнасянето по чл. 56 СК в съдебното решение замества съгласието на наемодателя. Доколкото този акт на съдебна администрация от една страна ограничава правомощията на собственика да ползва лично вещта си, а от друга страна е противопоставен обществен интерес от по-висш порядък - гарантиране правото на жилище на непълнолетните родени от брака деца като израз на прокламираната с чл. 2, т. 4 СК особена закрила на децата, с оглед постигането на правна симетрия в Закона е предвидено, че в случаите на предоставено ползване на съпруг, който упражнява родителските права върху ненавършили пълнолетие родени от брака деца, наемното правоотношение се учредява за определен срок – докато се упражняват тези права, когато семейното жилище е съсобствено на неупражняващия родителските права съпруг. В настоящия случай, за да бъде уважена претенцията, квалифицирана по чл. 233 от ЗЗД, следва освен развалено валидно наемно правоотношение, приложение да намери и разпоредбата на чл. 56, ал. 4 от СК, като израз на водещия принцип за съблюдаване на интересите на непълнолетните родени от брака деца. Балансът между техните интересите и този на съпругът-собственик, който е лишен от упражняването в пълнота на вещното си право е намерен именно в поставянето на условия за предсрочното прекратяване на наемното правоотношение, когато то е постановено в интерес на непълнолетните, а те са: да е задоволена жилищната нужда на съпруга, комуто са предоставени за упражняване родителските права или същият да е сключил последващ брак. Въпреки лаконичната редакция на текста на алинея 4 от чл. 56 от СК, предпоставките са в отношение на алтернативност. Противно на духа на разпоредбата и житейската логика би било да се търси едновременност на предпоставките, тъй като законодателят не поощрява намесата в чужда правна сфера като ограничаване на правото на собственост, а с промяната на СК от 2006 г. възможностите на ползващия съпруг-несобственик се стесниха, като се въведе срок от 1 г. за ползването на семейното жилище, собственост на близки на бившия съпруг, комуто не е възложено упражняването на родителските права и се въведе второ основание за предсрочно прекратяване на ползването, а именно: отпадане на жилищната нужда, освен сключването на нов брак.

 За отпадането на жилищната нужда са наведени безспорни доказателства от страна на въззивника още в първоинстанционното производство, а именно ответницата заедно с непълнолетното дете, живее от три години в гр. A. , където тя работи, а детето учи, съгласно данните от представените и неоспорени доказателства - жалбата на ответницата до прокуратурата, удостоверение от ОУ Ангел Кънчев – гр. A.  и справка от ТД на НАП за сключени трудови договори.

След като една от алтернативните предпоставки за предсрочното прекратяване на наемното правоотношение, а именно отпаднала жилищна нужда, е налице, за съпруга-собственик се поражда правото да развали наемното правоотношение по реда на чл. 87 ал. 1 от ЗЗД. Същото е надлежно упражнено, като на въззивницата на 19.06.2017 г. е връчена нотариална покана с рег. № 1237/2017 г. от 28.04.2017 г. на нотариус К.Т., чрез нотариус Е.Н., в гр. A. . Тъй като условията посочени в поканата не са се сбъднали, а именно длъжника по наемното правоотношение не се е явила на 10.08.2017 г. да предаде ключовете, нито е изплатила дължимите наемни вноски, то следва да се приеме, че наемното правоотношение е валидно развалено на 19.06.2017 г., когато е изтекъл едномесечният срок на поканата и са изпълнени предпоставките за уважаване на претенцията основана на чл. 233 от ЗЗД.  

В необжалваните части Решение № 483/11.05.2018 г. по гр.д.№ 3961/2017 г. на  Сливенски районен съд е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция, на въззиваемата страна следва да се възложат разноските направени по този иск и в първоинстанционното производство на ответната страна на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, а именно тези за държавна такса в размер на 30 лв. определена от съда и 25 лв. такси за издадените удостоверения.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника следва да се заплатят в цялост разноските за тази инстанция, тъй като е уважена цялата претенция по въззивната жалба, поради което в тежест на Д. следва да се възложи сумата от 400 лв., представляваща 25 лв. държавна такса за въззивното производство и сумата от 375 лв. адвокатски хонорар по договор за защита и съдействие от 14.08.2018 г., платен по банков път, за което са представени своевременно доказателства.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

           

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение 483/11.05.2018 г. по гр.д.№ 3961/2017 г. на  Сливенски районен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 233 от ЗЗД от Н.Н.М., срещу  М.В.Д. за предаването на държането на недвижим имот след прекратяване на наемно правоотношение, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА М.В.Д. с ЕГН **********, на основание чл. 233, ал.1 изр. 1во от ЗЗД, да предаде на Н.Н.М., ЕГН **********, държането на следния недвижим имот – Апартамент № 37, находящ се в гр. Сливен, ул. „Ш.С.“ № 1, вх. А, ет.10.

ОСЪЖДА М.В.Д. с ЕГН **********да заплати на Н.Н.М., ЕГН ********** сумата от 55 лв., представляваща разноски по производството за първата инстанция и сумата от 400 лв., представляваща деловодни разноски за въззивното производство.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                     2.