Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №161

 

гр. Сливен, 23.10.2018г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:          НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА            

ЧЛЕНОВЕ:          СТЕФКА МИХАЙЛОВА     

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                                          

при секретаря лена Христова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №420 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №774/28.06.2018г. по гр.д.№30/2018г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена ГД „Изпълнение на наказанията” – София да заплати, съответно на Й.Б.Б., В.Й.Б. и Б.Й.Б., в качеството им на наследници на С.И.Б., на основание чл.229, ал.4 от ЗМВР /отм./, вр. чл.212, ал.4 от ЗМВР /отм./ сумата от по 1553,91лв. на всеки поотделно, представляваща 1/3 от сбора на брутните обезщетения на неизползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск за периодите от 01.01.2003г. до 30.09.2009г. и от 01.10.2012г. до 30.06.2014г. на С.И.Б., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 02.01.2018г. На ищците са присъдени разноски от по 338,77лв. на всеки и ответната ГДИН е осъдена да заплати по сметка на СлРС държавна такса и разноски за вещо лице в размер на 386,47лв.

            Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение изцяло.

В жалбата си ГД „Изпълнение на наказанията” – София чрез пълномощника ст. юриск. П.С. твърди, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че неправилно районният съд не е уважил възражението за изтекла 3-годишна погасителна давност. Посочва, че правото на допълнителен отпуск е отменено от 01.07.2014г., след която дата са изминали повече от три години, в които ищците не са упражнили правото да бъдат компенсирани за работата на наследодателя си извън работното време по чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./. Наследодателката им не е възразявала при определяне на платения годишен отпуск, че не й е начисляван допълнителен такъв.Липсвали доказателства, че такъв й е бил отказван. Налице било бездействие от нейна страна, като не го е искала своевременно след изтичане на календарната година или тримесечието, в което е полагала извънреден труд. Освен това служителката е водила гражданско дело за заплащане на извънреден труд и признаване право на допълнителен отпуск за компенсация за периода от 14.12.2009г. до 14.12.2012г., който сама е ограничила до 3 години, съобразно погасителната давност. Посочва, че правото на допълнителен платен годишен отпуск в размер до 12 работни дни по чл.212, ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР не възниква самостоятелно, а се полага в случай, че е налице положен извънреден труд, за което вземане е предвиден 3-годишен давностен срок, поради което е неоснователно и искането за присъждане на допълнителен отпуск за повече от 3 години. Освен това посочва, че по аналогия, поради празнота в ЗМВР, следва да намери приложение нормата на чл.125 ЗДСл и чл.358, ал.1, т.2 от КТ, предвиждащ максимален давностен срок от 3-години по всички останали трудови спорове, извън изрично посочените. Допълнителния отпуск е обусловен от положения извънреден труд, двете права са взаимосвързани и с изтичане на 3 години се погасяват както вземанията за труд, така и всички останали искове по всички трудови спорове. Правото на отпуск е основно трудово право на служителя и неговото предназначение е възстановяване на изразходената работна сила, като основното правило е да се ползва през календарната година, за която се полага. Поради това намира за недопустимо да се претендира за период отпреди 8 и половина години. Посочва, че към датата на прекратяване на служебното правоотношение, на наследниците на служителя са изплатени всички неизползвани отпуски, в т.ч. и допълнителен отпуск за положен извънреден труд по влязлото сила решение по гр.д.№6195/2012г. на СлРС. Районният съд не е съобразил периода, за който вече имало присъдени дни платен годишен отпуск, съответно било заплатено обезщетение, а е уважил изцяло претенцията за целия исков период, което било неправилно и незаконосъобразно. По отношение на разноските, счита, че неправилно са присъдени такива на всеки от ищците поотделно, тъй като се касаело за едни и същи претенции в едно дело, като ищците са представлявани от един адвокат. С оглед изложеното, ГДИН моли въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционното решение и да реши спора по същество, като преизчисли и разноските. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещните страни – Й.Б.Б., В.Й.Б. и Б.Й.Б., чрез пълномощника им адв. Н.П., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемите оспорват изцяло изложените в жалбата съображения. Намират обжалваното решение за правилно и законосъобразно и молят за потвърждаването му. Посочват, че служебното правоотношение на наследодателката им е прекратено на 25.06.2015г. със смъртта й и от този момент започва да тече 3-годишната давност за предявения осъдителен иск, която към момента на подаване на исковата молба не е изтекла. В отговора се посочва, че субективното трудово право на отпуск, независимо от вида му, е основно конституционно право на служителите и работниците, гарантирано от Конституцията. Посочва се, че в самите заповеди на Министъра на правосъдието относно реда за ползване на отпуските съдържа разпоредби, че ползването на неизползвания допълнителен платен годишен отпуск може да се ползва от държавните служители до освобождаването им от служба. Законодателят не е предвидил никакви правопогасителни срокове за правото на упражняване на платените годишни отпуски по ЗМВР, в т.ч. допълнителния такъв, породен от положен извънреден труд над определени размери. Поради наличие на изрична специална разпоредба в цитирани заповеди на МП, счита, че са неприложими общите закони ЗДСл и КТ. Посочва се, че самият работодател  не е изпълнил своето задължение да организира ползването на неизползваните отпуски, най-малкото да отчита коректно положения от тяхната наследодателка труд, така че същата да знае точния размер на правата и на допълнителния отпуск и да ги упражни своевременно. От друга страна правото на допълнителен платен годишен отпуск представлява субективно преобразуващо право на носителя му да промени едностранно съществуващото служебно правоотношение, като упражняването му не е ограничено във времето, стига служебното правоотношение да е активно. За възникването и осъществяване му не е необходимо каквото и да е действие, бездействие или резултат на другата страна по правоотношението. То е вид преобразуващо право, признато от закона на носителя му чрез едностранни действия да предизвика правна промяна в правната сфера на другата страна в правоотношението. Потестативните права, за които законът е предвидил срок за упражняването им, се преклудират, а тези от тях, за които законодателят не е предвидил изричен краен срок за упражняването им, могат да се упражняват без ограничения във времето по волята на правоимащия. Такова субективно потестативно право счита, че е правото на допълнителен платен годишен отпуск по ЗМВР, което се упражнява само извънсъдебно и с едностранно волеизявление от страна на служителя до работодателя. Веднъж възникнало, то не е ограничено с краен срок, нито преклузивен, нито давностен такъв. Посочват, че правото на допълнителен отпуск по ЗМВР не е сред допълнителните платени годишни отпуски, признати от КТ, то е право на определена категория служители и от създаването си от 23.02.2003г. до отменянето 2014г. не е било ограничавано с нарочен краен срок за упражняването му. Въззиваемите посочват, че в случая е неприложим, нито специалния, нито общия давностен срок. С оглед изложеното, молят съда да потвърди обжалваното решение, като им присъди в пълен размер направените пред първата и пред въззивната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, с оглед правната сложност на казуса и необходимите задълбочени познания в различни клонове на правото.

С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

По делото е подадена частна жалба по реда на чл.248 от ГПК, която следва да се разгледа в настоящото въззивно производство, ведно с приетата за разглеждане въззивна жалба, съгласно правилата на чл.80, ал.4 от ПАС.

Частната жалба е подадена от Й.Б.Б., В.Й.Б. и Б.Й.Б. чрез адв.П. против Определение №2119/25.07.2018г. по гр.д.№30/2018г. на СлРС, с което е отхвърлено като неоснователно искането на жалбоподателите за допълване на Решение №774/28.06.2018г. по гр.д.№30/2018г. на СлРС в частта за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 800лв. за всеки от тях.

В частната жалба, жалбоподателите чрез адв. П. посочват, че определението е неправилно и молят съда да го отмени, като им присъди в пълен размер, направените пред районния съд разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Считат, че присъдените от районния съд разноски са прекалено ниски с оглед вида, обема и качеството на предоставената адвокатска услуга, както и с оглед реалната фактическа и правна сложност на казуса.

Препис от частната жалба е връчен редовно на другата страна – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр.София, която в законоустановения срок е подала отговор, с който намира частната жалба за неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Заявява, че съдът правилно е редуцирал адвокатското възнаграждение, като е отчел фактическата и правна сложност на делото и моли определението да бъде потвърдено.

            В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Посочва, че предявеният иск е по трудов спор, за който е въведен 3-годишен давностен срок, който категорично бил изтекъл. Моли съда да остави без уважение частната жалба, подадена от другата страна. Прави възражение за прекомерност на направените от въззиваемите пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

В с.з. въззиваемите Й.Б.Б., В.Й.Б. и Б.Й.Б., редовно призовани, не се явяват. Представляват се от процесуален представител по пълномощие адв. Н.П., който оспорва въззивната жалба като неоснователа, поддържа изложените в отговора на същата подробни съображения и моли съда да потвърди обжалваното от ГДИН решение като правилно и законосъобразно. По отношение на разноските, моли съда да уважи подадената от него частна жалба, тъй като е налице фактическа и правна сложност на спора. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски. Излага подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба в писмена защита.

І. По въззивната жалба, подадена от ГД „Изпълнение на наказанията“ – София:

Въззивният съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната  жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на субективно активно съединяване от Й.Б.Б., В.Й.Б. и Б.Й.Б., в качеството им на наследници на С.И.Б., починала на 25.06.2015г. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София искове за заплащане на съответната им наследствена част на обезщетение за неизползвани от наследодателката им по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от нея извънреден труд над 50 часа за периодите 01.01.2003г. – 30.09.2009г. и 01.10.2012г. - 30.06.2014г., в размер на по 1553,91лв. за всеки /с оглед допуснатото от районния съд изменение на исковите претенции с протоколно определение от 01.06.2018г./, намиращи правното си основание чл.229, ал.4, вр. ал.1, т.8, вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г. /отм./, чл.212, ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./отм./.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

С оглед оплакванията, изложени във въззивната жалба, спорът пред въззивната инстанция е ограничен на практика до правния въпрос погасен ли е по давност предявеният иск, респ. погасено ли е по давност предявеното с него материално право.

Спорният между страните в първоинстанционното производство въпрос – положен ли е от наследодателката на ищците през двата отделни процесни периоди извънреден труд, каква е продължителността му и има ли такъв над визираните в разпоредбата на чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г. /отм./ в редакцията ДВ бр.17/2003г. и  чл.211, ал.5 от ЗМВР от 2006г. /отм./ - 50 часа на тримесечие, не е пренесен с въззивната жалба във въззивното производство. Районният съд е изложил подробни фактически и правни мотиви по този въпрос, като правилно е определил полагането и продължителността на труд извън редовното работно време от страна на наследодателката на ищците С. Б. и е определил с помощта на вещо лице размера на евентуално полагащият се като компенсация на положения извънреден труд допълнителен отпуск, които въззивният съд СПОДЕЛЯ и не следва да преповтаря, поради липса на възражения и във въззивната жалба по този въпрос.  

Становището на настоящия въззивен състав по спорните въпроси е следното:

Безспорно, по делото е установено, че наследодателката на ищците в първоинстанционното производство – С.И.Б. е била държавен служител по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесните периоди: 01.01.2003г. – 30.09.2009г. и 01.10.2012г. - 30.06.2014г., е заемала длъжността „надзирател“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София. Служебното правоотношение със С. Б. е прекратено, поради настъпилата й смърт, на 25.06.2015г.

По делото е установено, че за периода от 14.12.2009г. до 14.12.2012г. с влязло в сила Решение №728/23.10.2013г. по гр.д.№6195/2012г. на СлРС на С. Б. е присъдено възнаграждение за положения от нея извънреден труд и е признато за установено правото й на допълнителен отпуск в размер на 355 часа и 30 минути като компенсация за положения извънреден труд. Безспорно, за този съдебно признат допълнителен платен годишен отпуск, ГДИН е заплатила на наследниците на починалата служителка парично обезщетение.

С оглед възраженията, направени във въззивната жалба в тази насока – втория период, за който районният съд е присъдил обезщетение, следва да се отбележи, че видно от заключението на вещото лице Ч. и от изслушването й в проведеното на 01.06.2018г. открито съдебно заседание, се установява, че вещото лице е приспаднало присъдените с посоченото съдебно решение часове за 2012г., т.е. до 14.12.2012г. и същите не са включени при определяне на дължимите за заплащане часове допълнителен отпуск, вещото лице е „остойностила само остатъка за часовете, за които няма произнасяне в съдебно решение след 14.12.2012г./. Следователно, макар и неточно посочен периода, при присъждането на обезщетението районният съд не е присъдил обезщетение за часове, които са били предмет на друго съдебно производство и съответно са били заплатени от ответната дирекция като обезщетение на ищците.

Нормативната уредбата за процесните периоди 01.01.2003г. – 30.09.2009г. и  01.10.2012г. - 30.06.2014г. се съдържа в ЗМВР от 1997г. /отм./, в редакцията от ДВ бр.17/2003г. и ЗМВР от 2006г./отм./. След измененията в първия закон от 21.02.2003г., идентична с уредбата в отменилия го ЗМВР от 2006г. /отм./, действали за исковия период в настоящето производство, се урежда възможността на положилите труд над законоустановеното работно време държавни служители в МВР, работещи на смени, да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск до 12 дни. В чл.212 ал.5 т.2 ЗМВР от 1997г. /отм./, респ. чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР от 2006г. /отм./, е уреден двояк режим на компенсиране на този труд: Ако същият е до 50 часа на отчетен период (тримесечие), компенсацията се извършва чрез плащане на възнаграждение. Ако трудът, положен над законоустановеното работно време за съответния период надхвърля 50 часа, за разликата служителят има право на допълнителен отпуск. Размерът на дължимия отпуск е регламентиран от законодателя в чл.229 ал.1 т.9 /предишна т.8/ ЗМВР от 1997 г. /отм./ и в чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР от 2006 г. /отм./, които разпоредби препращат към чл.212 ал.5 ЗМВР от 1997г. /отм./ и чл.211 ал.5 ЗМВР от 2006г./отм./ до 12 работни годишно. От цитираните текстове на закона следва да се приеме, че държавните служители от МВР имат право на до 12 дни допълнителен платен годишен отпуск. Забранено е този отпуск да се компенсира с парично обезщетение /чл.229 ал.4 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и чл.212 ал.4 ЗМВР от 2006г. /отм./, освен при прекратяване на служебното правоотношение.

Ако органът по назначаването не осигури на съответния служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск, възможността да ползва такъв до прекратяването, от датата на прекратяването за този служител възниква право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Давността за това вземане тече от датата на прекратяване на служебното правоотношение. Поради изложеното, възражението на въззивника, че вземането е погасено по давност е неоснователно. Служебното правоотношение е прекратено на 25.06.2015г., а ИМ е подадена в съда на 02.01.2018г., т.е приложимата 3-годишна давност не е изтекла за предявяване на исковата претенция за заплащане на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск.

Правото на служителя, респ. на наследниците му, на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск /безспорно това е имуществено право, влизащо в наследствената маса и наследимо от наследниците на починалия служител/ възниква от момента на прекратяване на служебното правоотношение, когато се трансформира от право да се ползва отпуска в парично вземане, но само за тази част от допълнителния платен годишен отпуск, ползването на който не е погасено по давност. В тази насока съдът има предвид следното:

По неуредените в специалните закони /ЗИНЗС и ЗМВР и съответните подзаконови нормативни актове/ въпроси се прилагат съответно и разпоредбите на ЗДСл, по силата на пар. 1а от ЗР на ЗМВР /отм./, към който чл.19, ал.2 от ЗИНЗС препраща по неуредените въпроси, респ. след отмяната й /от 01.01.2011г./ - по аналогия /чл.46, ал.2 от ЗНА/.

Съгласно разпоредбата на чл. 59а, ал.1 от ЗДСл /ДВ, бр. 18 от 2011 г., в сила от 1.03.2011г./,  когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. Цитираната разпоредба, по силата на субсидиарното приложение на ЗДСл по неуредените в специалните закони въпроси, е приложима в настоящия случай. С посочената норма се въвежда 2-годишна давност за упражняване правото на платен годишен отпуск. Давността е правен институт на цялото право. Тя не е новост за българското трудово законодателство и по-конкретно за правото на ползване на платен годишен отпуск. Погасителната давност има за цел да създаде стабилност чрез представянето на възможност да се упражнят права във времеви граници. Погасителната давност е срок на бездействие на носителя на едно право. Щом това право не е упражнено в този срок, се погасява ползването. Предвиждането на давностен срок е въпрос на правна политика на държавата, действа стимулиращо за упражняването на права и не противоречи на чл. 4, чл.16, чл. 48, ал. 1 и 5 от Конституцията /арг. Решение № 12 от 11.11.2010 г. на КС по к. д. № 15/2010г./.

Тъй като, предвидената в чл.59а от ЗДСл давност има действие занапред, то в случая тя се прилага за втория процесен период - 01.10.2012г. - 30.06.2014г.

Съгласно Решение № 12 от 11.11.2010 г. на КС по к. д. № 15/2010г. и обявената с него противоконституционност на § 8а от преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния служител, поради противоречие с чл. 48, ал. 5, чл. 16, чл. 48, ал. 1, чл. 4 и абз. 5 от Преамбюла на Конституцията, поради това, че той накърнява правото на ползване на платен годишен отпуск, придобит при друг правен режим, при уредба, която не е предвиждала давност за погасяване на правото на ползване, правото на наследодателката на ищците да ползва допълнителния платен годишен отпуск, компенсиращ положен от нея извънреден труд и отнасящ се за първия процесен период 01.01.2003г. – 30.09.2009г., не е погасено по давност /тъй като такова погасяване не е било законово регламентирано/.

От заключението на назначената и изслушана от районния съд, неоспорена от страните и кредитирана и от настоящата инстанция, съдебно-икономическа експертиза е установен размера на полагащия се на наследодателката на ищците С. Б. като компенсация за положения от нея извънреден труд, допълнителен пратен годишен отпуск за периода 01.01.2003г. – 30.09.2009г. в общ размер на 636,50 часа. Ответната дирекция не е установила ползването на тези полагащи се на С. Б. часове платен годишен отпуск, поради което при прекратяване на служебното й правоотношение следва да бъде заплатено обезщетение за тях, в което се е трансформирало неупражненото и непогасено по давност право на ползване. Размерът на дължимото за този период обезщетение възлиза на сумата от 3672,27лв. /636,50 часа х 5,76947лв. средночасово брутно трудово възнаграждение за последния отработен от Б. месец/.

За следващия процесен период 01.10.2012г. - 30.06.2014г., както бе посочено по-горе се прилага разпоредбата на чл.96а от ЗДСл. По делото не е установено отлагане ползването на допълнителния платен годишен отпуск при условията и по реда на чл. 59, ал. 4 от ЗДСл, поради което не се прилага разпоредбата на чл.59а, ал.2 от ЗДСл. С оглед правилото на чл.96а, ал.1 от ЗДСл, полагащият се на С. Б. допълнителен годишен отпуск за 2012г. в размер на 19,50 часа /установен от заключението на СИЕ след приспадане на отпуска, присъден с влязло в сила решение по гр.д.№6195/2012г. на СлРС/ е следвало да бъде използван до 31.12.2014г. След този момент същият е погасен по давност. Поради погасяването по давност на материалното право, т.е. на ползването на допълнителния платен отпуск за 2012г., то ответната ГДИН не дължи заплащане на обезщетение за същия. Исковата претенция за 2012г. е неоснователна и следва да се отхвърли.

Полагащият се за 2013г. допълнителен отпуск в размер на 67 часа е следвало да се ползва до 31.12.2015г., но тъй като на 25.06.2015г. служебното правоотношение на Б. е прекратено, поради настъпване на смърт, то не е било погасено по давност и се е трансформирало в парично вземане, наследено от ищците. Същото се отнася и за отпуска за 2014г. до изменението в ЗМВР – 30.06.2014г., в размер на 85 часа. Няма ангажирани доказателства от ответната страна, че Б. е ползвала полагащият й се отпуск за тези две години. Поради това, ответната дирекция дължи заплащане на наследниците на С. Б. за втория период обезщетение за неизползван от наследодателката им допълнителен платен отпуск за 2013г. и 2014г. за общо 152 часа, в размер на 876,96лв.

            С оглед изложеното, на наследодателката на ищците при прекратяване на служебното правоотношение с ответната дирекция й се е дължало обезщетение за неизползвания допълнителен платен отпуск, компенсиращ положен извънреден труд, за периода  01.01.2003г. – 30.09.2009г. и периода 01.01.2013г. - 30.06.2014г., за общо 788,50 часа, възлизащо на сумата от 4549,23лв. След приспадане на дължимия 10% данък, размерът на чистата сума за получаване възлиза на 4094,31лв.

С оглед квотите на ищците от наследството на С. Б. – 1/3 ид.ч. /съпруг и двама низходящи с равни части, съгласно чл.9, ал.1 от ЗН/, всеки от тях следва да получи по 1364,77лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба.

Районният съд не е съобразил прилагането на разпоредбата на чл.96а от ЗДСл и съответното погасяване по давност ползването на полагащият се за 2012г. допълнителен платен отпуск от 19,50 часа. По този начин съдът, като е присъдил обезщетението на наследниците на служителката в размер на по 1553,91лв.,  вместо дължимото от по 1364,77лв. е постановил неправилно и незаконосъобразно решение за горницата над 1364,77лв., което следва да се отмени в тази част и да се постанови ново, с което исковите претенции на ищците се отхвърлят над размера от 1364,77лв. да претендирания такъв от по 1553,91лв., т.е за сумата от 189,14лв. – обезщетение за неизползван за м.12.2012г. допълнителен отпуск от 19,50 часа., правото на ползване на който е погасено по давност, съгласно чл.96а, ал.1 от ЗДСл.

ІІ. По отношение на частната жалба, подадена от Й.Б.Б., В.Й.Б. и Б.Й.Б.:

Съдът намира частната жалба за редовна и допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, в законово определения срок и отговаряща на законовите изисквания.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Въззивният съд СПОДЕЛЯ НАПЪЛНО съображенията, изложени от първоинстанционния съд в обжалваното определение относно неоснователността на молбата за изменение на решението в частта относно присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищците. Районният съд е присъдил въпросното адвокатско възнаграждение по трите искови претенции на всеки един от ищците в минимален размер, определен при спазване правилата на Наредба №1/2014г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е уважил своевременно направеното възражение за прекомерност и искане по чл.78, ал.5 от ГПК на насрещната страна.

В обжалваното определение, районният съд е изложил подробни съображения защо не споделя съображенията на ищците и пълномощника им за фактическа и правна сложност на делото. Фактическата и правна сложност се преценява от съда, разглеждащ конкретното дело за всеки конкретен случай и според настоящия състав също не се отличава с изключителна такава, която да обоснове два пъти и половина по-висок размер на адвокатския хонорар за всеки от трите абсолютно еднакви и от фактическа и от правна страна искове. В настоящия случай, според вида на търсената защита, обема на релевантните факти и приложимото право, както и с оглед действително осъществените процесуални действия в хода на съдебното дирене, районният съд е преценил фактическата и правна сложност на конкретния иск. Настоящата инстанция също намира, че възнаграждението от 800 лв. за този иск е прекомерно и следва да бъде намалено до минималния по Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер от 338,77лв., както правилно е процедирал районният съд.

С оглед гореизложеното, молбата по чл.248 от ГПК се явява неоснователна и следва да се остави без уважение.

Поради това, въззивният съд намира, че обжалвания съдебен акт не страда от посочените в жалбата пороци. Частната жалба се явява неоснователна и като такава следва да се устави без уважение.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора, на ищците в първоинстанционното производство се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, но с оглед изложеното по-горе, във връзка с частната жалба, следва да се присъдят в минималния по Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, размер /338,77лв./, като се приложи и правилото на чл.78, ал.1 от ГПК за съразмерност с уважената част от иска, т.е. в размер на по 297,53лв. за всеки. Поради това решението на районния съд в частта относно присъдените на ищците разноски следва да се отмени над сумата от 297,53лв. за всеки до присъдения им размер от 338,77лв. за всеки.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК на ответната дирекция се дължат разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 20лв. за първата инстанция, които следва да й се присъдят.

С оглед изхода на спора, ответната дирекция дължи държавна такса върху уважената част от исковете в размер на 163,80лв. и разноски за вещо лице, направени от бюджета на съда в размер на 200лв., т.е. общата сума от 363,80лв., поради което решението на СлРС следва да се отмени над нея до присъдената такава в размер на 386,47лв.

Разноски за въззивното производство са претендирали и двете страни, като обаче такава претенция по частната жалба няма заявена.

С оглед изхода на спора по въззивната жалба, по съразмерност следва да се присъдят разноски на двете страни.

На въззивната ГДИН се присъдят разноски в размер на 23,52лв.

Въззиваемите са направили разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 800лв. за всеки. В проведеното пред настоящата инстанция открито съдебно заседание пълномощника на въззивната страна е направил своевременно възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, което настоящия състав намира за основателно. Спорът не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което на въззиваемите следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение на база минималния по Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет размер /338,77лв./ по съразмерност, с оглед частичната неоснователност на въззивната жалба в размер на по 297,53лв. за всеки.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №774 от 28.06.2018г., постановено по гр.д. №30/2018г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, да заплати, съответно на Й.Б.Б. с ЕГН **********, В.Й.Б. с ЕГН ********** и Б.Й.Б. с ЕГН **********, в качеството им на наследници на С.И.Б., на основание чл.229, ал.4 от ЗМВР /отм./, вр. чл.212, ал.4 от ЗМВР /отм./ 1/3 част от обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за периодите от 01.01.2003г. до 30.09.2009г. и от 01.10.2012г. до 30.06.2014г. на С.И.Б., над размера от 1364,77лв. за всеки до присъдения размер от 1553,91лв. за всеки и разноски, съразмерно с уважената част от иска над размера от 297,53лв. за всеки до присъдения размер от 338,77лв. за всеки, както и в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София е осъдена да заплати по сметка на СлРС общо държавна такса и разноски над сумата от 363,80лв. до 386,47лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от Й.Б.Б. с ЕГН **********, В.Й.Б. с ЕГН ********** и Б.Й.Б. с ЕГН **********,***, в качеството им на наследници на С.И.Б., починала на 25.06.2015г. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, *******, с правно чл.212, ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./отм./ за заплащане съответно на по 1/3 част от обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за м.12.2012г. на С.И.Б. за 19,50 часа, в размер на 567,42лв., т.е. от по 189,14лв. за всеки от ищците, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.  

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №774 от 28.06.2018г., постановено по гр.д. №30/2018г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от Й.Б.Б. с ЕГН **********, В.Й.Б. с ЕГН ********** и Б.Й.Б. с ЕГН **********,***, чрез адв.Н.П. против Определение №2119 от 25.07.2018г. по гр.д. №30/2018г. на Сливенски районен съд, с което е оставено без уважение искането за изменение на постановеното по делото Решение №774/28.06.2018г. в частта за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

 

ОСЪЖДА Й.Б.Б. с ЕГН **********, В.Й.Б. с ЕГН ********** и Б.Й.Б. с ЕГН **********,*** да заплатят на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ******* сумата от 20лв., представляваща разноски по съразмерност пред първата инстанция и сумата от 23,52лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски по съразмерност.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, ******* да заплати на Й.Б.Б. с ЕГН **********, В.Й.Б. с ЕГН ********** и Б.Й.Б. с ЕГН **********,*** сумата от по 297,53лв. за всеки, представляваща разноски по съразмерност пред въззивната инстанция.

 

 

Решението е окончателно.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                       2.