Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 23.10.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ:         НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:         СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                                                

при секретаря Елена Христова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №374 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №779/29.06.2018г. по гр.д.№2701/2016г. на Сливенски районен съд, с което: 1. осъдена е Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен да заплати на А.Д.А. сумата 230,67лв., представляваща допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време за периода от 08.10.2012г. до 08.10.2015г., ведно със законната лихва за забава, считано от 29.06.2016г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба в размер на сумата 16,75лв., като исковете в останалата им част за разликата над уважените до пълните претендирани размери са отхвърлени като неоснователни, поради погасяване по давност; 2. отхвърлени са предявените от А.Д.А. против Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен искове за заплащане на допълнително възнаграждение за носене на дежурство в размер на 223,66лв. за периода от 01.07.2010г. до 14.09.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и за мораторната лихва върху тази сума в размер на 16,32лв., като неоснователни, поради погасяване по давност; 3. отхвърлени са предявените от А.Д.А. против Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен искове за заплащане на командировъчни пари – дневни в размер на общо 5542,13лв. за периода от 01.01.2008г. до 08.10.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и за мораторната лихва върху тази сума общо в размер на 402,33лв., като неоснователни. С решението са присъдени на страните разноски по съразмерност и ответната РД „ВП“ е осъдена да заплати в полза на съдебната власт държавна такса в размер на 100лв. и разноски за вещо лице в размер на 17лв.

Решението е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство – А.Д.А. в частите, с които са отхвърлени исковите му претенции.

В жалбата си въззивникът А.Д.А. чрез пълномощника адв. М.П. *** посочва, че първоинстанционното решение в неговите обжалвани отхвърлителни части е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушения на процесуалните правила и в противоречие с материалния закон. Намира изводите на съда за формални, непочиващи на събраните по делото доказателства.

По отношение на исковете за заплащане на неизплатеното трудово обезщетение с увеличение за положен извънреден труд, представляващо некомпенсирано удължено служебно време, мораторната и законовата лихва, посочва, че същото е неправилно, незаконосъобразно и необосновано в отхвърлителната част поради неправилно прилагане на материалния и процесуалния закон, при нарушаване правилата на логиката и неправилно прилагане на института на давността и задължителната практика на ВКС. На първо място счита, че решаващият съд е дал неправилна правна квалификация на претенцията по чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./ и чл. 194, ал. 3 от ЗОВСРБ, вместо по чл. 203 ал. 1 и 2 от ЗОВСРБ /отм./ и чл.158, ал.2, вр. чл. 159 от ПКВС /отм./ и чл. 194, ал. 1 и 2 и сл. от ЗОВСРБ. Твърди, че е безспорно установено, че ищецът е имал качество на военнослужещ, изпълнявал е 24 часови дежурства по график, без това да е изпълнение на основна служебна функция, но те са били част от служебното му време. За процесния период не му е било разрешено ползването на 3453 часа или 431,625 дни почивки, което се отчита като извънреден труд. Въззивникът твърди, че категорично се установило, че претендираното от него обезщетение е различно от възнаграждението за извънреден труд, което се дължи по силата на чл. 204 ал. 4 от ЗОВСРБ /отм./ Развива съображения в тази насока, позовава се на задължителна практика на ВКС. Счита, че правилно РС е приел, че ищецът е доказал, че през процесния период е работил в условия на удължено служебно време, което не му е компенсирано напълно с почивки по време на военната му служба, нито му е заплатено като обезщетение при прекратяване на служебното му правоотношение, но този извод противоречи на определената правна квалификация, което довело до постановяване на неправилно и незаконосъобразно решение. Цитира съдебна практика, от която било видно, че удълженото служебно време при 24-часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./, но некомпенсираното такова до прекратяване на правоотношението се заплаща като извънреден труд. Основното оплакване на въззивника е свързано с напълно неправилното, според него, прилагане на института на погасителната давност. Заявява, че за да отхвърли претенциите поради изтекла погасителна давност, районният съд е изложил противоречиви мотиви, неправилно и незаконосъобразно е приложил правната норма и изобщо не се е съобразил с представените му писмени бележки и приложените към тях решения на БОС, както и задължителна практика по чл. 290 от ГПК на ВКС. Цитира част от мотивите на посочените съдебни актове и им прави подробен логически и правен анализ, в резултат на който извежда заключенията, че районният съд напълно незаконосъобразно е решил, че потестативното право на военнослужещия да посочи времето на компенсация се погасява в 3-годишен давностен срок и само за непогасения по давност период се трансформира в парично вземане като за извънреден труд. Въззивникът подчертава, че давността е институт, който не се прилага служебно, а само по възражение на насрещната страна. Такова възражение ответникът е направил едва с отговора на исковата молба – 04.08.2016г., тоест много след като правото на почивка вече се е трансформирало в право на обезщетение за извънреден труд и за него е започнала да тече нова давност – от момента на прекратяване на служебното правоотношение -09.11.2015г. В такъв случай, въззивникът намира, че е невъзможно след като възражението на ответника е направено едва с писмения отговор по вече инициирана искова молба, вече трансформираното право на ищеца от почивка в парична компенсация да се погаси със задна дата. Развива допълнителна аргументация по въпроса относно погасяването на правото на компенсация на военнослужещите преди прекратяване на служебното правоотношение, тъй като никой нормативен акт не предвижда възможност ако дължимата компенсация не е била разрешена това да може да стане само по искане на военнослужещия. Счита, че ако последният се отклони от военна служба, така би осъществил състава на престъпление от общ характер. По-нататък въззивникът въвежда и твърдения, че при празноти в специалните закони следва да се прилагат нормите не на КТ, а на ЗДС, тъй като военната служба е държавна служба. В тази насока отново прави подробен анализ на законодателството и нормите, които счита че са приложими по повод възможността за ползване на намалено работно време и как тя е уредена по отношение на военнослужещите, в гражданските, трудови и в служебните правоотношения. Позовава се на практика на БОС по идентични спорове, с която цитираният съд е приел, че е неправилно виждането, че правото на компенсация с почивка на военнослужещия подлежи на погасяване по давност, понеже няма законоустановен преклузивен срок за неговото погасяване, поради което то се трансформира в парично вземане с прекратяването на служебното правоотношение и от този момент почва да тече погасителната давност. Въззивникът счита за неправилно атакуваното решение и в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 86 от ЗЗД за първия главен иск, като сочи, че напълно неправилно и в разрез с материалноправните разпоредби съдът е приел началния момент на изискуемост и забава на главните вземания. Твърди, че е невъзможно ответникът да е изпаднал в забава предварително – преди главното вземане да е станало ликвидно и изискуемо. Цитира съдебна практика и обяснява подробно виждането си по този въпрос, изразяващо се в това, че това обезщетение се дължи от датата на прекратяване на служебното правоотношение до датата на завеждане на исковата молба.

По отношение на исковете за заплащане на допълнително възнаграждение за специфични условия на труд по чл.214, ал.1, т.1 от ЗОВСРБ за носене на дежурство в размер на 223,66лв. и мораторна лихва в размер на 16,32лв. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е постановено при пълна липса на мотиви. На първо място излага съображения за основателност на претенцията, поради попадане в приложното поле на нормата на чл. 214 ал. 1 т. 1 и ал. 4 от ЗОВСРБ. Намира за неправилен и незаконосъобразен извода на съда за погасяване по давност на правото на иск. Заявява, че въобще липсва направено възражение от ответната страна по отношение на тези два иска, като с отговора на исковата молба е направено възражение само относно първия главен и допълнителния към него иск за обезщетение за забава.

По отношение на исковете за заплащане на неизплатено обезщетение за командировки в страната в размер на 5542,03лв. и мораторна лихва в размер на 402,33лв., посочва, че обжалваното решение отново е постановено при липса на каквито и да е мотиви. Посочва, че по делото се установило, че ищецът е бил командирован в страната от ответника през процесния период, в т.ч. и на полигон „Ново село“, който е извън границите на гарнизона му. От заключението на вещото лице се установило неизплащането на дължимите командировъчни пари в исковия размер. Извода на районния съд относно командироването в обекти с осигурена храна бил изцяло необоснован. По делото нямало доказателства за осигуряване на храна по време на командировките.

С оглед всички наведени доводи, въззивникът счита, че исковете му са изцяло основателни и доказани, няма законово основание за тяхното отхвърляне и те следва да бъдат уважени. Поради това моли въззивния съд да отмени в атакуваните отхвърлителни части решението на първоинстанционния съд като неправилно в тях и вместо това постанови ново, с което уважи претенциите за целите предявени размери и периоди. Претендира присъждане на разноските по делото за двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК от другата страна – ответника в първоинстанционното производство Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен. 

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемата страна Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен посочва, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение – правилно и законосъобразно. Излага подробни съображения, с които оборва всяко от наведените от въззивника възражения. Прави разбор на събраните доказателства, като извежда заключение за неоснователност на предявените искове. Развива съображения във връзка с института на давността и приложението му в конкретния случай, като заявява, че в отхвърлените части претенциите са действително погасени по давност, с оглед съдебната практика по сходни казуси. По отношение на иска по чл.214, ал.1, т.1 от ЗОВСРБ посочва, че възражението за давност е заявено с отговора спрямо цялата искова молба и всички вземания на ищеца, като освен това посочва, че ищецът не попада в приложното поле на Наредба №Н-15/27.04.2010г. По приложимите за военна полиция нормативни актове – Наредба 0671/2003г., Наредба 6-1358/2009г. и наредба №Н-11/31.08.2012г. на ищеца били заплащани допълнителни възнаграждения за специфични условия на труд, видно от заключението на вещото лице. По отношение на претенцията за заплащане на командировъчни пари следвало да се има предвид, че на въззивника била изплащана левовата равностойност на полагащата се храна при даването от него дежурства на ПОБ „Ново село“, а от м.януари 2015г. до края на м.август 2015г. му е била осигурявана безплатна храна по време на дежурствата на ПОБ. При отчета за командировката лицето е имало възможност да посочи дали му е била осигурявана храна. Посочва, че е спазвана наредбата за командировките в страната. Поради това счита, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно и моли въззивния съд да го потвърди в обжалваните му отхвърлителни части. Претендира разноските за тази инстанция – юрисконсултско възнаграждение.

По направените с въззивната жалба доказателствени искания, съдът се е произнесъл с нарочно определение по реда на чл.267 от ГПК, като е допуснал изслушването на допълнителна съдебно-икономическа експертиза.

В с.з., въззивникът А.Д.А., редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие - адв. П. ***, която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Счета възражението за давност по отношение на първия главен иск за неоснователно, тъй като е направено в момент, в който вече правото на почивка вече е било трансформирано в право на пари. Счита, че са неприложими по аналогия правилата на КТ по отношение на компенсиращата почивка. Излага подробни съображения в тази насока. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемата Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен, редовно призована, се представлява от процесуален представител по пълномощие – служител с юридическо образование Г.Б., който оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа подадения отговор. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски – юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалване – допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение в обжалваните части е частично неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Фактическата обстановка следва да се ДОПЪЛНИ с установените пред въззивната инстанция обстоятелства, в резултат от събраните доказателства, недопуснати от районния съд поради процесуални нарушения, а именно от заключението на допълнителната съдебно-икономическа експертиза и от изслушването на вещото лице Р.Ч. в проведеното открито съдебно заседание, както следва:

Вещото лице е установило фактическата продължителност на служебното време в дни и часове, съобразно нормативната база и данните за положените дежурства, наряди, командировки, занятия и мероприятия за всеки месец от процесния период, като е остойностило превишението на служебното време за всеки месец, като дължимото и неизплатено възнаграждение на ищеца за положен труд над нормалната продължителност, който не е бил компенсиран с почивка за периода 01.01.2001г. – 08.10.2015г., като се вземат предвид съответните му месечни възнаграждения за периода е в размер на 4727,65лв. /по приложение 1/. Мораторната лихва върху тази сума, считано от 1-во число на месеца, следващ полагането на труда до датата на подаване на исковата молба е в размер на 4422,42лв.  Дължимото и неизплатено възнаграждение на ищеца за положен труд над нормалната продължителност, който не е бил компенсиран с почивка за периода 08.10.2012г. – 08.10.2015. е в размер на 207,50лв. Мораторната лихва върху тази сума, считано от 1-во число на месеца, следващ полагането на труда до датата на подаване на исковата молба е в размер на 27,77лв.

В първия вариант на експертизата, изчисленията на фактически отработеното време са извършени на база заповеди за дадени дежурства, на база изготвени графици във Военна полиция за положените дежурства и почивните дни на ищеца. След всяко дежурство е съобразена почивката - след дневно положено дежурство има отразен един ден почивка, в който ищецът е почивал, и след всяко нощно положено дежурство, за което има заповед, е почивал два дни. Така са съобразени графиците на всички служители. Графиците са полагане на дежурствата се изготвят предварително в месеца предхождащ месеца, за който трябва да бъдат дадени дежурствата. В него са описани как служителите трябва да дават дежурството, т.е. дали да бъде дневно, дали да бъде нощно и кои дни от месеца да почиват. Това е предварителен график. Но графикът съдържа два реда за всеки един от служителите, където във втори ред се нанасят изменения евентуално след приключване на месеца т.е. да, възможно е по график предварително някой от служителите да трябва да е в дежурство, но се случва да е в болнични или отпуск и да не може да отработи или да се промени смяната. Във втория ред се нанася реално отработеното.

Вещото лице, в приложение 2, е дало втори вариант, при който е взело предвид фактическата продължителност на служебното време в дни и часове, като е приспаднало само дните, за които е имало нарочна заповед за почивка. При този вариант, по искане на ищеца, дните, за които които няма изрична заповед на административния орган за почивка, да не се смятат като почивни дни, т.е. дните, положени след дежурство са отчетени като 8-часов отработен стандартен ден. При този вариант, дължимото и неизплатено възнаграждение на ищеца за положен труд над нормалната продължителност, който не е бил компенсиран с почивка за периода 01.01.2001г. – 08.10.2015г., като се вземат предвид съответните му месечни възнаграждения за периода е в размер на 18451,83лв., а за периода 08.10.2012г. – 08.10.2015г. е в размер на 13604,48лв. Мораторната лихва върху тези суми е съответно 8311,53лв. и 3699,58лв., считано от 1-во число на месеца, следващ полагането на труда до исковата молба.

Вещото лице при изслушването си посочва, че за целия проверяван период липсват заповеди за полагане на почивка след дежурство. Има заповеди ищеца да почива, но това са заповеди за компенсация, т.е. когато следва да бъде компенсиран от полагане на допълнително дежурство – той трябва да почива определени дати, защото на определени дати е работил над нормалната продължителност, което е различно от положеното стандартно дежурство. Няма заповед да почива защото вчера е бил на дневно дежурство или да почива следващите два дни, защото е положил нощно дежурство. Това е съобразено в графиците за дежурства на всички служители.

Сумата за дължими дневни командировъчни пари за периода 01.01.2008г. – 08.10.2015г. е в размер на 4973,70лв. /приложение 3.1/, като мораторната лихва върху нея, изчислена от датата на дължимост на командировъчните до подаване на исковата молба, възлиза на сумата от 2749,49лв. Вещото лице е дало в табличен вид полагащите се, изплатените, разликата за заплащане и съответната  мораторна лихва за всеки месец от процесния период. За периода от м.май 2013г. до прекратяване на служебното правоотношение с ищеца, дължимите, неизплатени командировъчни дневни пари възлизат на сумата от 547,90лв. Мораторната лихва върху тази сума възлиза на 86,32лв., считано от датата на дължимост до подаване на исковата молба. В приложение 3.1 са описани всички командировки, които не са за дежурства, в т.ч. са включени командировки за охрана, за придружаване на ешелони, за провеждане на профилактични прегледи в Сливен, за различни мероприятия и сумата, която вещото лице е определила е в зависимост за какво е командировката.

В приложение 3.2. вещото лице, в табличен вид е отразило дневните пари за храна по Заповед ОХ-482/30.08.2010г. и приложенията към нея за дежурствата, давани от А. ***, които основно били 12-часови. За периода м.февруари 2011г. – м.август 2015г. са останали неизплатени на ищеца суми за храна в общ размер от 579,94лв. За периода от м.май 2013г. до прекратяване на служебното правоотношение с ищеца, неизплатени командировъчни дневни пари за храна за дежурствата на ПОБ „Ново село“ възлизат на сумата от 300,97лв. Мораторната лихва върху тази сума възлиза на 57,77лв., считано от датата на дължимост до подаване на исковата молба. Вещото лице, при изслушването си, посочва, че изрично заповед за осигуряване на храна не е виждала. Само обясненията на военна полиция били за осигурено хранене на полигона от 2012г. , като в тази насока й било предоставено едно писмено споразумение на английски език, в което се задължава базата да изхранва и служителите, полагащи дежурства, т.е. там е записана определена бройка, която ще бъде изхранвана към тях. Нямало документи, че това е изпълнявано. По обяснения на ответника, се е случвало да им бъде раздадена суха храна, но никъде не се е водила отчетност на тази суха храна, доставена при тях и раздадена, т.е. дали действително е доставена вещото лице не може да каже, тъй като не разполагат с такива документи. Ответната служба не разполага с никаква отчетност за това, колко реално служители са били изхранвани всеки ден от тази упомената в споразумението бройка 15. Имало заповеди, в които е изрично записано, че следва да му се изплати храната, съгласно приложение, и вещото лице е получила справка от счетоводството, че тези сума са изплатени точно за тези дежурства.

Въззивният съдебен състав кредитира заключението на назначената и изслушана допълнителна съдебно-икономическа експертиза, като обосновано, дадено от вещо лице, в чиято компетентност и безпристрастност съдът няма основания да се съмнява и като неоспорено от страните.

Въз основа на установеното от фактическа страна, въззивният съд направи следните правни изводи:

І. По отношение на иска за заплащане на допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време:

Най-напред въззивникът се оплаква, че решаващият съд е дал неправилна правна квалификация на претенцията по чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./ и чл. 194, ал. 3 от ЗОВСРБ, вместо по чл. 203, ал. 1 и 2 от ЗОВСРБ /отм./, вр. чл. 159 от ПКВС /отм./ и чл. 194, ал. 1 и 2 от ЗОВСРБ.

Съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца. Правното основание на един иск се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, описваща характера на правото и по какъв начин то е засегнато. Доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска. Определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане.

В случая, от изложените в исковата молба обстоятелства, от които ищецът извлича основателността на претенцията си, е видно, че релевираните факти следва да бъдат субсумирани под правните норми на чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./, вр. чл. 158, ал. 2 и чл. 159 от ПКВС /отм./ и чл. 214, ал. 1, т. 3 и чл. 194, ал. 3 от ЗОВСРБ, тъй като част от исковия период попада под действието и на отменени материалноправни норми.

Предметът на търсената защита е свързан с носените от ищеца дежурства през спорния период.

И в отменения, и в действащия ЗОВСРБ е уредена най-общо дневната и седмичната продължителност на служебното време на кадровите военнослужещи. Регламентирано е заплащане на възнаграждение за извънреден труд в случаите на превишаване продължителността на служебното време извън рамките, очертани съответно в чл. 203 ал. 2 ЗОВСРБ/отм./ и чл. 194 ал. 2 от ЗОВСРБ. И в двата закона е закрепена постановката, че времето за дежурство е служебно време и че максималната му продължителност не може да превишава 24 часа.

Така, за тази част от исковия период, за която приложимите правни норми са били ЗОВСРБ /отм./ и ПКВС /отм./, се е допускало полагане на извънреден труд, като ПКВС /отм./ го разграничава в разпоредбите на чл. 158 и чл. 159 като такъв, с който се превишава продължителността на общото служебно време, определена в чл. 203 ал. 2 от ЗОВСРБ/отм./, и такъв, с който се превишава продължителността на дежурствата по график с продължителност до 24 часа, които също са дефинирани от закона като служебно време. И в двата случая става въпрос за превишаване на нормативно установено служебно време, за което се дължи заплащане на възнаграждение.

След отмяната на горепосочените норми, приложимият закон – ЗОВСРБ, дава сходна уредба на правоотношението – разпоредбата на чл. 194 регламентира общата хипотеза на служебно време и прогласява в ал. 3 правото на получаване на допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3 при превишаване на продължителността му, а разпоредбата на чл.195 касае хипотезата на служебно време под формата на дежурства и при превишаването на продължителността му, /в редакцията на закона до 09.12.2016г./, са се прилагали разпоредбите на чл.194, ал. 3 и 4 от ЗОВСРБ.  В настоящия спор не се твърди превишаване на максималната 24 часова продължителност на служебното време под формата на дежурства.

Съответно, и по време на действието на отменения, и на настоящия ЗОВСРБ, са били надлежно издадени заповеди на Министъра на отбраната на РБ относно „реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите от МО, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и БА, неговото отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност на служебното време.“

Доколкото общите принципи при полагане на труд, касаещи фундаментални права на работника или служителя, независимо от типа правоотношение /трудово или служебно/, са еднакви, при липса на изрична уредба в специалните закони, са приложими правилата на КТ относно тези въпроси. По повод възражението на въззивника, че приложение следва да намери ЗДСл, може да се посочи, че точно обратното – при празноти в ЗДСл се прилага КТ, тъй като трудовото правоотношение е основополагащо по отношение на всички други такива, свързани най-общо с престиране на труд срещу възнаграждение, и принципите на трудовото право имат определяща роля при уреждането на производни или сходни правоотношения. Поради това, до приемането на изменението на ЗОВСРБ от м. 12.2016г. /след завеждането на исковата молба/, с която изрично е въведено с нормата на чл.194, ал. 5, правилото за компенсиране, приложение по аналогия е намирала разпоредбата на чл. 136а от КТ. С нея се регламентира удължаването на работното време, законодателят е предвидил в ал. 4 на същата /с оглед схващането, че трудовата дейност следва да се редува с достатъчно време за възстановяване на работоспособността на работника, поради което почивката му следва да се осигури реално и едва при невъзможност – да се превърне в паричния си еквивалент/, че „работодателят е длъжен да компенсира удължаването на работното време чрез съответното му намаляване в срок до 4 месеца за всеки удължен работен ден.“ Когато той не стори това в посочения срок, работникът или служителят има право сам да определи времето, през което ще се компенсира удължаването на работното време чрез съответното му намаляване, като уведоми за това поне 2 седмици по-рано работодателя. Съгласно ал. 5 на чл. 136а КТ „при прекратяване на трудовото правоотношение преди компенсирането по ал. 4 разликата до нормалния работен ден се заплаща като извънреден труд“.

Именно, в унисон с тези основни правни принципи, и при съобразяване на конкретните специфики на правоотношението, регулирано със специалния закон – ЗОВСРБ, в посочените заповеди на Министъра на отбраната е регламентирано компенсирането на часовете служебно време, положени над нормалната дневна продължителност на служебното време за определен период. Указаните ред и начин са по-благоприятни за служителя от тези, посочени в КТ, като и срокът за изпълнение на задължението е по-кратък – 1 месечен.

В случая е установено, че ищецът, като назначен на кадрова военна служба в РС „Сигурност ВП и ВКР“, гр. Сливен, с местослужене гр. Ямбол, първоначално на сержантска длъжност, а от м.април 2008г. на длъжност „старши специалист“, е бил надлежно назначаван на 12- часови, 8-часови, 6-часови и 4-часови дежурства, част от които са били компенсирани с почивки, през периода 01.04.2001г. - 08.10.2015г. Договорът на ищеца за кадрова военна служба бил прекратен и същия бил отчислен от списъчния състав на службата, считано от 09.10.2015г.

Ищецът претендира заплащане на възнаграждение за труда, превишаващ продължителността на служебното време по чл. 203, ал. 3 от ЗОВСРБ /отм./ и по чл. 194 ал. 3 от ЗОВСРБ, тъй като е носел дежурства /представляващи служебно време/, които не са били компенсирани с почивки и това е довело до надвишаване на общата продължителност на служебното време в денонощие, по смисъла на чл. 203, ал. 2 и ал. 1 от ЗОВСРБ /отм./ и чл. 194, ал. 2 и ал. 1 от ЗОВСРБ.

При това положение е видно, първо - че той попада в кръга от лица, разполагащи с право да претендират такова възнаграждение, тъй като е имал качеството военнослужещ, бил е назначаван за носене на дежурства по предвидения ред и е получил компенсация в почивки само за част от тях, и второ - че са налице и условията за това, тъй като към момента на прекратяване на служебното правоотношение на 09.10.2015г. са останали некомпенсирани реално дежурства. Техният брой, вид и момент на носене, са подробно описани в заключенията на приетите експертизи.

Уважаването на тази главна претенция в пълния й размер обаче е блокирано от своевременно направено от насрещната страна възражение за изтекла погасителна давност по отношение на правото на иск, което настоящият въззивен състав също намира за основателно.

Спорът между страните е началният момент, от който започва да тече давностният срок, чиято продължителност е  3 години.

Въззивният съд не споделя виждането, застъпено от ищеца - въззивник, че срокът е поставен в течение от момента на прекратяване на служебното правоотношение – в случая – от отчисляването му на 09.10.2015г., поради което той не е бил изтекъл при подаването на исковата молба на 30.06.2016г. Ключовият му защитен аргумент против възражението за изтекла погасителна давност се състои в твърдението, че понеже давността е институт, който не се прилага служебно, то не може да се счита за погасено по давност правото на ищеца със задна дата, тъй като то се е трансформирало в парично едва при прекратяване на служебното правоотношение.

Преобладаващата съдебна практика на съдилищата и на ВКС /включително тази, имаща до м.10.2017г. характер на задължителна/ е еднозначна и се споделя от този въззивен състав.

Давностният срок, с изтичането на който правната норма свързва загубването на правото на иск, е тригодишен за възнаграждението за труд, съгласно разпоредбата  на чл. 111, б. „а“, пр. 1 от ЗЗД, и доколкото в случая възнаграждението, претендирано от ищеца, има за произход положен извънреден труд по служебно правоотношение /приравнено на трудовото/, то давността е 3 години. Тя започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, а изискуемостта настъпва по принцип от възникването на задължението.

В случая са налице множество еднотипни задължения на работодателя, всяко от които е с различен момент на възникване. Всяко едно от задълженията на работодателя, кореспондиращо с правата на служителя, има един и същи предмет, който се е обективирал в различни проявни форми до прекратяване на правоотношението и след това. Докато служебното правоотношение е било витално, кадровият военнослужещ, който е полагал труд, превишаващ продължителността на регламентираното нормално дневно служебно време, е имал правото, а работодателят – задължението за компенсиране, тоест осигуряване на ползване на намалено работно време в рамките на месеца на службата или на следващия месец. Това задължение на работодателя безспорно е изискуемо от месеца, следващ месеца, в който е следвало да се извърши компенсирането. Неизпълнението на това задължение в рамките на месечния срок по т. 28 от заповедта на Министъра на отбраната, вр. чл. 136а ал. 4 от КТ, поражда правото на служителя сам да определи времето на компенсирането. Точно това негово преобразуващо право е обект на възражение за изтекла погасителна давност, тъй като то безусловно се погасява също с изтичането на 3- годишен давностен срок. Както бе посочено, до прекратяване на правоотношението правото на служителя е да иска компенсиране на положения труд с почивка, след прекратяване на правоотношението същото това право се трансформира в парично вземане и като такова то възниква от прекратяването на договора. Следователно, при прекратяване на правоотношението на военнослужещия се дължи заплащане на труд, положен над установеното служебно време, само когато до този момент не е извършено компенсиране с намалено работно време.

В този смисъл, ефектът на отправено в рамките на съдебния процес за осъществяване на паричното вземане възражение за изтекла погасителна давност се разпростира върху правото на ищеца от момента на неговата изискуемост – тоест – ако той не е упражнил преобразуващото си право да иска компенсиране в рамките на 3 години от настъпване на изискуемостта му, и този срок е изтекъл преди прекратяването на договора, то е погасено по давност. Ако този срок не е бил изтекъл, то с прекратяването на договора непогасеното право да поиска компенсиране се трансформира в парично вземане. От своя страна от този момент – датата на прекратяване на правоотношението -  започва да тече нов тригодишен давностен срок за успешно възникналите парични вземания за извънреден труд /трансформирали се на мястото на преобразуващото право на посочване времето на компенсиране/.

Така, при направено в исковия процес възражение за изтекла погасителна давност, първият давностен срок се преценява към датата на прекратяване на служебното правоотношение – непогасено е преобразуващото право на ищеца за период от три години преди прекратяването на договора. Вторият давностен срок се преценява към датата на предявяване на исковата молба – непогасено е успешно трансформираното право на парично вземане за период от три години преди завеждането на исковата молба.

Практиката на ОС Бургас, на която опира защитната си теза въззивникът, освен, че не е задължителна, не се споделя от настоящия въззивен състав.

Следователно, с оглед изложеното, ако военнослужещият не е упражнил правото си да поиска компенсиране своевременно, то се погасява с изтичането на 3 години от изискуемостта му и ако това е станало преди прекратяване на служебното правоотношение, за него няма възможност да се трансформира в парично вземане. Именно тази проверка следва да извърши съдът, когато насрещната страна е направила в съответните срокове възражение за изтекла погасителна давност, защото това възражение засяга правото от момента на неговата изискуемост. Тъй като след терминиране на служебното правоотношение правото на компенсиране, което не е погасено по давност, се трансформира в право на парично вземане, тоест изменя характера си, за него започва да тече от този момент самостоятелна 3-годишна погасителна давност за предявяването му по съдебен ред.

Съдът не споделя и твърдението на въззивника, че „дължимата му компенсация не му е била разрешена“ – това твърдение, освен че се въвежда едва с въззивната жалба, е напълно неоснователно – липсват каквито и да е данни, че на ищеца не е било разрешено да бъде компенсиран с намалено работно време. Това би означавало, че той е поискал, а работодателят е отказал да стори това, доказателства за което липсват. Обратното - установено е, че след като работодателят сам не е направил компенсирането в определения срок, ищецът е бездействал – тоест не осъществил правото си да го поиска, въпреки че то се е породило с изтичането на месеца, в който е следвало да се извърши компенсирането. Поради това, по отношение на останалите вземания /тези от преди повече от 3 години от прекратяване на служебното правоотношение/, съдът счита, че те не са се трансформирали в парични при прекратяване на служебното правоотношение, тъй като правото на ищеца да поиска компенсиране е било погасено по давност преди този момент.

Отнесени към настоящия случай, горните постановки водят до заключението, че към 09.10.2015г. – датата на прекратяване на договора за военна служба между страните, правото на ищеца да поиска компенсиране на положен извънреден труд с намалено работно време/почивки е погасено по давност за периода 01.04.2001г. - 08.10.2012г., а не е погасено само за останалата част от исковия период - 08.10.2012г. - 08.10.2015г. Така това му право на 09.10.2015г. се е трансформирало в парично. Видно от кредитираното заключение на вещото лице, възнаграждението за положения труд над нормалната продължителност, който не е бил компенсиран с почивка, на база съответните месечни възнаграждения на ищеца, за периода 08.10.2012г. – 08.10.2015г. възлиза на сумата от 207,50лв.  Тъй като исковата молба е подадена на 30.06.2016г., правото на иск за това парично вземане не е погасено по давност, поради което претенцията се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена в този размер. Върху сумата се дължи и обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

Следва да се отбележи, че въззивният съд приема за правилен първият, посочен от вещото лице, вариант на определяне на фактическата продължителност на служебното време на ищеца. При този вариант са съобразени графиците на всички служители и при изготвянето им е категорично предвидено правилото /прилагано за всеки служител при всяко дежурство/, че след дневно положено дежурство има един ден почивка /отразен в графика/ и след всяко нощно положено дежурство - два дни почивка. При втория вариант са приспаднати само дните на почивка, за които има издадена нарочна заповед, но това не отговаря на действителното положение при ответната служба. Принципът на даване на съответното дежурство и почивка след него е служебно установен в ответната РС“ВП“, като издаването на нарочна заповед за почивка след дежурство сее изключение от установеното правило и такива заповеди са се издавали само, когато е следвало ищецът да бъде компенсиран от полагане на допълнително дежурство, т.е. за работа над нормалната продължителност на служебното му време.

При определяне размера на дължимото за правилно определения, непогасен по давност период, възнаграждение за положения над нормалната продължителност на служебното време труд, районният съд е процедирал неправилно, като го е определил на база последното пълно месечно възнаграждение, а не съобразно всяко съответно през периода месечно възнаграждение. В случая не се касае за заплащане на обезщетение, за което да се използва базата на последното трудово възнаграждение за пълен отработен месец, а за заплащане на възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на служебното време, което според закона /чл.136а, ал.5 от КТ/ се заплаща като възнаграждение за извънреден труд, при което базата следва да е всяко съответно месечно възнаграждение на служителя. Поради това, присъдена от районния съд сума от 230,67лв. е неправилно и незаконосъобразно определена. Дължимото възнаграждение за периода 08.10.2012г. – 08.10.2015г., както бе посочено по-горе, възлиза на сумата от 207,50лв.

Въпреки това, поради липсата на жалба от насрещната страна в уважителната част на първоинстанционното решение и забраната за влошаване положението на жалбоподателя /чл.271, ал.1, изр. второ от ГПК/, въззивният съд ще потвърди първоинстанционното решение в тази му част.

По отношение на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от изискуемостта на вземането по първия главен иск, до завеждането на исковата молба:

Работодателят е изпаднал в забава по отношение на задължението си за извършване на компенсирането на положения труд, надвишаващ продължителността на нормалното дневно служебно време, с намалено работно време, с настъпване на изискуемостта на това задължение – тоест от месеца, следващ месеца, през който е следвало да извърши компенсирането.

Видно от допълнителното заключение на вещото лице Ч., изслушано пред настоящата инстанция, обезщетението за забава в размер на законовата лихва върху паричния еквивалент на неизвършеното компенсиране /207,50лв./ за периода 08.10.2012г. – 08.10.2015г. възлиза на сумата от 27,77лв., считано от 1-во число на месеца, следващ полагането на труда до завеждане на исковата молба. До този размер акцесорната претенция е основателна и следва да се уважи.

Като е присъдил мораторна лихва в размер на 16,75лв. и е отхвърлил иска в останалата част, районният съд е постановил неправилно решение в отхвърлителната част до сумата от 27,77лв., което следва да се отмени за разликата от присъдения размер до посочения и да се постанови ново решение, с което на ищеца се присъди допълнително сумата от 11,02лв. – мораторна лихва върху първата главница.

Правилно и законосъобразно е първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част за разликата над 27,77лв. до пълния претендиран размер.

ІІ. По отношение на иска за заплащане на допълнително възнаграждение за специфични условия за изпълнение на военната служба с правно основание чл.214, ал.1, т.1, вр. чл.196 ЗОВСРБ за периода 01.07.2010г. – 14.09.2012г.

За исковия период е приложим ЗОВСРБ в редакцията му от 26.02.2010г., ДВ бр.16/2012г., чиято разпоредба чл.195, ал.1, предвижда, че военнослужещите могат да бъдат назначавани за носене на дежурства при условия и ред, определени с уставите на въоръжените сили и с други нормативни и административни  актове, издадени от министъра на отбраната. Разпоредбата на чл.196 ЗОВСРБ /в горепосочената редакция/ повелява в случаите, когато военнослужещият изпълнява дежурство по график, той получава допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1, т.1, т.е. за специфични условия при изпълнение на военната служба. Нормата на чл.214, ал.4 ЗОВСР предвижда, че за военнослужещите от служба «Военна полиция», какъвто е ищеца, възнагражденията за специфични условия при изпълнение на военната служба се изплащат при условия, по ред и в размер, определени с акт на Министъра на отбраната по предложение на ръководителя на съответната служба.

Уставът за войсковата служба на въоръжените сили на РБ в редакция от 26.08.2008г., обн.ДВ. бр.75/26.08.2008г., в сила от 30.08.2008г. в чл.243, ал.1 дава определение за денонощен наряд, който по своята същност е дежурна група от военнослужещи, назначена за изпълнение на вътрешната служба, на караулната /патрулната/ служба на оперативното и бойното дежурство. Дежурството от своя страна е изпълнение на функционални задължения от военнослужещите, като длъжностни лица от денонощния наряд. Според чл.248, ал.2 от Устава за войсковата служба, на военнослужещите, когато са в дежурство, се изплаща допълнително възнаграждение за специфични условия на труд по ред и размери, определени от министъра на отбраната, без тези, които носят дежурства по силата на функционалните си задължения. С други думи такова допълнително възнаграждение не се изплаща на тези служители, които по силата на длъжността си носят  дежурства /напр.оперативен дежурен/, а не са назначени, като длъжностни лица в денонощен наряд за дежурство, което по определение е изпълнение на функционални задължения.

Установи се в процеса, че ищеца е бил на длъжност «технически сътрудник» и длъжностната му характеристика предвиждала като едно от многото други функционални задължения и носенето на дежурства. Той обаче е бил назначаван като длъжностно лице в денонощен наряд, а не е давал дежурствата по силата на самата си длъжност, поради което на същия му се дължи допълнително възнаграждение за специфични условия на труд.

В случая, Наредба №Н-11/31.08.2012г., издадена от министъра на отбраната за условията, размерите и реда за изплащане на допълнителни възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военната служба на военнослужещите от служба "Военна полиция" – отменена от 15.07.2016г., не намира приложение към заявения исков период. Същевременно Наредба № Н-15/27.04.2010г. за условията, размерите и реда за изплащане на допълнителни възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военната служба на военнослужещите и за специфични условия на труд на цивилните служители от МО, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната, в редакция от 14.05.2010г., обн.ДВ бр.36/2010г. – не се прилага за служба «Военна полиция». При това положение, доколкото не е налице издаден подзаконов норамтивен акт за исковия период от време, а ЗОВСРБ предвижда такова заплащане, съдът счита, че по отношение на начина на изчисляване размера на дължимото обезщетение за положения труд при специфични условия на труд следва да се приложи  Наредба № Н-15/27.04.2010г., както е сторило и вещото лице в заключението си.

Така се установява по принцип дължимостта на втората главна претенция, но нейната основателност също следва да се прецени с оглед направеното от ответника възражение за погасяване по давност на правото на иск.

Неоснователено е възражението на въззивника, че няма направено такова възражение от ответника спрямо този иск. Въззивният съд счита, че с отговора на исковата молба е направено своевременно възражение за погасяване правото на иск по отношение на всички предявени претенции.

Вземанията за възнаграждения за труд, за които не е предвидена друга давност се погасяват с кратък три годишен давностен срок - чл.111,б.”а” ЗЗД и тъй като и по отношение на тази претенция е направено възражение за погасяването й по давност – своевременно с отговора на исковата молба, то съдът намира същото за основателно. Поради това правото на иск за заплащане на допълнително възнаграждение за специфични условия на труд за периода 01.07.2010г.- 14.09.2012г. е погасено за всяко едно от претендираните вземания към момента на подаване на исковата молба на 30.06.2016г. Най-късно възникналото вземане – за дежурство от м. 08.2012г., чието обезщетение се е дължало до края на м.09.2012г., е станало изискуемо на 01.10.2012г., като давностният срок за него е изтекъл на 01.10.2015г., тоест – преди предявяване на иска на 30.06.2016г.

Поради това, тази искова претенция се явява неоснователна, като погасена по давност. Решението на СлРС в тази част е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

По отношение на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху вземането за възнаграждение за специфични условия на труд:

Тя също следва да бъде отхвърлена изцяло като неоснователна, както поради погасяване по давност, така и при условията на чл. 119 от ЗЗД, съгласно който с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.

Обжалваното първоинстанционно решение в тази част е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

ІІІ. По отношение на иска за заплащане на неизплатени командировъчни пари /дневни/ за периода 01.01.2008г. до 08.10.2015г.:

Съгласно разпоредбата на чл. 232 от ЗОВСРБ /отм. 12.05.2009г./ при командироване военнослужещите получават освен брутното си възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размер, определени от Министерския съвет. В същата насока е и разпоредбата на чл. 219 от сега действащия ЗОВСРБ -  при командироване военнослужещите получават освен брутното си възнаграждение пътни, дневни и квартирни пари при условия и по ред, определени с акт на Министерския съвет.

Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от Наредбата за командировките в страната, на командирования, когато остава да нощува в мястото на командировката, се заплащат дневни пари в размер 20 лв. за всеки ден от командировката, а съгласно разпоредбата на чл.19, ал.2 на командирования, който изпълнява служебните си задължения през по-голямата част от работното време в друго населено място без нощуване, се изплащат дневни пари в размер 50 на сто от размера по ал. 1. Разпоредбата на чл.23 от същата Наредба предвижда, че не се заплащат дневни пари при ползуване служебно на целодневна безплатна храна в мястото на командировката или когато тя се изпълнява в мястото, където фактически живее командированият или неговото семейство.

Безспорно по делото е установено, че за процесния период между страните е съществувало служебно правоотношение въз основа на договор за военна служба. Установено е, че за процесния период ищецът е бил командирован да изпълнява служебните си правоотношения на различни места в страната.

Не е установено работодателят да е осигурявал служебно целодневна безплатна храна в мястото на командировката или последната да се е изпълнявала в мястото, където фактически живее командированият или неговото семейство, според нормата на  чл. 23 от Наредбата.

Едва с разпоредбата на чл. 3 от Наредба № Н-5 от 2.04.2015 г., изд. от МО, обн., ДВ, бр. 30 от 24.04.2015г. е предвидена специална регламентация на заплащането на дневни пари на командированите военослужещи. Така, съгласно разпоредбата на чл.3, ал.2 от Наредбата, на правоимащите по тази наредба лица, при командироване в друго населено място, където няма военно формирование/структура с организирано войсково хранене или хранене от външен изпълнител, се изплащат дневни пари по реда и условията на Наредбата за командировките в страната, в случай че техният размер е по-голям от стойността по ал. 1, а съгласно ал.3, в случаите по ал. 2, когато дневни пари по Наредбата за командировките в страната не се полагат, на правоимащите лица се изплаща стойността по ал. 1.

Работодателят, твърдящ осигуряването на храна е следвало по делото безспорно, с годни доказателства да установи този факт. Доказателства в тази насока няма ангажирани.

Твърденията на работодателя по отношение на дежурствата, давани от ищеца на ПОБ „Ново село“ са, че от м.януари 2015г. храненето на военослужещите се е осъществявало на място в столовата на ПОБ „Ново село“ и е било осигурено американската страна. Доказателства обаче в тази насока няма ангажирани. Вещото лице Ч., при изслушването й пред настоящия състав, посочва, че изрично заповед за осигуряване на храна на полигона „Ново село“ не й е представена. Предоставено й било едно писмено споразумение на английски език, в което се задължавала базата да изхранва и служителите, полагащи дежурства, но нямало документи, че това е изпълнявано. По обяснения на ответника, се е случвало да им бъде раздадена суха храна, но никъде не се е водила отчетност на тази суха храна, доставена при тях и раздадена, т.е. дали действително е доставена. Ответната служба не разполагала с никаква отчетност колко реално служители са били изхранвани всеки ден от упоменатата в споразумението бройка 15.

Освен това, следва да се отбележи, че ответната служба за значителна част от периода /м.02.2011г. – м.08.2015г. по приложение 3.2 от заключението/ е изплащала на ищеца пари за храна за дежурствата на ПОБ „Ново село“. Поради това, съдът намира, че ответната РС „ВП“, носеща доказателствената тежест, не е изпълнила основното си процесуално задължение и следва да понесе своеобразната санкция за това, като съдът приеме за неосъществил се недоказания факт за осигуряване на храна на ищеца при дежурствата му на ПОБ „Ново село“, който е извън обичайното му договорено местослужене.

Поради това, съдът намира, че с оглед горецитираните нормативни разпоредби, следва да се присъдят на ищеца командировъчни – дневни пари за храна по време на положените от него дежурства на ПОБ „Ново село“ /Приложение 3.2 от заключението/. За периода от м.02.2011г. до м.август 2015г. вещото лице е посочило, че са останали неизплатени командировъчни дневни пари за храна на ищеца в общ размер от 579,94лв. По отношение на това вземане обаче, също е направено своевременно, с отговора на исковата молба, възражение за погасяване по давност. Съдът намира, че приложимият давностен срок е 3-годишен /чл.125 ЗДСл, чл.358, ал.1, т.3 от КТ/, поради което вземането на ищеца за командировъчните пари е погасено по давност за периода от 01.02.2011г. до 30.04.2013.,  с оглед подаване на исковата молба на 30.06.2016г. Вземанията за дневни пари за храна за последващия период – м.май 2013г. – м.08.2015г. не са погасени по давност, тъй като същата е прекъсната с подаване на исковата молба на 30.06.2016г. За периода от м.май 2013г. /всъщност за м.май парите за храна са платени изцяло на ищеца от работодателя/ до 09.10.2015г. /прекратяване на договора за КВС/, видно от заключението на вещото лице, кредитирано от съда, на А. не са му изплатени командировъчни дневни пари за храна за дежурствата на ПОБ „Ново село“ в размер на 300,97лв.

По отношение на командировките, които не са свързани с даване на дежурство на въпросния ПОБ „Ново село“ – по приложение 3.1 към заключението на допълнителната СИЕ, а именно тези за охрана, за придружаване на ешелони, за провеждане на профилактични прегледи в Сливен, за различни мероприятия и др.под., които не са дежурства, съгласно издадените заповеди за командировка на ищеца, са останали незаплатени на основание чл.19 от Наредбата за командировките в страната, командировъчни  пари /дневни/ в размер, определен от вещото лице в табличен вид. Вещото лице е посочило командировките на ищеца през целия процесен период, полагащите се и съответно изплатените от работодателя суми, както и неизплатената разлика от дължимите дневни командировъчни пари, определени по посочените по-горе нормативни изисквания. За целия процесен период от 01.2008г. до прекратяване на служебното правоотношение с ищеца – 09.10.2015г., неизплатените командировъчни дневни пари възлизат на общата сума от 4973,70лв.

По отношение на това вземане, както бе посочено по-горе, е направено своевременно, с отговора на исковата молба, възражение за погасяване по давност. Давностният срок е 3-годишен /чл.125 ЗДСл, чл.358, ал.1, т.3 от КТ/, поради което вземането на ищеца за командировъчните пари е погасено по давност за периода от 01.01.2008г. до 30.04.2013.,  с оглед подаване на исковата молба на 30.06.2016г. /на практика в този погасен по давност период последното вземане за командировъчни пари е за м.10.2012г., тъй като след това до м.май 2013г. има само една командировка през м.януари 2013г., която е заплатена/.  Вземането за командировъчни пари за м.май 2013г. е станало изискуемо на 01.07.2013г., тъй като е следвало да бъде заплатено от работодателя до 30.06.2013г., като с подаване на исковата молба на 30.06.2016г., давността за него е прекъсната.

За периода от м.май 2013г. до 09.10.2015г. /прекратяване на договора за КВС/, видно от заключението на вещото лице, кредитирано от съда, на А. не са му изплатени командировъчни пари в размер на 547,90лв. по надлежно посочените от вещото лице заповеди за командировки.

Следователно, с оглед изложеното, третата главна искова претенция за заплащане на командировъчни дневни пари е основателна за периода от м.май 2013г. до 08.10.2015г. вкл. в общия размер от 848,87лв. /300,97лв. + 547,90лв./, до който следва да се уважи.

Като е отхвърлил изцяло исковата претенция за заплащане на командировъчни /дневни/ пари при липса на мотиви и въз основа на изцяло необоснования извод, че командировките са във военни обекти с осигурена храна /липсват каквито и да е доказателства в тази насока/, то районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в отхвърлителната му част за сумата от 848,87лв. и да се постанови ново, с което на ищеца се присъди заплащане на командировъчни /дневни/ пари за периода м.май 2013г. – 08.10.2015г. в размер на 848,87лв. В останалата отхвърлителна част решението следва да се потвърди, като правилен краен извод, макар и при неправилни и необосновани мотиви.

С оглед частичната основателност на главната претенция, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху дължимата главница за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба в установения, с помощта на вещо лице, размер от 144,09лв. До този размер акцесорната претенция е основателна и следва да се уважи. Първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част до размера от 144,09лв. следва да се отмени и на ищеца да се присъди мораторна лихва в посочения размер върху дължимите командировъчни пари, непогасени по давност. В останалата отхвърлителна част решението следва да се потвърди.

По отношение на разноските пред първата инстанция:

С оглед изхода на спора и частичната основателност на исковите претенции, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца се дължат разноски в размер на 120лв. Районният съд е присъдил на ищеца разноски в размер на 23,74лв., поради което следва да му се присъдят допълнителни такива за първата инстанция в размер на 96,26лв.

На ответната страна в първоинстанционното производство, на основание чл.78, ал.3 от ГПК следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 285,60лв., съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции, като решението на районния съд следва да се отмени в частта за присъдените на ответника разноски над този размер до присъдения такъв от 297лв.

Отговорността за разноски за въззивното производство:

С оглед изхода на спора по въззивната жалба – частична основателност на същата, на въззивника се дължат по съразмерност разноски в размер на 58,40лв., а на въззиваемата страна – разноски по съразмерност в размер на 288лв.

Във връзка с направеното от пълномощника на въззиваемата страна възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззивника, следва да се отбележи, че съдът го намира за неоснователно, с оглед броя и размера на исковите претенции, както и цялостната фактическата и правна сложност на делото.

На основание чл.78, ал.6 от ГПК, ответната РС “ВП“ следва да заплати в полза на съдебната власт по сметка на СлРС допълнителна държавна такса в размер на 100лв. /дължимата д.т. е в размер на 200лв. за четири уважени иска, при определена от районния съд 100лв./ и допълнително 66лв. разноски за вещо лице, а по сметка на СлОС държавна такса, дължима за въззивното производство в размер на 100 лв. и 25лв. разноски за вещо лице.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно Решение №779 от 29.06.2018г., постановено по гр.д. №2701/2016г. по описа на Сливенски районен съд в частите, с които:

- е отхвърлен като неоснователен предявения от А.Д.А. с ЕГН ********** против Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен  акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време за периода до подаване на исковата молба над присъдения размер от 16,75лв. до размера от 27,77лв.;

- отхвърлен е като неоснователен предявения от А.Д.А. с ЕГН ********** против Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен  иск за заплащане на командировъчни пари – дневни до размера от 848,87лв. за периода от м.май 2013г. до 08.10.2015г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане;

- отхвърлен е като неоснователен предявения от А.Д.А. с ЕГН ********** против Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен  акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за командировъчни пари – дневни до размера от 144,09лв. за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба;

- осъден е А.Д.А. с ЕГН ********** да заплати на Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен  разноски над размера от 285,60лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОСЪЖДА Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен, с адрес на управление: ********* ДА ЗАПЛАТИ на А.Д.А. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:*** чрез адв. М.П. *** допълнително /над присъдената от районния съд сума/ сумата от 11,02лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за допълнително възнаграждение за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време /от 207,50лв./ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба; сумата от 848,87лв., представляваща неплатени командировъчни пари – дневни за периода от м.май 2013г. до 08.10.2015г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от подаване на исковата молба – 30.06.2016г. до окончателното й изплащане; сумата от 144,09лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за командировъчни пари /дневни/ за периода от изискуемостта до подаване на исковата молба – 30.06.2016г., както и сумата от 96,26лв., представляваща допълнителни разноски за първата инстанция разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №779 от 29.06.2018г., постановено по гр.д. №2701/2016г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен, с адрес на управление: *********** да заплати на А.Д.А. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:*** чрез адв. М.П. *** сумата от 58,40лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА А.Д.А. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:*** чрез адв. М.П. *** да заплати на Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен, с адрес на управление: *********** сумата от 288лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен, с адрес на управление: *********** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Сливенски районен съд допълнителна държавна такса върху уважените искове в размер на 100лв. и допълнителни разноски за вещо лице в размер на 66лв.

 

ОСЪЖДА Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен, с адрес на управление: *********** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Сливенски окръжен съд държавна такса за въззивно обжалване в размер на 100лв. и разноски за вещо лице в размер на 25лв.

 

 

Решението може да бъде обжалване пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчването му на страните в частта относно исковете за заплащане на възнаграждение за положен труд извън служебното време, некомпенсиран с почивка и за заплащане на командировъчни пари /дневни/.

 

Решението в останалата му част е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                       2.