Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 10.10.2018 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на десети октомври през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                       мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 421 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, вр. чл. 310 и сл. от ГПК, вр. чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 163/31.08.2018г. по гр.д. № 993/18г. на НзРС, с което е отхвърлена като неоснователна молбата на В.С.В. срещу С.В.С. за защита от домашно насилие, чрез налагане по отношение на втория на мерки по чл. 5 ал. 1 от ЗЗДН и молителят е осъден да заплати държавна такса по делото.

Въззивникът–молител в първоинстанционното производство, обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че съдът неоснователно е приел, че събраните доказателства не подкрепят съдържанието на декларацията по чл. 9 ал. 3 от ЗЗДН. Счита, че това се дължи на неправилната им преценка, прави обстоена анализ на свидетелските показания и извежда категоричен извод за доказаността на твърденията си. Оплаква се, че съдът е дискредитирал показанията на база на заинтересуваност, изведена от роднинските и приятелски отношения с  него, но заявява, че първата свидетелка е в родство по права линия и с ответника по молбата. Излага своето виждане за фактическата обстановка, която счита, че показва укоримо поведение на баща си, изразяващо се в емоционално и психическо насилие и опит за физическо такова, за което моли да му бъде дадена предвидената в ЗЗДН защита. Иска отмяна на атакуваното решение на НзРС и постановяване на ново, с което бъде задължен въззиваемия да се въздържа от извършване на домашно насилие над сина си и зда му се забрани да се приближава до дома, местоработата и местата за отдих и социални контакти.

Претендира разноски по делото.

Във въззивната жалба има направено ново доказателствено искане за въззивната фаза на производството – да се допуснат до разпит свидетели – полицаите, посетили адреса по подадения сигнал на 18.06.18г., което с мотивирано определение, държано в з.с.з. съдът е оставил без уважение.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по жалбата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба, твърди, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил молбата. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Заявява, че от събраните доказателства, които обсъжда в изложението си, не може да се направи обоснован извод за извършване от ответника на действия, които да могат да се квалифицират като домашно насилие. Поради това моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и потвърди атакувания акт.

Претендира разноски. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството, противопоставя се на допускане на доказателствените средства, посочени от въззивника.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и иска въззивният съд да отмени решението и уважи молбата му, като му предостави посочените мерки за закрила от домашно насилие, развива и аргументация в защита по същество, с която преповтаря доводите и съображенията, изложени пред първата инстанция и с въззивната жалба пред тази. Няма нови доказателствени искания. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК за тази.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 2 от ГПК, който оспорва въззивната жалба на молителя, като я счита за неоснователна, моли да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Поддържа изцяло писмения отговор, излага аргументи относно това на кои доказателствени средства следва да се опрат фактическите констатации на съда. Няма доказателствени искания. Претендира разноски, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания съдебен акт, в рамките, поставени от жалбата, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че той е правилен, поради което следва да бъде оставен в сила.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Молбата на молителя /въззивник в това производство/ по принцип следва да се разгледа в две посоки. Първо – дали изложените факти могат да се квалифицират като форма на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН и второ – дали са доказани по начин да убеди категорично съда в тяхното осъществяване.

Твърдяните от молителя действия, извършени от ответника /въззиваем/, негов баща, които са го мотивирали да иска налагане на мярка за защита, се изразяват в това, че на 18.06.2018г. баща му /заедно със съпругата си, която не е страна в производството/, го чакали пред апартамента му с тояги, викали, обиждали го и посягали към него с тоягите и така баща му осъществил психическо и емоционално насилие спрямо него и опит за физическо такова, което обосновава нужда от издаване на заповед за защита.

Според нормата на чл. 2 ал. 1 от ЗЗДН за домашно насилие се счита „всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права“, извършени спрямо тези лица, които по-нататък разпоредбата изброява като обекти на забранените действия.

От своя страна в чл. 3 от ЗЗДН лимитативно е очертан и кръгът от субектите, чиито действия се санкционират от този закон. Така е несъмнено, че страните по делото попадат в обхвата на регулация на ЗЗДН при условията на чл.3, т.4 – тъй като ответникът е баща на молителя.

По-нататък следва да се съпоставят посочените в молбата действия на ответника със законовото определение, за да се прецени дали те представляват „домашно насилие“.

Правната норма не е прецизна, доколкото дефинира понятието „насилие“ със самото него, но съдът изхожда от общоприетото значение на думата – най-общо насилието е действие или поведение, насочено срещу друг човек /или собствената личност/, което предизвиква физическо, психическо и емоционално страдание.

В случая твърдяните конкретни действия не представляват физическо насилие, при което лицето е подложено на побои, телесни повреди, нечовешко и унизително отношение, причинява му се физическа болка и страдание. Самият молител се ограничава да ги обозначи като „опит“ за физическо насилие, който в рамките на ЗЗДН, по принцип е включен сред основанията за предоставяне на защита, но с оглед гореописаните параметри и свидетелските показания, действия като замахване и посягане с пръчка, е осъществявала само съпругата на ответника по молбата, която не е страна в това производство, а не самият той.

 Съдът счита още, че описаните в декларацията и възпроизведени относително тъждествено в свидетелските показания действия на ответника, не могат да бъдат квалифицирани и като психическо и емоционално насилие.

 Първото представлява  въздействие върху психиката на жертвата, с което й се причинява тормоз, който от своя страна е легално дефиниран като „непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно или систематично и изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, които могат да накърнят физическата и психологическата цялост на друго лице.”

Тоест - психическото насилие се изразява в това, че едно лице, чрез начина по който се отнася спрямо друго, предизвиква попадането на последното в състояние на психологическа травма, от рода на тревожност, депресия или пост-травматичен стрес. Формите на психично насилие могат да включват вербална агресия, унижение, пренебрежение или всякакво друго нездравословно поведение, което може да намали самочувствието на жертвата на насилието, нейното достойнство и трезво мислене.

От своя страна при емоционалното насилие отново въздействието е върху психиката на жертвата, но при него целенасочено се увреждат емоциите й – чувства и мисли, свързани с преживявания от негативния спектър – и се изразява в заплашване, контрол, изнудване, и това води до създаване на чувство на страх, на малоценност, на вина, чрез интензивно обидно и унизително отношение. Разликата е в продължителността на въздействието, трайността на последиците и дълбочината на посегателството, поради което емоционалното насилие е по-лека форма на психическото.

Така, в настоящия случай нито се твърди, нито се доказва трайно изменение на самооценката на пострадалия, или получаването на психична травма; твърдяните действия на ответника са инцидентен израз на неговите собствени негативни емоции /генезисът за които по делото е установено, че се намира в конкретни предхождащи действия на молителя/, на които е дал израз по описания начин. Както се посочи, поведението на лицето, срещу което се иска защита по ЗЗДН, следва да обективира „насилие“ по смисъла на тази правна норма, и ако няма тъждество между двете, то се дисквалифицира като правопораждащ факт, независимо дали същото това поведение /като съвкупност от действия или бездействия/ обективира неправомерно по смисъла на друга правна норма поведение. Тоест в случая, конкретните номинирани действия на ответника може да представляват обида, закана, дребно хулиганство или граждански деликт, ако се намери аналог с хипотезите на съответните правни норми, но не съответства на критериите, заложени в чл. 2 на ЗЗДН, които да му придадат и качеството „домашно насилие“. Извън това  не са ясно и еднозначно отграничени тези действия, чийто автор е точно ответникът, свидетелските показания наблягат на поведението на неговата съпруга, която не е ответник по молбата.

Следва да се посочи още, че не всяко разногласие, особено между близки роднини, дори когато е осъществено с крайни, резки и агресивни средства, автоматично следва да бъде квалифицирано като домашно насилие, тъй като идеята, че такова представлява абсолютно всеки един акт на невъзпитание, всяко излизане от добрия тон или всяка проява на негативна емоционалност в общуването, тангира с абсурд. Естествените човешки взаимоотношения предполагат конфликни ситуации, при които поведението на участниците е неприемливо, но те предполагат и разумното им и доброволно разрешаване като главен способ за регулиране. Съдебната намеса би следвало да е субсидиарен похват, поради което следва точно да се прецени за всеки отделен случай, ако се касае за инцидентна проява, дали дадено поведение е насочено към увреждане на адресата му /тоест – е налице насилие по смисъла на ЗЗДН/, или то е страничен резултат от неподходящ израз на собствените преживявания на дееца. Единствено, ако последното се превърне в система, би могло да се отчете като форма на насилие, тъй като самият факт на повтаряемост на поведението е в състояние  да създаде психична травма или да въздейства на самочувствието на пострадалия.

В случая не се установява втората хипотеза, поради което въззивният съд приема, че няма налице осъществено домашно насилие срещу молителя, чрез действията на ответника, които той е описал. По тази причина е излишно да се коментира дали е доказано тяхното действително извършване.

Така, в обобщение, молителят не е доказал наличието на всички предпоставки, поставящи в действие механизма на защита, предвиден в ЗЗДН. Ето защо молбата се явява неоснователна и не следва да бъде уважавана. Като е достигнал до същия краен правен извод, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно решение. Поради това въззивната жалба, като неоснователна, следва да се остави без уважение, а атакуваното решение – да бъде оставено в сила, съгласно разпоредбата на чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе своите както са направени, въззиваемият, макар да е претендирал и пълномощникът му да е представил списък, не е доказал действително направени разноски за тази инстанция и такива не следва да му се присъждат.

На основание чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН въззивникът следва да заплати д.т. по сметкана СлОС в размер на 12, 50 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

 

                                               

ОСТАВЯ В СИЛА  първоинстанционно решение № 163/31.08.2018г. по гр.д. № 993/18г. на НзРС като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА В.С.В. да заплати по сметкан аСлОС д.т. в размер на 12, 50 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.                     

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: