Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 176

 

гр. Сливен, 03.12.2018 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седми ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:              МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ:     СТЕФКА МИХАЙЛОВА     

Мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                                          

при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от мл. съдия Алексиева възз.гр. д. № 439 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение № 929/19.07.2018 г. по гр.д.№ 54/2018г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено по отношение на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че З.Т.М. ЕГН ********** *** има право на 823 часа и 45 минути, допълнителен платен годишен отпуск за положен  извънреден труд над 50 часа за тримесечие, от първото тримесечие на 2003г. до 30.06.2013 г.

На ищцата са присъдени разноски в размер на 300лв.

Ответната ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати  разноски в размер на 80 лв. за държавна такса и същата страна е осъдена да заплати и разноски за вещо лице в размер на 750 лв.

            Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение изцяло.

            В жалбата си ГД „Изпълнение на наказанията” – София чрез пълномощника ст. юриск. П.С. твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че неправилно районният съд не е приложил института на три годишната погасителна давност и поради това, исковата претенция се явява изцяло погасена по давност и като такава неоснователна. Излага се аргумент за бездействието на лицето да поиска начисляването на допълнителен отпуск като компенсация за полагания извънреден труд над 50 часа месечно. Посочва, че правото на допълнителен платен годишен отпуск в размер до 12 работни дни по чл. 212, ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР не възниква самостоятелно, а се полага в случай, че е налице положен извънреден труд, за което вземане е предвиден 3-годишен давностен срок, поради което е неоснователно и искането за присъждане на допълнителен отпуск за повече от 3 години. Посочва се, че неправилно съдът е кредитирал изготвената експертиза, базирана на свидетелски показания, тъй като от 2003 г. до 2007 г. е действал Правилник за организация на охраната, правата и задълженията на НОС в МЛС (отм.), съобразно който е изготвено Приложение № 2 от заключението. Излагат се доводи, че е незаконосъобразно да се установява отпуск от 96 часа за период от 01.01.2013 г. до 30.06.2013 г., тъй като законът ограничава до 96 годишно или 24 часа на тримесечие.

            Следващ аргумент в посока за приложение на тригодишната давност се изтъква да е отмяната на ЗМВР от 01.07.2014 г., с която е прекратено правото на ползване на допълнителния отпуск.

            Прави се аналогия с давността за възнагражденията за труд и установената за тях 3 годишна давност (чл. 111, б. „а“, пр. 1 от ЗЗД), поради произхода на правото, а именно полагането на извънреден труд.

             Навежда се практика на други съдилища и върховната инстанция, според които правото на служителя да иска допълнителен отпуск е срочно и следва да се упражни в срок от 3 години.

 Освен това се изтъква, че по аналогия, поради празнота в ЗМВР, следва да намери приложение нормата на чл. 125 ЗДСл и чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ, предвиждащ максимален давностен срок от 3-години по всички останали трудови спорове, извън изрично посочените. Допълнителния отпуск е обусловен от положения извънреден труд, двете права са взаимосвързани и с изтичане на 3 години се погасяват както вземанията за труд, така и всички останали искове по всички трудови спорове. Поставя се акцент и на взаимната връзка на обусловеност и кумулативност на възнаграждението за извънреден труд и правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 ч., а първото се погасявало с 3 годишна давност.  С оглед изложеното ГДИН моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от него установителна част и да реши спора по същество, като преизчисли и разноските.

Не са направени доказателствени искания и се претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.  

            В законоустановения срок от въззиваемата страна е постъпил отговор на въззивната жалба, с който ищцата по първоинстанционното производство, чрез пълномощника си, оспорва въззивната жалба и изложените в нея съображения за приложение да 3-годишната погасителна давност. Излага подробни, обстойни съображения относно виждането си, че предявеният установителен иск не е и не може да бъде погасен по давност, докато съществува служебното правоотношение между страните, нито на основание чл. 111, респ. чл. 110 от ЗЗД, нито на основание чл. 358, ал. 1, т. 3 от КТ. Посочва, че субективното трудово право на отпуск, независимо от вида му, е основно конституционно право на служителите и работниците, гарантирано от Конституцията.

            С  отговора не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

 По делото е подадена и частна жалба  по реда на чл.248 от ГПК, която следва да се разгледа в настоящото въззивно производство, ведно с приетата за разглеждане въззивна жалба, съгласно правилата на чл. 80, ал. 4 от ПАС.

По делото е постъпила и частна жалба от пълномощника на въззиваемата З.Т.М. ЕГН ********** ***, срещу определение № 2762/18.09.2018 г., по същото първоинстанционно производство, с което е отхвърлена молбата на ищцата за изменение на постановеното по делото съдебно решение в частта относно разноските, като неоснователно.

Съдът намира частната жалба за редовна и допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, в законово определения срок и отговаряща на законовите изисквания.

В частната жалба се твърди, че определението е неправилно. Присъдените разноски са несправедливи и са прекомерно ниски, с оглед вида, обема и качеството на предоставената адвокатска услуга, както и с оглед реалната фактическа и правна сложност на делото. Наредбата посочва минималните размери на адвокатските възнаграждения по обективни критерии, но не обхваща хипотезите, които са различни и зависят от степента на сложност на делото, както и когато са предявени няколко категории искове, поради това се иска определението да бъде отменено и да бъде изменено решението в частта за разноските, като бъдат присъдени тези, които са претендирани.

Препис от частната жалба е връчен редовно на другата страна – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр.София, която в законоустановения срок е подала отговор, в който я намира за неоснователна. Посочва, че съдът правилно е уважил възражението за прекомерност и разноските не са определени под минимума предвиден в Наредбата. Правният спор се отличавал с ниска по степен правна и фактическа сложност и защитата на ищеца не е събирала доказателства по делото, поради това се иска частната жалба да бъде оставена без уважение..

 

            В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник ст. юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Моли съда да остави без уважение частната жалба, подадена от другата страна. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Посочва, че предявеният иск е по трудов спор, за който е въведен 3-годишен давностен срок, който категорично бил изтекъл. Прави възражение за прекомерност на направените от въззиваемите пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

 

В с.з. въззиваемата З.Т.М., редовно призована, не се явява. Представлява се от процесуален представител по пълномощие адв. Н.П., който оспорва въззивна жалба и поддържа изложените в отговора съображения за нейната неоснователност. Моли съда да потвърди обжалваното от ГДИН решение като правилно и законосъобразно. По отношение на разноските, моли съда да уважи подадената от него частна жалба, представя списък.

 

І. По въззивната жалба, подадена от ГД „Изпълнение на наказанията“ – София:

Въззивният съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

По въпроса за допустимостта на решението, с оглед допустимостта на предявения иск, съдът следва само да отбележи, че намира иска за допустим. Предявеният иск е за установяване правото на служителя на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен от него извънреден труд. Съгласно установената съдебна практика, в т.ч. задължителната такава, постановена от ВКС, посоченият иск е допустим. Всеки може да предяви установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Правният интерес на ищеца се извежда от необходимостта за установяване по надлежния ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се оспорва от ответната страна (така Р № 10/21.04.2015 г. по гр. д. № 3814/2014 г., ВКС, IV ГО).

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната  жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният съд, счита че доказателствата са правилно анализирани и оценени и не следва да преповтаря техния анализ.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявен от З.Т.М. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София иск за установяване право на допълнителен платен годишен отпуск, представляващ компенсация за положен от нея извънреден труд над 50 часа за периода 01.01.2003г. – 30.06.2013г. /с оглед оттегляне на исковата претенция по отношение на трето и четвърто тримесечие на 2013г. и първо и второ тримесечие на 2014г. и частично прекратяване на производството с протоколно определение от 17.04.2018г. на СлРС/, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.

Настоящият състав на СлОС се солидаризира с правните изводи на първоинстанционния съд относно правопораждащия факт, а именно: че е положен труд извън определеното работно време, т.е. извънреден труд за процесния период над 50 часа на тримесечие в размер на 823 часа и 45 мин.

Спорът пред въззивната инстанция следва да се заключи около приложението на института на погасителната давност.

За отношенията между страните през процесния период се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР /отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове. По неуредените в тези специални закони  въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл, по силата на пар. 1а от ЗР на ЗМВР /отм./, към който чл.19, ал.2 от ЗИНЗС препраща по неуредените въпроси, респ. след отмяната й /от 01.01.2011г./ - по аналогия /чл.46, ал.2 от ЗНА/.

Искът за установяване на наличието на право на допълнителен платен годишен отпуск намира своето основание в чл. 211, ал.2 т.5 от ЗМВР отм., където е уредено и заплащането на положен извънреден труд. По същество спорът за насрещната престация по положен извънреден труд по служебно или трудово правоотношение има имуществен характер. На пръв поглед установяването на правото да ползва допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа няма пряко имуществено отражение в патримониума на ищцата, но при анализ на правопораждащия му факт, приложението му и начинът на реализирането му се разкрива имуществената му природа.

Според настоящия състав на въззивния съд, имуществената природа на спора произтича на първо място от произхода на правото, а именно престиране на работна сила. За същата работна сила служителят получава възнаграждение, което безспорно има имуществен характер. Компенсацията на престираната работна сила има два начина за уреждане – на първо място до 50 часа компенсацията е парична, а над 50 часа същата е с право на допълнителен отпуск. Не следва да се счита, че компенсацията следва да се третира различно и да се променя режимът, под който същата попада (ЗДСл), тъй като става въпрос за една и съща престацията. За настоящия състав на съда различният вид компенсация не води до промяна на природата на спора. На следващо място правото на допълнителен отпуск, ще придобие парично изражение и с такава цел е предявен и настоящия иск, а именно след прекратяване на служебното правоотношение, компенсацията да бъде заплатена като неизползван допълнителен платен отпуск. Аргумент в тази посока е и фактът, че ищцата не е направила опит да ползва полагащия й се допънителен отпуск в продължение на 15 години, а директно се е обърнала към съда за уреждане на един спор, който се започва с исковата молба от това дали има изобщо положен извънреден труд.

На следващо място, както бе посочено, предмет на иска, с който е сезиран съда, е да се установи правото на компенсация на положен от ищцата извънреден труд над 50 часа за тримесечен период с допълнителен отпуск, т.е. да се установи дали са налице предпоставките за такава компенсация, след което да се определи и точната продължителност /брой дни/ на този отпуск. Безспорно обуславящия въпрос /той е бил спорен пред районния съд, но не е въведен като такъв с въззивната жалба във въззивното производство/ е положен ли е от ищцата труд извън редовното работно време, каква е неговата продължителност и има ли такъв над 50 часа на тримесечие. Предмет на делото  е установяване на предпоставките за възникване на правото на допълнителния отпуск като компенсация на положен извънреден труд. Страните пред районния съд спорят и по обуславящия го въпрос – положен ли е въобще извънреден труд, а не дали и кога ищцата да ползва този отпуск, чието възникване работодателят оспорва.

С оглед гореизложеното съдът намира, че същия има имуществен характер. Съгласно разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл, приложима по посочените по-горе съображения, имуществените спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Следователно максималния общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е настоящия спор, е 3 години. Положеният извънреден труд, който е следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период 01.01.2003г. – 30.06.2013г., е погасен по давност, тъй като исковата молба е подадена на 05.01.2018г. Разпоредбата на чл. 125 от ЗДСл е изрична и не съдържа ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска /на търсената защита/. Разпоредбата визира всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за всички видове искове относно тях.

С оглед изложеното въззивният състав намира, че исковата претенция изцяло е погасена по давност, с оглед разпоредбата на чл.125 от ЗДСл.

Районният съд, като е приел противното, е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени изцяло и вместо него да се постанови ново, с което исковата претенция бъде отхвърлена.

С оглед изложеното, въззивната жалба на ГД „ИН“ се явява основателна.

 

ІІ. По отношение на частната жалба, подадена от въззиваемата:

Съдът намира частната жалба за редовна и допустима, като подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалването, в законово определения срок и отговаряща на законовите изисквания.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

На първо място, с оглед изхода на спора – неоснователност изцяло на исковата претенция, на ищцата не се дължат разноски пред първата инстанция и постановеното първоинстанционно решение и в тази част – с която са й присъдени такива, следва да се отмени. Поради това е неоснователна частната жалба на ищцата против определението на СлРС, с което й е отказано изменение на решението в частта относно разноските, като й се присъдят такива в по-голям размер.

От друга страна следва само да се отбележи, че въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния съд в обжалваното определение относно неоснователността на молбата за изменение на решението в частта относно присъдените разноски за адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата. Районният съд е присъдил въпросното адвокатско възнаграждение в минимален размер, определен при спазване правилата на Наредба № 1/2014г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е уважил своевременно направеното възражение за прекомерност и искане по чл.78, ал.5 от ГПК на насрещната страна. В настоящия случай, според вида на търсената защита, обема на релевантните факти и приложимото право, както и с оглед действително осъществените процесуални действия в хода на съдебното дирене, районният съд е преценил фактическата и правна сложност на конкретния иск. Настоящата инстанция също намира, че възнаграждението от 700 лв. за този иск е прекомерно.

С оглед гореизложеното, молбата по чл. 248 от ГПК се явява неоснователна и правилно е оставена от първоинстанционния съд без уважение.

Поради това, въззивният съд намира, че частната жалба се явява неоснователна и като такава следва да се устави без уважение.

 

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора, на ищцата в първоинстанционното производство не се дължат разноски, като същата следва да заплати на основание чл.78, ал.3, вр. с ал.8 от ГПК направените от ответната страна такива в размер от 100лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Поради това, решението на СлРС следва да се отмени в частта, с която са присъдени разноски на ищцата в размер на 300в. и да присъди на ответната дирекция разноски пред първата инстанция в размер на 100лв.

С оглед изхода на спора, ответната дирекция не дължи държавна такса и разноски за вещо лице, направени от бюджета на съда, поради което решението в тази му част следва да се отмени.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се възложи на въззиваемата З.Т.М., която следва да понесе своите разноски, така, както ги е направила и да заплати на другата страна, сторените от нея разноски в размер на 140лв. /40лв. платена държавна такса и 100лв. юрисконсултско възнаграждение/.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно Решение 929/19.07.2018 г. по гр.д.№ 54/2018г. на Сливенски районен съд, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от З.Т.М. ЕГН ********** ***  против ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ при Министерство на правосъдието, **********с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР /отм./ за признаване за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, че З.Т.М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие в размер на общо 823 часа и 45 минути за периода от 01.01.2003г. до 30.06.2013г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН, поради настъпила погасителна давност.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена от З.Т.М. ЕГН ********** *** чрез процесуалния й представител против Определение № 2762/18.09.2018 г. по гр.д. № 54/2018г. на Сливенски районен съд, като НЕОСНОВАТЕЛНА.

 

ОСЪЖДА З.Т.М. ЕГН ********** ***  да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, **********сумата от 100 лв., представляваща разноски пред първата инстанция и сумата от 140 лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението може да бъде обжалвано от страните пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от връчване на препис от същото.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                         

                                                                                       2.