Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.Сливен, 16.11.2018 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на четиринадесети ноември, през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                        Мл.с.:СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

                                    

При секретаря Соня Василава, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 445 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

         Образувано е по въззивна жалба подадена от ст.юриск. С., пълномощник на ГД „ Изпълнение на наказанията“ против решение № 952/24.07.2018г. по гр.д. №1091/2018г. на Сливенския районен съд, с което по отношение на въззивника е признато за установено, че А.Т.Н., ЕГН ********** *** на основание чл. 215 ал.5 т. 2 от ЗМВР от 2006 г./ отм. Д.в. 53 от 27.06.2014г./ има право на допълнителен отпуск, като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа в размер на 858 часа за периода от 01.01.2003г. до  30.06.2014 г. С обжалваното решение въззивникът е бил осъден да заплати деловодни разноски в размер на 800.00 лв., както и държавна такса и възнаграждение за вещо лице в размер на 280.00 лв.

         Решението се обжалва изцяло, като страната посочва, че неправилно първоинстанционният съд е уважил предявения иск като не е съобразил направеното от въззивника възражение за изтекла погасителна давност. Правото на допълнителен отпуск било отменено от 01.07.2014 г. с приемането на ЗМВР и от тази дата били изминали повече от 3 години през, които ищецът не е възразявал при определянето на платения му годишен отпуск. Било налице бездействие от негова страна. Правото на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 12 дни не било самостоятелно, а възниквало тогава , когато е бил положен извънреден труд, за които вземания бил предвиден 3 годишен давностен срок. Погасителната давност за трудовите спорове, какъвто несъмненно бил и този била посочена в разпоредбата на чл. 358 от КТ и била 3 години. Правото на възнаграждение за извънреден труд и правото на допълнителен платен годишен отпуск били взаимно свързани. За да е налице право на допълнителен отпуск е необходимо да е налице компенсация за възнаграждение за извънреден труд, което право също се погасявало с изтичането на 3 години. Страната твърди, че условие за предявяване на установителен иск е претендираното право да съществува, а в случая правото не съществувало от 01.07.2014 г. въззивникът посочва също така, че несправедливо в полза на страната са били присъдени разноски в размер на 800.00 лв., тъй като липсва фактическа и правна сложност по делото. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и да се реши спора по същество, да се преизчислят разноските на страните за първа инстанция и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от адв. П., пълномощник на че А.Т.Н., ЕГН ********** ***, с който въззивната жалба е оспорвана като неоснователна. Въззиваемият посочва, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Неоснователни били всички съображения на жалбоподателя за изтекла погасителна давност. Правото на отпуск било субективно, преобразуващо право, което можело да се упражни според волята на носителя си – или чрез едностранно волеизявление или по съдебен ред чрез предявяване на конститутивен иск. Поради естеството на самото право на иск същото можело да бъде осъществено едностранно като работникът уведоми работодателя си, че ще ползва правото си на отпуск, а работодателят трябвало само да търпи. Ето защо единственият допустим иск било предявяването на установителен иск.Правилно съдът бил приел, че ищцата има правен интерес от предявяването на установителния иск, както и че той не е погасен по давност. Страната заявява, че предявеният установителен иск не е и не може да бъде погасен по давност докато съществува служебното правоотношение на ищцата на нито една от посочените от ответната страна по общите правила на чл.111 б.а пр.1, нито по чл. 110 от ЗЗД, нито по чл. 358ал. 1 нито по чл. 125 от КТ. Моли се да се потвърди обжалваното решение и да се присъдят разноски.

         Страните не са направили процесуални или доказателствени искания.

В с.з. въззивникът редовно призован се представлява от ст.юрисконсулт Стефанова, която заявява , че поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена . Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.

В с.з. въззиваемата страна редовно призована  не се ява. Представлява се от адв.П., който оспорва въззивната жалба, моли да се потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 02.08.2018г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 11.08.2018 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се неоснователна.

На първо място следва да се посочи, че предявеният от ищеца иск е трудов по своя характер и е от категорията на установителните искове. В теорията е прието, че установителен е този иск, чийто петитум се ограничава с искането да се разреши гражданско – правният спор със сила на присъдено нещо. Търсената от него защита се изчерпва в СПН, с която спорното правоотношение се потвърждава или отрича. За разлика от него с осъдителния иск се иска да се установи със СПН, че в полза на ищеца срещу ответника съществува неудовлетворено притезание, което подлежи на принудително удовлетворение чрез осъждането на ответника, т.е. осъдителният иск се ползва със сила на присъдено нещо и с изпълнителна сила. Според Витали Таджер установителният иск не се погасява по давност, защото с него не се иска принуда за спазване на определено поведение ( ГПК на РБългария, Обща част). Трайната съдебна практика постановена по реда на чл. 290 от ГПК обективирана в Решение №10/21.04.2015 г. на ВКС, IVг.о., Решение № 237/19.06.2014 г. на ВКС, IVг.о., приема, че у ищеца е налице правен интерес от предявяване на установителен иск за установяване по надлежен ред на предпоставките, при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право се оспорва от ответната страна.

Следва да се посочи и че в теорията е застъпено становището, че при преобразуващите субективни права ( каквото в случая се явява правото на ищеца да получи обезщетение за неизползвани 12 дни годишено допълнителен платен годишен отпуск), погасителната давност започва да тече от момента, в който те могат да се упражнят ( Мария Павлова)

В този смисъл следва да се тълкува разпоредбата на чл. 358 ал. 2 т. 2 във вр. с ал.1 т. 3 от КТ, където е посочено, че сроковете за предявяването на исковете по ал. 1 ( в частност иска по чл. 358 ал.1 т. 3 от КТ) започват да текат от деня, в който правото предмет на иска е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, като при парични вземания изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. В настоящия случай се иска да бъде признато за установено по отношение на ответника, че се дължи допълнителен отпуск, като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа за периода 01.01.2003г. до 30.06.2014 г.

Тъй като ответната страна е направила възражение за изтекла погасителна давност, съдът е длъжен да изложи своите съображения в тази насока.

Основно институтът на погасителната давност е изложен в разпоредбата на чл. 114 от ЗЗД, където е посочено, че давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, т.е. от момента, в който се е породило правото на иск. За преобразуващите права, давностният срок започва да тече от момента на възникването им , т.е. от момента, в който те са могли да бъдат упражнени. Необходимо е субективното право да е възникнало обективно, независимо дали притежателят на правото на иск знае, че то е възникнало ( че се е породило право на защита).

Като взе предвид изложеното по – горе и като съобрази, че исковата молба е депозирана на 06.03.2018 г., съдът намира, че всички права на ищеца преди 06.03.2015 г. във връзка с правото на допълнителен платен годишен отпуск като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа са погасени по давност, тъй като те обективно са съществували в по – ранен период от време и притежателят им е можел да ги упражни по надлежния ред. Като не е упражнил правото си навреме той следва да понесе последиците, а именно фактът, че правото му на иск е погасено по давност.

Тъй като правните изводи на въззивния съд не съвпадат с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде отменено.

С оглед изхода на делото, въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивника деловодни разноски за първа инстанция в размер на 100.00, както и разноски за въззивна инстанция в размер на 100.00лева за юрисконсултско възнаграждение.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ОТМЕНЯ решение № 952/24.07.2018г. по гр.д. №1091/2018г. на Сливенския районен съд като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Вместо това постанови :

 

ОТХВЪРЛЯ предявеният от А.Т.Н., ЕГН ********** *** против на ГД „ Изпълнение на наказанията“ ******** иск с правно основание чл. 215 ал.5 т. 2 от ЗМВР от 2006 г./ отм. Д.в. 53 от 27.06.2014г./ за признаване за установено на право на допълнителен отпуск като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа в размер на 858часа за периода 01.01.2003 г. – 30.06.2014 г.

 

ОСЪЖДА че А.Т.Н., ЕГН ********** *** да заплати на ГД „Изпълнение на наказанията“ ************ деловодни разноски за първа инстанция в размер на 100.00 ( сто) лева и за въззивна инстанция в размер на 100.00 ( сто) лева.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария..

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.