Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 20.09.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА            

ЧЛЕНОВЕ:          МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА     

                                                          

при секретаря Мария Т., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №352 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по две въззивни жалби против Решение №679/15.06.2018г. по гр.д.№59/2018г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено по отношение на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че В.Р.Т. има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране в размер на 9 дни като компенсация на положения от нея 78 часа извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие на 2013г. и в размер на 4 дни като компенсация на положения от нея 39 часа извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие на 2014г. до 30.06.2014г., като иска в останалата му част за периода от 2003г. до 2012г. вкл. е отхвърлен, като погасен по давност. На ищцата Т. са присъдени разноски по съразмерност в размер на 75лв. На ответната ГД „Изпълнение на наказанията” – София са присъдени разноски по съразмерност в размер на 250лв. и същата страна е осъдена да заплати по сметка на СлРС държавна такса в размер на 5лв. и разноски за вещо лице в размер на 50лв.

            Първата въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в неговата уважителна установителна част и относно разноските.

            Втората въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство В.Р.Т. и с нея се обжалва решението в частта, с която е отхвърлена исковата й претенция за признаване правото на допълнителен платен годишен отпуск като компенсация на положен извънреден труд за периода 2003г.-2012г. и в частта относно разноските.

І. В жалбата си ГД „Изпълнение на наказанията” – София чрез пълномощника ст. юриск. П.С. твърди, че първоинстанционното решение в неговата установителна част за периода 2013г. – 30.06.2014г. е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че неправилно районният съд е приложил института на общата 5-годишна погасителна давност, вместо 3-годишната такава. Прилагайки 3-годишната погасителна давност, исковата претенция се явява изцяло погасена по давност и като такава неоснователна. Посочва, че правото на допълнителен платен годишен отпуск в размер до 12 работни дни по чл.212, ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР не възниква самостоятелно, а се полага в случай, че е налице положен извънреден труд, за което вземане е предвиден 3-годишен давностен срок, поради което е неоснователно и искането за присъждане на допълнителен отпуск за повече от 3 години. Освен това посочва, че по аналогия, поради празнота в ЗМВР, следва да намери приложение нормата на чл.125 ЗДСл и чл.358, ал.1, т.2 от КТ, предвиждащ максимален давностен срок от 3-години по всички останали трудови спорове, извън изрично посочените. Допълнителния отпуск е обусловен от положения извънреден труд, двете права са взаимосвързани и с изтичане на 3 години се погасяват както вземанията за труд, така и всички останали искове по всички трудови спорове. Освен това счита, че районният съд не е съобразил молбата на ищеца от 20.03.2018г. за редуциране на исковия период – до 30.06.2013г., а е признал право на отпуск за цялата 2013г. и до 30.06.2014г. По отношение на разноските посочва, че същите са неправилно присъдени, като адвокатското възнаграждение на ищеца е завишено при липса на фактическа и правна сложност на делото, а присъденото на ГДИН юрисконсултско възнаграждение е в минималния размер.  С оглед изложеното ГДИН моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от него установителна част и да реши спора по същество, като преизчисли и разноските. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

            С отговора на въззивната жалба на ГДИН, насрещната по нея страна В.Т. чрез пълномощника си адв.Н.П. оспорва изцяло изложените в жалбата съображения за приложение да 3-годишната погасителна давност. Излага подробни, обстойни съображения относно виждането си, че предявеният установителен иск не е и не може да бъде погасен по давност, докато съществува служебното правоотношение между страните, нито на основание чл.111, респ. чл.110 от ЗЗД, нито на основание чл.358, ал.1, т.3 от КТ. Посочва, че субективното трудово право на отпуск, независимо от вида му, е основно конституционно право на служителите и работниците, гарантирано от Конституцията. Посочва, че в самите заповеди на Министъра на правосъдието относно реда за ползване на отпуските съдържа разпоредби, че ползването на неизползвания допълнителен платен годишен отпуск може да се ползва от държавните служители до освобождаването им от служба. Законодателят не е предвидил никакви правопогасителни срокове за правото на упражняване на платените годишни отпуски по ЗМВР, в т.ч. допълнителния такъв, породен от положен извънреден труд над определени размери. Поради наличие на изрична специална разпоредба в цитирани заповеди на МП, счита, че са неприложими общите закони ЗДСл и КТ. Посочва, че самият работодател не е изпълнил своето задължение да организира ползването на неизползваните отпуски, най-малкото да отчита коректно положения от ищцата труд, така че същата да знае точния размер на правата и на допълнителния отпуск и да ги упражни своевременно. Посочва, че установителните искове, какъвто е настоящия, не се погасяват или просрочват по давност. От друга страна правото на допълнителен платен годишен отпуск представлява субективно преобразуващо право на носителя му да промени едностранно съществуващото служебно правоотношение, като упражняването му не е ограничено във времето, стига служебното правоотношение да е активно.

ІІ. В жалбата, подадена от ищцата в първоинстанционното производство В.Т. чрез пълномощника адв.П. се твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната от нея отхвърлителна част е неправилно, незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон и необосновано. Неправилни били съжденията на районния съд за приложимост на общата 5-годишна погасителна давност. Посочва, че съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД се погасяват по давност не всички имуществени права, а само вземанията – онези относителни имуществени права, за осъществяването на които едната страна по правоотношението има право да изисква от другата едно негово действие или бездействие или един резултат. Чрез погасителната давност се погасява възможността за принудително осъществяване именно на вземанията, като се приема, че бездействието на кредитора в определен период от време сочи на липса на интерес у него. Правото на допълнителен платен годишен отпуск не е вземане. За неговото възникване и осъществяване не е необходимо каквото и да е действие, бездействие или резултат на другата страна по правоотношението. То е вид преобразуващо право, признато от закона на носителя му чрез едностранни действия да предизвика правна промяна в правната сфера на другата страна в правоотношението. Потестативните права, за които законът е предвидил срок за упражняването им, се преклудират, а тези от тях, за които законодателят не е предвидил изричен краен срок за упражняването им, могат да се упражняват без ограничения във времето по волята на правоимащия. Такова субективно потестативно право счита, че е правото на допълнителен платен годишен отпуск по ЗМВР, което се упражнява само извънсъдебно и с едностранно волеизявление от страна на служителя до работодателя. Веднъж възникнало, то не е ограничено с краен срок, нито преклузивен, нито давностен такъв. Посочва, че правото на допълнителен отпуск по ЗМВР не е сред допълнителните платени годишни отпуски, признати от КТ, то е право на определена категория служители и от създаването си от 23.02.2003г. до отменянето 2014г. не е било ограничавано с нарочен краен срок за упражняването му. Поради това счита, че е недопустимо прилагането по аналогия на разпоредбата на чл.176а от КТ от 2011г. Посочва обаче, че с оглед решението на КС по отношение на тази разпоредба, неизползвания платен годишен отпуск преди 2011г. не е погасен по давност. С оглед изложеното счита, че правото на допълнителен платен годишен отпуск до 12 дни  е възникнало за ищцата за всяка година, продължава да съществува  може да бъде упражнено от нея чрез едностранно изявление за ползването му, отправено до работодателя. Поради това, предявяването на установителния иск за установяване съществуването и размера на твърдяното потестативно право е единствения възможен и достатъчен начин за защита. Този иск не е ограничен със срок за предявяването му, достатъчно условие е правото да е възникнало и да съществува към предявяване на иска. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение в неговата обжалвана отхвърлителна част и да постанови ново, с което да уважи изцяло исковата му претенция. Моли съда да му присъди в пълен размер направените пред двете инстанции разноски, като адвокатското възнаграждение не е прекомерно, с оглед извършената проучвателна и аналитична дейност.

С отговора на тази въззивната жалба, подаден от ГД „Изпълнение на наказанията” – София – ответник в първоинстанционното производство, чрез пълномощника ст. юриск.С., се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Моли се съда да остави същата без уважение. Посочва се, че за да възникне правото на допълнителен платен годишен отпуск е необходимо първо да се докаже полагане на извънреден труд, а вземанията за него се погасяват с 3-годишна давност. От отпадане на правото на допълнителен отпуск по ЗМВР – 01.07.2014г., са изминали повече от 3 години, в които ищецът е бездействал, не е имал претенции за извънреден труд. Отново посочва, че исковете по трудови спорове, какъвто е настоящия се предявяват в 3-годишен срок, съгл. чл.358, ал.1, т.3 от КТ. Разпоредбата на чл.125 от ЗДСл указвала, че имуществените спорове се предявяват също в 3-годишен срок по общия исков ред. Погасителната давност се прилага за защита на всички субективни права, както за притезателните такива, така и за непритезателните /потестативните/ права. Освен това, посочва, че към момента на исковата молба допълнителния отпуск за извънреден труд не е установен и доказан, тя е подадена именно да се установи дали е налице извънреден труд и евентуално право на допълнителен отпуск за такъв.

            С двете въззивните жалби и отговорите не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

            В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба, подадена от другата страна. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Посочва, че предявеният иск е по трудов спор, за който е въведен 3-годишен давностен срок, който категорично бил изтекъл.

В с.з. въззивникът В.Р.Т., редовно призована, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. П. П., редовно упървомощена от адв. Н.П., която поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Оспорва изцяло подадената от ГД“ИН“ въззивна жалба и поддържа подадения по нея отговор. Моли съда да уважи изцяло всички предявени искове. Претендира разноски.

Въззивният съд намира подадените въззивни жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо /с оглед двете въззивни жалби предмет на въззивното производство е първоинстанционното решение в неговата цялост/.

По въпроса за допустимостта на решението, с оглед допустимостта на предявения иск, съдът следва само да отбележи, че намира иска за допустим. Предявеният иск е за установяване правото на служителя на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен от него извънреден труд. Съгласно установената съдебна практика, в т.ч. задължителната такава, постановена от ВКС, посоченият иск е допустим. Всеки може да предяви установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Правният интерес на ищеца се извежда от необходимостта за установяване по надлежния ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се оспорва от ответната страна.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните  жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен от В.Р.Т. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от нея извънреден труд над 50 часа за периода 01.01.2003г. – 30.06.2014г. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

С оглед оплакванията, изложени във двете въззивни жалби, подадени от двете насрещни страни по делото, спорът пред въззивната инстанция е ограничен на практика до правния въпрос погасен ли е по давност предявеният иск, респ. погасено ли е по давност предявеното с него материално право, както и относно това какъв е давностния срок – три или петгодишен, в случай, че е приложим института на погасителната давност.

Спорният между страните в първоинстанционното производство въпрос – положен ли е от ищцата през целия процесен период извънреден труд, каква е продължителността му и има ли такъв над визираните в разпоредбата на чл.211, ал.5 от ЗМВР /отм./ 50 часа на тримесечие, не е пренесен с въззивните жалби във въззивното производство. Районният съд е изложил подробни фактически и правни мотиви по този въпрос, като правилно е определил полагането и продължителността на труд извън редовното работно време от страна на ищцата и е определил с помощта на вещо лице размера на евентуално полагащият се като компенсация на положения извънреден труд допълнителен отпуск, които въззивният съд споделя и не следва да преповтаря, поради липса на възражения и в двете въззивни жалби по този въпрос.  

Становището на настоящия въззивен състав по спорните, изведени с въззивните жалби, въпроси е следното:

Безспорно, по делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство В.Р.Т. е държавен служител по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесния период 01.01.2003г. – 30.06.2014г. и до момента /служебното й правоотношение не е прекратено/, е заемала, съответно заема длъжностите „надзирател“ и „старши надзирател“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014г./ работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. В ЗМВР /ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ подобна разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен платен годишен отпуск не е предвидена.

За отношенията между страните през процесния период се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове. По неуредените в тези специални закони  въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл, по силата на пар. 1а от ЗР на ЗМВР /отм./, към който чл.19, ал.2 от ЗИНЗС препраща по неуредените въпроси, респ. след отмяната й /от 01.01.2011г./ - по аналогия /чл.46, ал.2 от ЗНА/.

Както бе посочено, предмет на иска, с който е сезиран съда, е да се установи правото на компенсация на положен от ищцата извънреден труд над 50 часа за тримесечен период с допълнителен отпуск, т.е. да се установи дали са налице предпоставките за такава компенсация, след което да се определи и точната продължителност /брой дни/ на този отпуск. Безспорно обуславящия въпрос /той е бил спорен пред районния съд, но не е въведен като такъв с въззивните жалби във въззивното производство/ е положен ли е от ищцата труд извън редовното работно време, каква е неговата продължителност и има ли такъв над 50 часа на тримесечие. Предмет на делото /противно от заявеното от Т. във въззивната й жалба/ не е правото на ползване на допълнителния отпуск /предполага безспорно установено такова/, а установяване на предпоставките за възникването му като компенсация на положен извънреден труд. Страните пред районния съд спорят и по обуславящия го въпрос – положен ли е въобще извънреден труд, а не дали и кога ищцата да ползва този отпуск, чието възникване работодателят оспорва.

С оглед предмета на спора, съдът намира, че същия има имуществен характер. Съгласно разпоредбата на чл.125 от ЗДСл, приложима по посочените по-горе съображения, имуществените спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Следователно максималния общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е настоящия спор, е 3 години. Положения извънреден труд, който е следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период 01.01.2003г. – 30.06.2014г. е погасен по давност /исковата молба е подадена на 05.01.2018г./.

С оглед изложените във въззивната жалба на В.Т. съображения за неприложимост на института за погасителна давност по отношение на установителните искове, следва да се отбележи, че разпоредбата на чл.125 от ЗДСл не съдържа ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска /на търсената защита/. Разпоредбата визира всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за всички видове искове относно тях.

С оглед изложеното въззивният състав намира, че исковата претенция изцяло е погасена по давност, с оглед разпоредбата на чл.125 от ЗДСл.

Районният съд, като е приел, че за периода от 01.01.2013г. до 30.06.2014г. исковата претенция не е погасена по давност и е уважил същата за този период, е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в тази му уважителна част и вместо него да се постанови ново, с което исковата претенция и в тази част бъде отхвърлена.

Решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

С оглед изложеното, въззивната жалба на ГД“ИН“ се явява основателна, а тази на В.Р.Т. – неоснователна.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора, на ищцата в първоинстанционното производство не се дължат разноски, като същата следва да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК направените от ответната страна такива в общ размер от 300лв., от които 200лв. внесен депозит за вещо лице и 100лв. юрисконсултско възнаграждение. Поради това, решението на СлРС следва да се отмени в частта, с която са присъдени разноски на ищцата в размер на 75лв. и да присъди на ответната дирекция допълнително сумата от 50лв. за разноски пред първата инстанция /присъдени са 250лв. при дължими 300лв./.

С оглед изхода на спора, ответната дирекция не дължи съответна държавна такса и разноски за вещо лице, направени от бюджета на съда, поради което решението в тази му част следва да се отмени.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивните жалби, следва да се възложи на В.Т., която следва да понесе своите разноски, така, както ги е направила и да заплати на другата страна, сторените от нея разноски в размер на 115лв. /15лв. платена държавна такса и 100лв. юрисконсултско възнаграждение/.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №679 от 15.06.2018г., постановено по гр.д. №59/2018г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, че В.Р.Т. с ЕГН ********** има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране в размер на 9 дни като компенсация на положения от нея 78 часа извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие на 2013г. и в размер на 4 дни като компенсация на положения от нея 39 часа извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие на 2014г. до 30.06.2014г.; в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София е осъдена да заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на СлРС сумата от 5лв., представляваща държавна такса и сумата от 50лв., съставляваща разноски за вещо лице, както и в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София и осъдена да заплати на В.Р.Т. с ЕГН ********** сумата от 75лв., съставляваща сторени по делото разноски, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от В.Р.Т. с ЕГН ********** *** против ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ при Министерство на правосъдието, ********* с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./ за признаване за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, че В.Р.Т. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие, както следва: в размер на 9 дни като компенсация на положения от нея 78 часа извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие на 2013г. и в размер на 4 дни като компенсация на положения от нея 39 часа извънреден труд над 50 часа за всяко отчетно тримесечие на 2014г. до 30.06.2014г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН, поради настъпила погасителна давност.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №679 от 15.06.2018г., постановено по гр.д. №59/2018г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА В.Р.Т. с ЕГН ********** *** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ********* сумата от 50лв., представляваща допълнителни разноски пред първата инстанция и сумата от 115лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

Решението може да бъде обжалвано от страните пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчване на препис от същото.

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                       2.