Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 130

 

гр. Сливен, 19.09.2018 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на деветнадесети септември през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                     МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                      СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 372 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 528/17.05.2018г. по гр.д. № 2206/2017г. на СлРС, с което е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 108 от ЗС между С.Ж.К., И.Ж.К. и Й.Д.К., че последните двама са собственици на ПИ № 213016 с площ от 0,621 дка с начин на трайно ползване – стопански двор, четвърта категория, по картата на възстановената собственост на гр. Кермен, Сливенска обл., м. „стоп.двор – изток“, при описани граници, ведно с построената в него сграда, представляваща „склад с друго предназначение“ с площ 285 кв.м. и С.Ж.К. е ОСЪДЕН да им предаде владението върху крайната, най-южна намираща се най-близо до пътя, клетка от сградата; ОТХВЪРЛЕНО е като неоснователно искането на С.Ж.К. на основание чл. 74 ал. 2 вр. чл. 72 ал. 1 от ЗС да бъдат осъдени И.Ж.К. и Й.Д.К. да му заплатят сумата 4 463, 39 лв., представляваща стойността на извършени от него в периода 2013г.-2015г. подобрения в крайната, най-южна клетка от сградата с площ 285 кв.м. в имот № 213016: направа на бетонна замазка 90 кв.м., ВиК инсталация, монтаж на ламарина на южната фасада, ел.инсталация, изкоп на сонда за вода с монтаж на тръба, направа на хранилки за животни и монтаж на поилки; ОТХВЪРЛЕНО е като неоснователено искането на С.Ж.К. за признаване правото му на задържане на имота до заплащане на подобренията; ОТХВЪРЛЕН е като неоснователен предявеният от С.Ж.К. против И.Ж.К. насрещен иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 6 000 лв., получена на неосъществено основание, с която се е обогатил неоснователно и са присъдени разноски по делото.

 Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

С въззивната жалба се атакува решението ЧАСТИЧНО само по отношение на отхвърленото възражение за заплащане на подобрения и отхвърления насрещен иск.

Въззивникът-ответник счита, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно В ТЕЗИ ЧАСТИ.

Заявява, че въпреки, че съдът е приел извършването на описаните строителни работи в обособената южна част н асградата, не уважава възражението, приемайки, че ответникът не е доказал характера на тези дейности като подобрения и увеличената стойност на имота в резултат на тези дейности. Счита, че те представляват полезни разноски, извършени за да може да се ползва помещението за отглеждане н аживотни, довели до цялостна промяна н авида му. твърди и, че недоказването на увеличената стойност на имота не се дължи на бездействие на ответника, а на процесуално нарушение на съда, тъй като искането е формулирано още в отговора на исковата молба.

По отношение на насрещния иск въззивникът се оплаква, че напълно неоснователно съдът е отказал да го уважи като недоказан с мотива, че единственото доказателство в полза на твърдението, е показанието на съпругата му, която счел за заинтересувана, без да обсъди свързаните с тях показания на други двама свидетели, дали в заем суми за закупуването на южната клетка. Свидетелката е обяснила подробно кога, защо и как са дадени парите. Въззивникът прави анализ на всички показания и извежда заключение, че е доказана както уговорката за закупуване на последната клетка след обособяването й технически и правно като самостоятелен обект, така и предаването на сумата от 6 000 лв.

На последно място въззивникът заявява, че решението е неправилно  и в частта за разноските, които са присъдени не съразмерно на уважената част от първоначалния иск.

С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени обжалваното решение в атакуваните части и постанови ново, с което да уважи отхвърлените му искания за присъждане на претендираните подобрения, с право на задържане и за заплащане на сумата 6 000 лв. от неоснователно обогатяване. Претендира и присъждане на разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба е направено доказателствено искане като въззивникът иска да се назначи вещо лице – строителен техник, който да даде заключение с каква стойност се е увеличила стойността на най-южната клетка от 90 кв.м. в резултат на претендираните от ответника подобрения.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява  процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Развива подробна защита по същество. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемите, редовно призовани, не се явяват лично, за тях се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд да потвърди атакуваните части от решението като правилни и законосъобразни.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частиччния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение в обжалваните си части като краен резултат е правилно, поради което следва да бъде потвърдено в тях.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По отношение на първоначалния ревандикационен иск няма въззивна жалба, решението е влязло в сила и съдът няма да го коментира. Фактът, че искът е предявен за целия имот, но е уважен само за една част от него, без да има отхвърлителен диспозитив за останалата, излиза извън обсега на въззивната проверка.

По отношение на възражението на ответника за заплащане на подобрения по чл. 74 ал. 2 вр. чл. 72 ал. 1 от ЗС и признаване правото му на задържане на имота по чл. 72 ал. 3 от ЗС:

За да се уважи възражението, свързано с направени подобрения в чужд имот, което ответникът по първоначалния иск е заявил изрично като такова по чл. 74 ал. 2 от ЗС, вр. чл. 72 ал. 1 от ЗС, най-напред е необходимо безусловно да се установи качеството владелец на претендиращия. Обезщетенията и по двата текста касаят действия, извършени от владелец, разликата е във вида на упражняваното владение – добросъвестно или не.

Ответникът се самоопределя като недобросъвестен владелец и се обосновава със съвкупност от твърдения, която, ако бе доказана, би го дефинирала действително като такъв, а едва след това би могло да се разсъждава за евентуалното наличие на условията, които в хипотезата на извършени подобрения върху чужд имот, биха го приравнили по права на добросъвестен.

Въззивният съд обаче счита, че не е убеден непререкаемо, че при ползването, съответно – при извършването на твърдяните СМР, ответникът е действал като владелец. От събраните доказателствени средства може да се изведе заключение единствено, че той е бил обикновен ползвател, т.е. - държател.

Най-общо казано основната разлика между владелеца и ползвателя се съдържа в animus-а, тоест – във вътрешното намерение, /тъй като външното поведение има еднакъв обективен израз/, и то показва отношението на лицето към имота. Владелецът го „свои“, държи го и го ползва за себе си, ползвателят го държи за собственика, а го ползва за себе си.

При това положение на доказване подлежи именно вътрешното съзнание, като за формирането му или евентуалната му промяна, се съди по различни факти, отношения и действия, които следва да създадат еднозначно убеждение, че лицето, ползващо имота, го счита за свой.

В случая са събрани само гласни доказателствени средства – свидетелски показания. От анализа им настоящият съдебен състав стига до извода, че ответникът е бил само ползвател на най-южната клетка, чийто собственик без съмнение е ищецът, като ползването му е било предоставено безвъзмездно и за неопределен срок от последния.

Тезата си за владелчество ответникът изгражда върху две твърдения – че преди закупуването на имота с ищеца са направили уговорка той да му прехвърли правото на собственост върху най-южната клетка след обособяването й като самостоятелен обект, и че по тази причина ответникът му е дал 6 000 лв. като предварително плащане на цена за тази клетка.

Единственият безспорно доказан факт по повод собствеността е, че на 02.07.2013г. ищецът И.Ж.К. е закупил от Я.и Й.Г.за сумата 14 000 лв. процесния ПИ ведно с постройката от 285 кв.м., която представлява най-общо три „клетки“ от един навес със стопанско предназначение.

Доказано е също категорично и безспорно, че най-южната от тези клетки е ползвана от него момент от ответника и в течение на около две години – между 2013г. и 2015г., той е извършил дейности по привеждането на помещението в подходящ вид за ползването му като телчарник.

Напълно недоказано обаче остава твърдението, че физическото въздействие върху имота обективира владение, понеже ответникът е своил помещението, тъй като го е платил на собственика, поради наличие на уговорка за предстоящо прехвърляне на собствеността.

Всички свидетели, както тези, които са без родство със страните, така и намиращите се в роднински отношения с тях, имат лични и непосредствени впечатления от отношенията между братята и заявяват само и единствено, че И. /ищецът/ е ползвал първите две, а С. /ответникът/  е ползвал третата клетка.

Свидетелят  И. използва израза „доколкото знам“ и говори за споразумение, касаещо само ползването – „…двете клетки да бъдат за склад за И., а 2-3 години С. ползва крайната клетка като телчарник“. Заявява, че „от тях знае“, ча „са се разбрали С. да ползва тази крайната клетка, за да гледа телета и затова той направил подобренията…“.

Свидетелят Н., в контекста на поисканата му в заем парична сума, заявява, че ответникът му е казал, че „някакви сгради ще се вземат“, но не е „разбрал за кой друг има предвид“, като сочи, че процесната клетка „все се е ползвала от С.“. Признава, че двамата братя са работели заедно, но „конкретно отношенията им не знае“. Категорично твърди, че ответникът не му е обяснявал за какво ще ползва поисканите 1 500 лв.

Свидетелят Йорданов, баща на ищеца, също заявява, че последният е купил трите клетки с н.а. и е „отстъпил на С. да ползва клетката, за да си гледа телета“.

Всички свидетели еднопосочно говорят за уговорка за ползване, никой от тях не е чул обещание за прехвърляне на собственост.

Единствените свидетелски показания, в които се съдържат твърдения за уговорка за бъдеща продажба след обособяване на клетката, която е направена преди закупуването на целия имот от ищеца, са тези на съпругата на ответника Н. К., но дори те не са преки, а косвени, понеже не съдържат лично и непосредствено възприятие. Свидетелката заявява, че ответникът я е попитал дали е съгласна „да вземат“  /което не означава непременно „да купят“/ една от тези три клетки да гледат телета, и че трябва да „дадат“ 6000 лв. Предполага, че двамата с ищеца са разговаряли, но не е присъствала на такъв разговор и в действителност не свидетелства за конкретна уговорка, а излага предположение. Заявява, че „след това“ е разбрала, че уговорката е била да се обособи по надлежен ред като самостоятелен обект последната клетка за да се прехвърли на ответника, но било „отложено за по-късно“.

Така в светлината на казаното от съпругата на ответника, показанията на свидетеля Г. – неин брат, също не съдържат конкретика по повод уговорката, че още при закупуването на имота от ищеца ответникът ще бъде „скрит съсобственик“, платил за това, което сам очаква да придобие. Този свидетел заявява, че братята са купили имота „общо и предварително си знаеха кое на кого ще е“, от което не следва като единствено заключение, че предстои прехвърляне на собственост и между тях. Логично умозаключение е, че се касае за разпределяне на ползването, тъй като несъмнено собствеността е придобита само от единия брат, в противен случай не е имало пречка, ако и другият участва с пари, да придобият собственосттта в съответното съотношение.

Още повече, че както този свидетел /Г./, така и свидетелката К. /останалите свидетели също дават еднозначни показания в тази насока/, посочват, че дълги години страните са работели заедно и  „общо закупуваха клетките“, като се знаело „коя на кого ще е“, всеки доплащал при недостиг на пари на другия и по-късно уреждали отношенията по някакъв начин. Установява се, основно по показания на Н. К., че през 2012г. са дали пари и двамата, и С. закупил 5 клетки, след известно време по същия начин И. закупил 4 или 5 клетки /при липса на писмени доказателства, съдът се доверява на показанията на свидетелите, като конкретната бройка по принцип е ирелевантна за този спор/.

При това положение е видно, че установената „практика“ между братята е била всеки да придобива собственост за себе си, но при нужда – с парична помощ от другия, като общата работа и ползването на придобитото не е рефлектирало върху правното положение.

Така процесните 3 клетки са закупени от ищеца И.К. през 2013г. и съдът няма причина да счете, че подходът е бил различен – точно обратното – от показанията на двамата „заемодатели“ е видно, че не са достигали пари за закупуването на имота по принцип, което съответства на казаното – че закупуването е ставало с общи усилия и средства, дадени от двамата братя, но това не води до съмнение в титулярството на собственика. Също според обичайното им поведение, е било уговорено единствено това кой коя клетка ще ползва и по никакъв начин не е огласена еднозначна и ясна уговорка за бъдещо прехвърляне на правото на собственост върху най-южната от тях.

Евентуалното наличие на такава уговорка, от която ответникът черпи аргумент за упражняваното владение, би могло да се установи и чрез наличие на някакви предприети действия във връзка с осъществяването й. Но за изтеклите 3 години до отправянето на нотариалната покана ответникът не е нито твърдял, нито доказал дори опит да поиска да му бъде прехвърлена частта, за която твърди, че е платил. Това му поведение косвено потвърждава извода на съда, че се касае за просто предоставяне на безвъзмездно ползване и именно като ползвател ответникът е извършвал подобренията в интерес на своята работа. Поради това напълно изолирано и неподкрепено от никакви други доказателства остава изявлението на свидетелката К. „аз и мъжът ми сме ползвали това помещение с идеята, че е наше“, а и това тяхно вътрешно убеждение не е достигнало до знанието на ищеца, който им е предоставил само ползването. Не се доказа това да е станало нито преди покупката, нито при евентуална промяна на намерението на ответника в по-късен момент, той да е афиширал по недвусмислен начин това пред ищеца.

Следователно, щом ответникът не е имал качеството на владелец, то той не може да претендира заплащане на обезщетение за извършените подобрения нито по реда на чл. 72 ал. 1 от ЗС, нито по реда на чл. 74  ал. 1 от ЗС, нито по чл. 74 ал. 2 вр. чл. 72 ал. 1 от ЗС.

По този въпрос са актуални разрешенията, приети с Тълкувателно решение № 85/68г ОСГК, което препраща и към Постановление № 6/1974г на Пленума на ВС. В тях се указва, че отношенията между подобрителя на чужд имот и собственика, ако не се уреждат при условията на чл. 72 ЗС или чл. 74, ал. 2 във вр. с чл. 72 ЗС, следва да се разгледат на плоскостта на правилата на неоснователното обогатяване - „…..Държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, не може да се ползува от разпоредбите на чл. 71 и 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от имота, и извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор - съобразно правилото на чл. 93 ЗС за добивите и правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване - за подобренията.“

Така за изброените конкретно по вид, стойност и момент на извършване дейности, ремонти и подобрения, които ответникът твърди, че е направил в имота на ищеца, според отношението на последния и интереса на двамата от извършването им, следва да се приложат правилата или на гестията или на неоснователното обогатяване.

Тези отношения обаче не могат да се коментират в настоящото производство, тъй като съдът е сезиран с иск на владелец и не може да се произнася по непредявена претенция. Заплащането на подобренията в съответния, регламентиран от правната норма размер, ответникът може да търси в отделно исково производство на някое от основанията, даващи му право на това.

Поради това тази претенция се явява изцяло неоснователна и следва да се отхвърли само по тази причина, без да се обсъжда какви дейности са извършени, кои от тях – ответника, какво е било отношението на ищеца, на каква стойност са, дали представляват подобрения, необходими или полезни разноски, дали се е увеличила стойността на имота и т.н.

По сходни съображения следва да се отхвърли и претенцията за признаване право на задържане на имота до заплащане на подобренията, тъй като с такова право разполага владелецът /добросъвестен или приравнен на него/, но не и държателя/ползвател.

Като е достигнал до идентични крайни правни изводи, макар и по различни съображения, първоинстанционният съд е постановил правилен в тази си обжалвана част съдебен акт. Така в тази част въззивната жалба е неоснователна и не следва да се уважава, а атакуваната с нея част от решението следва да се потвърди.

По отношение на насрещния иск по чл.55 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД за връщане на дадено на неосъществено основание:

Казаното по-горе в пълна степен важи и тук, тъй като причината, с която насрещният ищец свързва даването на паричната сума е изрично посочена като плащане на продажна цена с оглед предстоящо прехвърляне на право на собственост, което обаче не е осъществено.

Доколкото въззивният съд приема, че такава уговорка между страните не е имало или поне не е доказана надлежно в настоящото производство, то дори да се счете, че предаване на парична сума от насрещния ищец чрез съпругата му на насрещния ответник, е осъществено, то това е станало по друга причина и връщането й не може да бъде претендирано на заявеното основание. Цитираният от свидетелката израз на ищеца „Готови ли са парите за навеса?“ няма еднозначното тълкуване, придадено му от страната. Логическото и семантично значение на фразата напълно естествено може да се интерпретира като очакване да получи сумата, обещана му като помощ за изплащане на задължението му към продавачите.

Този състав намира, че е доказано взимането на два заема на парични суми от 1 500 лв. и от 1 000 лв., съответно от свидетеля Н. и от свидетеля Г. от страна на насрещния ищец, както и предаване на парична сума в размер на 6 000 лв. /или не по-малко от 2 500 лв./ от страна на съпругата му, действаща с негово съгласие, на насрещния ответник, но приема, че целта на даването й е да се подпомогне последния да закупи процесния имот, като това е бил трайно установен начин на действие на двамата братя. Следователно, в зависимост от това, дали каузата е била дарствена или не, насрещният ищец би могъл да претендира връщането на сумата като дадена в заем, но в настоящото производство, без надлежно направено и допуснато изменение на основанието на иска, съдът не може своеволно да стори това и да се произнася извънпетитум.

Поради това, след като насрещният ищец не е провел успешно пълно и главно доказване на релевантните факти, а от  ангажираните от него доказателствени средства в съзнанието на съда не се създаде пълната увереност, че твърдяните от него обстоятелства са се осъществили, изключвайки всякаква друга възможност, то не може да се формира  категорично и несъмнено убеждение, че дадената на насрещния ответник сума е на основание, което не се е осъществило.

Ето защо насрещният иск също следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан и въззивната жалба, в частта, касаеща отхвърлителната за него част от първоинстанционното решение, се явява също неоснователна и не следва да се уважава и в нея. Макар решаващият съд да е отхвърлил по различни съображения насрещния иск, в тази му част решението му също е правилно и следва да бъде потвърдено.

Оплакването на въззивника по отношение на присъждането на разноските за първоинстанционното производство въззивният съд намира за основателно. Те не са присъдени съразмерно на уважената и отхвърлена част от първоначалния иск и въпреки липсата н аизричен отхвърлителен диспозитив, след като уважителната част на акта касае само 1/3 от спорния имот, без да има надлежно десеезиране на съда с претенцията относно останалата част, то и разноските следва да бъдат присъдени пропорционално. Така общият размер на доказаните разноски на ищцовата страна е 979, 55 лв., а на ответника – 1 440 лв. Тъй като страните не са посочили по никакъв начин кои от разноските за адвокатски хонорар касаят защитата по първоначалния и кои по насрещния иск, съдът приема, че те са по равно. Така, съразмерно на уважената част от първоначалния иск на ищците следва да се присъдят от разноските за този иск 193, 18 лв., а за отхвърления насрещен – 400 лв., или обощо сумата 593, 18 лв. Съдът им е присъдил общо 979, 55 лв., но необосновано ги е разпределял между ищците по несводими съображения, поради което в тази част решението следва да се отмени и вместо това се присъдят на двамата ищци общо разноски за първоинстанционното производство в размер на посочените 593, 18 лв. От своя страна на ответника се дължат разноски съразмерно на отхвърлената част от първоначалния иск от направените от него по повод тази претенция разноски 493, 33 лв.

С оглед изхода на процеса в тази инстанция и неуважаването на въззивната жалба, отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени, а доколкото въззиваемите не са доказали и претендирали разноски, такива не следва да им се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                                     

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 528/17.05.2018г. по гр.д. № 2206/2017г. на СлРС В ЧАСТТА, с която са присъдени разноските по делото, като НЕПРАВИЛНО  и вместо това ОСЪЖДА С.Ж.К. да заплати на И.Ж.К. и Й.Д.К. сумата 593, 18 лв. направени разноски по делото съразмерно на уважената част от първоначалния иск и с оглед отхвърлянето на насрещния, ОСЪЖДА И.Ж.К. и Й.Д.К. да заплатят н а С.Ж.К. сумата 493, 33 лв. направени разноски по делото съразмерно неуважената част от първоначалния иск и с оглед отхвърлянето на насрещния иск.

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 528/17.05.2018г. по гр.д. № 2206/2017г. на СлРС В  ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ.

 

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

 

 

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ:             

                                                                             

 

 

ЧЛЕНОВЕ: