Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

 

гр. Сливен, 03.10.2018 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на трети октомври през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                       мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня Василева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 404 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 479/10.05.2018г. по гр.д. № 291/18г. на СлРС, с което е осъден по регресен иск с правно основание чл. 410 от КЗ Автомобилен спортен клуб „Скорпион“, гр. Сливен да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София, сумата 165, 84 лв., представляваща изплатено по щета № *********** от застрахователя застрахователно обезщетение по застраховка „Каско стандарт“ за имуществени вреди, причинени на трето лице при  управление на застраховано МПС-товарен автомобил марка GREAT WALL, модел  *****, рег. № СН **** КА, преминало при движение по асфалтов път на 900 м. преди връх Българка в посока Сливен през множество изхвърлени камъни от състезателните автомобили от банкета върху пътното платно на 03.09.2017г., , заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 22.01.2018г. до окончателното изплащане и са присъдени на ищеца разноските по делото в размер на 770 лв.

 С въззивната си жалба ответникът в първоинстанционното производство атакува решението изцяло, като заявява, че то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че от събраните по делото доказателства не са установени безспорно и категорично няколко от елементите на деликта, а съдът напълно необосновано и без връзка с действително доказаните факти, е приел, както че на местопроизшествието е имало камъни, така и че те са попаднали на платното точно при провеждане на автомобилното състезание, организирано от ответния клуб. Развива подробна аргументация относно алтернативните възможности, които съдът не е обсъдил, прави анализ на свидетелските показания, като счита, че от тях не може да се изведе горният извод. Освен това заявява, че също неправилно решаващият съд е приел, че за въззивника съществува задължение да разчисти трасето след приключване на етапа и излага съображения за липсата на такова задължение, тежащо върху него и за пълната недоказаност на това твърдение. В обобщение счита, че няма причинноследствена връзка между неговото поведение и причинената вреда на застрахования автомобил, поради което искът е недоказан и следва да се отхвърли.

С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло главния и акцесорния иск. Претендира разноските за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, като отмени решението и постанови ново, с което отхвърли исковете изцяло като неоснователни. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемата страна, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, който да изрази становище по въззиванта жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението  е  правилно, поради което следва да бъде потвърдено, макар на различни основания.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

За да се ангажира отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Каско стандарт”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увредения, следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ.

 Така правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на посочената законова норма от КЗ, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

Прието е от решаващия съд, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и трето лице, като застрахован, по застраховка „каско стандарт“, действала през периода, в който е осъществено увреждащото събитие. Доказано е извън съмнение наличието на формалната  предпоставка, визирана във фактическия състав на чл. 410 ал. 1 от КЗ за ангажиране отговорността на прекия причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховката, тъй като то безспорно е изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице. Чрез това действие правото на регрес се активира от застрахователя, тъй като той със заплащането на обезщетението на застрахования собственик на увредената вещ, встъпва в правата му срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното.

Това право обаче par excellence се обуславя от деликтното правоотношение мужду последните двама и при това положение върху ищеца лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД     деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. Отговорността на ответника като юридическо лице, е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл.

Настоящият въззивен състав намира, че не са доказани няколко от съществените елементи на непозволеното увреждане, което обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на главния иск.

Единствената фактическа цялост, доказана еднозначно  по делото, е вредата по застрахования автомобил, настъпила по описания от ищеца начин, и нейната стойност.

Останалите субстанциални съставки на деликта обаче са възприети за налични от първата инстанция не в резултат на успешно проведено доказване от натоварената с тази тежест страна, а поради допуснати логически и аналитични грешки на първостепенния съд, довели до неправилни правни изводи.

Въззивният съд счита, че не са доказани несъмнено противоправното поведение на ответника /чрез съответните натоварени лица/ и причинната връзка на поведението му с настъпилата вреда.

На спорното поле по начало е бил поставен въпросът, касаещ наличието на непозволено увреждане, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт, като още с отговора си ответникът е отрекъл именно тези предпоставки за ангажиране на отговорността му.

Решаващият съд е приел в мотивите си съвършено необосновано, че камъните, разрязали гумата на застрахованото превозно средство, са се намирали на пътното платно, че са били изхвърлени от автомобили, участвали в проведеното рали, организирано от ответното дружество и че то е имало ангажимента да разчисти трасето след приключване на състезанието, но не го е сторило.

Никое от тия съждения не е доказано по предвидения в ГПК ред от ищеца по начин, да убеди съда в действителното осъществяване на твърдяните факти.

Най-напред следва да се посочи, че доказателствената наличност, на  която се базират горните заключения, се състои единствено от гласни доказателствени  средства. Действително, представени са и писмени документи – заявление за настъпило застраховатено събитие и два броя декларации от същите лица, разпитани като свидетели, но съдът ги намира за вторични доказателства, тъй като те съдържат напълно идентични изявления с тези, събрани непосредствено в процеса, поради което последните се ползват с по-голяма надеждност. Свидетелските показания са дадени от управлявалото автомобила лице и от спътника му, които са служители на застрахованото дружество и това им придава известна заинтересованост от изхода на спора.

Независимо от това обстоятелство обаче, въззивният съд счита, че сами по себе си показанията им са негодни да представят непрекъсната логическа секвенция от факти, в чието начало да се намира действието/бездействието на ответника, а в края – вредоносният резултат, обективиран в разрязаната гума. Първоинстанционният съд е направил фундаментална логическа грешка, допускайки post hoc ergo propter hoc /след нещото, следователно причина за нещото/, която е заложена още в показанията на свидетелите и той я е мултиплицирал в мотивите си. Това, че един факт се е осъществил след друг факт, не означава автоматически, че първият е причина за втория. Тоест – това, че ралито е приключило преди преминаването на автомобила със свидетелите през намиращи се на платното камъни, не означава непременно, че те са попаднали там чрез движението на участниците в ралито. Причината е възможно да е тази, но е възможно и да е друга, и задължение на ищеца е било да докаже еднозначно, че е именно твърдяната от него, което категорично не е сторено, тъй като в свидетелските показания се съдържат единствено житейски предположения. По аналогични съображения съдът не може да сподели и поддържащата аргументация на СлРС, извлечена от същите показания – че щом два дена по-рано на пътя не е имало камъни, то те са се появили вследствие на проведеното рали. Корелацията не означава причинност и е недопустимо съдът произволно да свързва в такова отношение отделните установени факти. Само по себе си хронологичното осъществяване на два факта не ги поставя в съотношение на причина и следствие или дори в условия на връзка помежду им.

Така настоящият въззивен състав не счита, че е доказана безусловно причинната връзка между наличието на камъни на пътното платно, които са нанесли вреда на застрахованото МПС чрез срязване на гумата му, и организираното от ответното дружество автомобилно рали в този участък от пътя. Следва да се отбележи още, че напълно безпочвено първостепенният съд е посочил в мотивите си, че вещото лице е дало заключение в СТЕ за наличие на причинноследствена връзка – то се е ограничило единствено да отбележи, че е възможно механизмът на настъпване на вредата да е описаният от ищеца – чрез преминаване върху камък, който е възможно да среже по описания начин автомобилната гума. Но експертът не е давал заключение относно механизма на „поява“ на камъните по пътното платно.

На последно място въззивният съд счита,че липсва и другата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника за обезвреда  - авторството на деянието, под формата на бездействие. По този въпрос решаващият съд е действал petitio principii /“приемайки началото“/. Също без никакви допустими и годни доказателства той е приел, че „отговорността за тяхното неотстраняване /камъни на пътното платно/ и необезопасяване на пътя, е на ответното дружество, което е оторизирано да поддържа пътната настилка по време на ралито.“ Съдът, по метода на кръговото доказателство, предварително е приел за дадено това, което ищецът е следвало да докаже, тоест е предпоставил заключението. Липсващата увереност относно наличие на задължение за извършване на определени действия от страна на ответника правят излишно изследването на въпроса относно противоправността на поведението му, обратно на предписаното, обективиращо се в бездействие /неизвършване на тези действия/. Следователно не е непререкаемо доказано и качеството „пряк причинител на вредата“ на ответното дружество.

В обобщение въззивният съд счита, че е изцяло безпочвена тезата на ищеца, че генезисът на произшествието се свързва с наличие на камъни на пътя, попаднали при провеждане на автомобилно състезание /рали/, организирано от ответника и неотстранени впоследствие от него, или натоварени от него лица, въпреки наличие на правноустановено задължение за това.

При това положение не може да се приеме за безспорно доказано наличието на деликта, като стоящ в основата на правото на обратния иск юридически факт. След като не са установени извън съмнение наличието на няколко от елементите на сложния фактически състав на нормата на чл. 49 от ЗЗД, то не е настъпил и правопораждащият притезанието факт.

С оглед това за въззивника-ищец не се е породило  право да търси връщането на заплатеното от него на увреденото лице застрахователно обезщетение в размер на 165, 84 лв. 

Предвид горното главният иск се явява недоказан, а оттам – и неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от датата на завеждането на исковата молба до окончателното изплащане също следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Щом крайните правни изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба е основателна и като такава следва да се уважи, като решението следва да се отмени изцяло като незаконосъобразно и вместо него въззивният съд постанови ново, с което отхвърли главния и допълнителния иск и присъди на ответника направените по делото разноски в пълен размер на 500 лв.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция следва да бъде възложена на въззиваемия, който следва да понесе своите, както са направени и  заплати на въззивника такива в размер на 525 лв .

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 479/10.05.2018г. по гр.д. № 291/18г. на СлРС като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П  О  С  Т  А  Н  О  В  Я  В  А  :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУЪРЪНС ГРУП“, гр. София, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление на дейността гр. София, ***, против „АВТОМОБИЛЕН СПОРТЕН КЛУБ СКОРПИОН“ с ЕИК *******със седалище и адрес на управление на дейността гр. Сливен, *** *** регресен иск по чл. 410 от КЗ за заплащане на сумата 165, 84 лв., представляваща изплатено по щета №  *******от застрахователя застрахователно обезщетение по застраховка „Каско стандарт“ за имуществени вреди, причинени на трето лице при  управление на застраховано МПС-товарен автомобил марка GREAT WALL, модел  *****, рег. № СН **** КА, преминало при движение по асфалтов път на 900 м. преди връх Българка в посока Сливен през множество изхвърлени камъни от състезателните автомобили от банкета върху пътното платно на 03.09.2017г., , заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба на 22.01.2018г. до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

 

ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София да заплати на Автомобилен спортен клуб „Скорпион“, гр. Сливен направените разноски по делото за първоинстанционното производство в размер на 500 лв. и за въззивното производство в размер на 525 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    

 

                                   

ЧЛЕНОВЕ: