Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 145

 

гр. Сливен, 04.10.2018 година

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  трети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                     Мл. с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА                    

при участието на прокурора ……………. и при секретаря Соня Василева , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 397  по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 633/07.06.2018г. по гр.д. № 793/2018г. на Районен съд – Сливен, с което е осъдена на основание на чл.2 ал.1 т.3 предл.3 от ЗОДОВ Прокуратурата на Република България гр.София бул.Витоша № 2, да заплати на И.Г.И. ЕГН ********** ***, сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – раздразнителност, необщителност, затвореност от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.309 ал.1 от НК и по чл.316, вр. чл.309 ал.1 от НК, по което образуваното наказателно производство е прекратено с Постановление на РП – Сливен, ведно със законната лихва за забава, считано от 15.02.2018г. до окончателното изплащане, като отхвърля предявения иск за разликата от уважената част от 3000 лева до пълния претендиран размер от 12 000 лева, като неоснователен и недоказан. Със същото решение е осъдена Прокуратурата на РБългария да заплати на ищцата сумата от 300 лева ,представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконното обвинение, ведно със законната лихва за забава, считано от 15.02.2018г. и е осъдена Прокуратурата да заплати на ищцата направените по делото разноски.

Против това решение е подадена въззивна жалба от представителя на Прокуратурата на РБългария ,в която жалба се твърди, че постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно. На първо място се твърди, че не са събрани категорични доказателства за претърпените вреди, както и че те са в пряка и непосредствена последица от воденото срещу ищцата наказателно производство. На следващо място се сочи, че присъденото обезщетение е твърде завишено, тъй като наказателното производство  в досъдебната фаза е приключило в кратък срок. Причината за по-дългия срок на съдебната фаза е станало поведението на подсъдимите по делото пред съдилищата. Обвиненията са за леко наказуеми престъпления и реализирането на наказателна отговорност не би довело до съществени негативни последици за ищцата, респ. до значими терзания. Освен това е била наложена най-леката мярка за процесуална принуда „Подписка“. Поради това обезщетението за неимуществени вреди е завишено и не съответства на принципа на справедливостта. На следващо място се сочи, че по отношение на имуществените вреди не са представени доказателства за заплатената сума за адвокатско възнаграждение по наказателното производство. Претенцията за лихви и разноски се явява неоснователна, тъй като те са акцесорни, а главните искове са неоснователни. На последно място се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по настоящото производство. В обобщение се иска да бъде отменено обжалваното решение, да бъдат отхвърлени исковете, като неоснователни и недоказани, и да бъде осъдена въззиваемата да заплати направените по делото разноски. Евентуално се навежда и искане обезщетението за неимуществени вреди да бъде уважено до размер под 1000 лева и да бъде отхвърлен иска за имуществени вреди ,поради липса на доказателства за заплащане на адвокатския хонорар.

В жалбата не са направени нови доказателствени искания.

В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.

        В с.з. за въззивника се явява представител – прокурор Красимир Маринов, който поддържа подадената жалба на основанията изложени в нея.

        В с.з. въззиваемата не се явява. Постъпило е писмено становище от представител по пълномощие, с което се оспорва основателността на подадената жалба. Претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

На първо място във въззивната жалба се прави възражение, че в случая няма доказателства ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно производство. Акцентирано е най-вече върху здравословното състояние на ищцата. Безспорно е обаче, че е налице влошаване на здравословното и емоционалното й състояние и това е обяснимо с оглед на обстоятелството, че тя е била поставена в една стресова ситуация, свързана с разследването. По делото са събрани достатъчно доказателства относно тези обстоятелства и районният съд подробно ги е обсъдил.  Като пряка последица от обвинението ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни душевни състояния, затворила се е в себе си,  станала е раздразнителна, нервна, вследствие на воденото срещу нея наказателно производство, имала е конфликти със съпруга си. От показанията на свидетелите, безспорно се установява, че по време на воденото срещу ищцата наказателно производство тя е била нервна, раздразнителна, влошили са се отношенията със съпруга й. Съдът е приел, че  е безспорно доказано в производството причинната връзка между воденото срещу ищцата наказателно производство и промяната в поведението и характера й. Тези изводи се споделят и от настоящата инстанция. Така жалбата в тази част се явява неоснователна.

        На второ място се сочи, че  уваженият иск е в твърде завишен размер. Това възражение също е неоснователно.

   По материалноправният въпрос за прилагането на чл. 52 ЗЗД при определянето на парично обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. има постановена съдебна практика от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 и сл. ГПК с решение № 532/24.06.2010 г. по гр. дело № 1650/2009 г., III г. о.; решение № 439/14.12.2012 г. по гр. дело № 1730/2011 г., IV г. о., решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III г. о., решение № 391 от 13.01.2012 г. по гр. д. № 201/2011 г. на III г. о., решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 296/2011 г. на III г. о. и др., която има задължителен характер. По въпроса за съдържанието на понятието "справедливост", изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД е постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение по гр. дело 1273/2009 г. на ВКС, III г. о., също със задължителен характер. Според посочената по-горе задължителна съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 , от който произтича отговорността на държавата за вреди в посочената съдебна практика като критерии за преценка е въведен и дългият несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване; характера на престъплението по повдигнато обвинение; публичното му разгласяване и свързаните с това последици. С Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС в т. 11 е прието, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен във връзка с причинените болки и страдания. /Решение № 180 от 19.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 860/2015 г., III г. о/

         Касае се за наказателно производство, което е продължило общо около четири години. Така или иначе срещу ищцата е било водено досъдебно производство, а и съдебно такова протекло в  първа и въззивна инстанция и то във всяка по два пъти. Спрямо нея е била взета мярка за процесуална принуда, макар и най-лека и това продължило в срок, който не е кратък. При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът се е съобразил с всички обстоятелства, които подробно е установил. Касае се за сравнително продължително наказателно производство и то за престъпления, които не се отличават с особена фактическа и правна сложност, което обаче е довело до значителни душевни страдания, дискомфорт и влошени семейни отношения.  Поради това присъденото обезщетение за неимуществени вреди отговаря на принципите на справедливостта.

          Неоснователно е и възражението по отношение на уважения иск за имуществени вреди. От събраните по делото доказателства е видно, че адвокатското възнаграждение за защита по наказателното производство е заплатено в брой, което е отбелязано в договора за правна защита и съдействие / л.48 от първоинстанционното дело/.  Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.

        Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 300 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция. Възражението за прекомерност е неоснователно, тъй като договореното възнаграждение е към минималния размер, предвиден в наредбата за адвокатските възнаграждения.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 633/07.06.2018г. по гр.д. № 793/2018г. на Районен съд – Сливен.

 

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България гр.София бул.Витоша № 2, да заплати на И.Г.И. ЕГН ********** ***, сумата от 300 /триста/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: