Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.Сливен, 28.09.2018 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести септември, през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:         МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                  СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

 

                                                       

При секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 373 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.А., пълномощник на С.Я.Д. ЕГН ********** ***, против решение № 852/11.07.2018г. по гр.д. №5820/2017г. на Сливенския районен съд, в частта, с която въззивницата е била осъдена да заплати на С.И.Д. ЕГН ********** ***, сумата от 3300 лева, представляваща обезщетение по чл.57 ал.2 от СК за лишаването на ищеца от ползването на неговата 1/2 ид.ч. от съсобствен недвижим имот, представляващ жилище в ********** за периода от 01.11.2014г. до 01.11.2017г. С обжалваното решение въззивницата е била осъдена да заплати на въззиваемия сумата от 315,00 лева, представляваща разноски по делото, съобразно уважената част на иска. Във въззивната жалба е посочено, че неправилно съдът е разгледал иска, като го е квалифицирал по чл.57 ал.2 от СК, тъй като тази правна норма била въведена през 2009г., а бракът между страните към този момент вече е бил прекратен с решение от 2001г. Съгласно разпоредбата на §4 от СК правилата му относно имуществените отношения между съпрузите се отнасят за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове. Следователно имуществения спор за ползване на бившето семейно жилище следвало да се уредят по реда на СК от 1985г. Тъй като там липсвала аналогична разпоредба на чл.57 ал.2 от СК следвало да се установят отношенията между страните на основание чл.31 ал.2 от ЗС. Страната е цитирала редица съдебни актове в подкрепа на тези си твърдения. Въззивницата е посочила, че иска по чл.57 от СК е неоснователен. Ако съдът разгледа иска по чл.31 ал.2 от ЗС същият следвало да приеме, че той не е основателен, тъй като по делото са били събрани гласни и писмени доказателства, от които било видно, че въззиваемият не е бил лишаван от правото да ползва бившето семейно жилище. Това се установявало чрез писмения отговор на ответницата до ищеца от 28.01.2016г., както и от свидетелските показания на двете деца на страните. Ищецът винаги бил разполагал с  ключ от жилището и му е бил осигурен достъп до него, от който той не се е възползвал, поради собствените си желания. Моли се обжалваното решение да бъде отменено, предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан и да бъдат присъдени деловодни разноски за двете инстанции.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от С.И.Д. ЕГН ********** ***, с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Посочено е, че решението на РС – Сливен е правилно и законосъобразно. Независимо кога бил прекратен бракът между страните за ищеца било налице правен интерес да предяви иск за обезщетение за това, че е лишен от правото да ползва жилището, което е било придобито по време на брака между страните. В случая се касаело за действия на правна норма /чл.57 ал.1 от СК/ по отношение на заварени правоотношения, юридически факти, които са били настъпили до влизане на закона в сила, но не са били завършили действието си. В този смисъл правната квалификация на предявения иск била правилна и законосъобразна. Страната посочва, че от свидетелските показания безспорно било установено, че въззиваемият не е ползвал процесното жилище дълго след навършване на 18 години на двете деца, не бил допускан до него и никога не бил имал ключ от него. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Страната не е направила искане за присъждане на разноски.

В с.з. въззивницата Д.,  редовно призована се представлява от адв.А., която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски.

В с.з. въззивваемият Д., редовно призован не се явява. Представлява се от адв. С., която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивницата Д. на 12.07.2018г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 23.07.2018 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява основателна.

По принцип материално-правните норми имат действие за в бъдеще, освен ако законът не предвижда тяхно обратно действие или ако фактите, на които се основат, макар и вече настъпили, проявяват своето действие за в бъдеще, след приемане на материално-правната норма. В случая действително между страните бракът е бил прекратен през 2001г., преди приемане на разпоредбата на чл.57 ал.2 от СК през 2009г. Разпоредбата на чл.57 ал.2 от СК обаче касае отношения, които настъпват между страните след като брака е бил прекратен и те провеждат ефекта си за в бъдеще. Бракът е бил прекратен през 2001г., но жилището е било предоставено за ползване на родителя, който е упражнявал родителските права по отношение на двете, родени през брака, деца до настъпване на тяхното пълнолетие, съответно през 2004г. за детето И. Д. и през 2005г. за детето М. Д.. Едва след настъпване на пълнолетие за децата, но на основание прекратения брак между страните, може да се изследва въпроса дали единият от съпрузите е ползвал изцяло семейното жилище неоснователно. Това действие, основано на развода между страните, е продължило и след 2009г., когато е била приета нормата на чл.57 ал.2 от СК. Във връзка с това съдът намира, че правилно РС е дал правна квалификация на предявения иск като такъв по чл.57 ал.2 от СК, във вр. чл.31 ал.2 от ЗС, нещо по което въззивната страна не е възразила при изготвения доклад от РС.

Разгледана по същество обаче исковата претенция съдът намира за недоказана, поради следните съображения: По делото са разпитани двама свидетели И. Д. и М. Д., които са деца на страните, ползвали са процесното жилище лично и имат непосредствени впечатления върху възможността ищецът и ответницата да ползват жилището. Свидетелските показания са безпротиворечиви и от тях може да се направи извод, че въззивницата не е ползвала жилището през целия период лично. За периода от 2014г до 2017г тя е пребивала за кратки периоди от време, от най-много 10 дни, като през останалото време е работила в чужбина. През цялото време разходите по апартамента са били поемани от въззивницата и свидетелите, а въззиваемият през целия период от време, без прекъсване е разполагал с ключ от апартамента, като патрона на входната врата не е бил сменян. Според свид.Д. при завръщането си от Испания въззиваемият Д. е отсядал в процесното жилище до преди 6-7- години, когато си е закупил друго жилище. В подкрепа на свидетелските показания е и представения по делото документ „отговор на покана“ от 28.01.2016г., в който въззивницата е поканила въззиваемия, когато пожелае да ползва полагащата му се част от жилището. От всичко посочено по-горе е видно, че въззивницата по никакъв начин не е препятствала въззиваемият да ползва своята част от процесния недвижим имот. За да бъде основателен иска по чл.57 ал.2 от СК е необходимо да се докаже, че ответникът е ползвал, като наемател, частта която се полага на ищеца. В случая такива обстоятелства не бяха установени по делото, поради което искът следва да бъде отхвърлен като недоказан.

Тъй като правните изводи на първоинстанционния съд не съвпадат с тези на въззивната инстанция обжалваното решение следва да бъде отменено, в обжалваните части, като неправилно и незаконосъобразно, а предявеният иск да бъде отхвърлен, като недоказан.

С оглед изхода на процеса въззиваемият дължи на въззивницата деловодни разноски за първа инстанция в размер на 490.00 лева. Тъй като РС го е бил осъдил да заплати на въззиваемата разноски в размер на 40.83лева, то въззивната инстанция следва да го осъди да заплати допълнително разноски за първа инстанция в размер на 449.17лв. За въззивна инстанция въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивницата разноски в размер на 366.00 лева, от които държавна такса 66.00 лева и 300.00 лева адвокатско възнаграждение.

 

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

         ОТМЕНЯ решение № 852/11.07.2018г. по гр.д. №5820/2017г. на Сливенския районен съд, в частта

 

 с която на С.Я.Д. ЕГН ********** *** е била осъдена да заплати на С.И.Д. ЕГН ********** ***, сумата от 3300 лева, представляваща обезщетение по чл.57 ал.2 от СК за лишаването на ищеца от ползването на неговата 1/2 ид.ч. от съсобствен недвижим имот, представляващ жилище в ********** за периода от 01.11.2014г. до 01.11.2017г.

 

както и в частта, с която С.Я.Д. ЕГН ********** *** е била осъдена да заплати на С.И.Д. ЕГН ********** *** въззиваемия сумата от 315.00 лева, представляваща разноски по делото, съобразно уважената част на иска.

 

         Вместо това постанови:

 

 

         ОТХВЪРЛЯ предявения от С.И.Д. ЕГН ********** *** против С.Я.Д. ЕГН ********** *** иск по чл. чл.57 ал.2 от СК за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползването на неговата 1/2 ид.ч. от съсобствен недвижим имот, представляващ жилище в ********** за периода от 01.11.2014г. до 01.11.2017г.като НЕДОКАЗАН.

 

         ОСЪЖДА С.И.Д. ЕГН ********** *** да заплати на С.Я.Д. ЕГН ********** *** допълнително деловодни разноски за първа инстанция в размер на 449.17( четиристотин четиридесет и девет лева и седемнадесет стотинки) лева.

 

В останалата част потвърждава решението като правилно и законосъобразно.

 

 

         ОСЪЖДА С.И.Д. ЕГН ********** *** да заплати на С.Я.Д. ЕГН ********** *** деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 660.00 ( шестстотин и шестдесет) лева.

 

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.