Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   177

 

гр. Сливен, 27.11.2018 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седми ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

Мл.с.СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 458 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от представител на ответната страна в пръвоинстанционното производство, а именно Районна прокуратура – гр. Сливен, против Решение № 858/11.07.2018 г. по гр.д.№ 794/2018 г. на  Сливенски районен съд, с което на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, Прокуратурата на Република България със седалище ********, е осъдена да заплати на И.П.И., ЕГН ********** с адрес ***, както следва

-          сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 206 ал. 1 вр. с чл. 20, ал.2 от НК и престъпление по чл. 309 ал.1 от НК, по което образуваното производство е прекратено с влязло в сила постановление на РП Сливен, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.02.2018 г. до окончателното й изплащане, като исковата претенция за разликата до пълния предявен размер от 15 000 лв., е отхвърлена като неоснователна и недоказана

-          сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 206 ал. 1 вр. с чл. 20, ал.2 от НК и престъпление по чл. 309 ал.1 от НК, по което образуваното производство е прекратено с влязло в сила постановление на РП Сливен, ведно със законната лихва за забава, считано от 15.02.2018 г. до окончателното й изплащане,

-          сумата от 466,66 лв. разноски по делото.  

Решението се обжалва, като неправилно и незаконосъобразно и се иска неговата отмяна, като евентуално искане е посочено и намаляването на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Макар и да не е изрично посочено от доводите в жалбата може да се направи категоричен извод, че решението се обжалва само в осъдителната му част, в какъвто смисъл и е уточнението направено в открито съдебно заседание от представителя на въззивника.

            Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, основава твърденията си за порочност на постановения от СлРС акт, на следното: Сочи се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът е уважил иск, за основателността на който не били събрани доказателства в производството. Излагат се и евентуално аргументи за несъразмерност на присъденото обезщетение с причинените вреди и несъответствието му с постановеното от чл. 52 ЗЗД, тъй като: наказателното преследване не е продължило извън разумния срок, сочен от чл. 6 на ЕКЗПЧОС, тъй като същото по същото била влязла в сила оправдателна присъда след година и половина; промяната на мярката за неотклонение от „подписка“, която сама по себе си не накърнявала правнозащитимата сфера на ищеца в значителна степен, в задържане под стража, се е случила изключително по вина на оправданото лице; както и че престъплението по чл. 309 от НК не е тежко по смисъла на същия закон и за него не би се наложило ефективно наказанието лишаване от свобода. Изтъква се аргумент, че не е установено по делото лицето да се е ползвало с добро име в обществото. Посочва се, че РС Сливен в решението си не е отчел, че към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил осъждан, и срещу него е било водено друго досъдебно производство, което  е завършило с осъдителна присъда, като се подчертава, че същото било извършено при условията на опасен рецидив и му било наложено наказание 4 г. и 6 мес. лишаване от свобода, търпени ефективно при строг режим в затвор. Твърди се, че с това се намаляват, негативните усещания на наказателно-преследваното лице, като става трудно отграничимо във връзка с кое наказателно преследване се търпят. Излагат се доводи за неправилно кредитиране на показанията на съпругата на ищеца, както и за липса на доказателства за причинната връзка между заболяванията на ищеца и наказателното преследване, като за едното заболяване се изтъква, че изобщо няма  доказателства или въведени твърдения. Счита се, че размерът на обезщетението не е съобразен с практиката на ЕСПЧ и икономическия стандарт в страната. Изтъква се практика на СлРС.

 По отношение на имуществените вреди се излагат доводи за несъобразяване на изводите на РС Сливен с постановеното ТР 6/2013 г. на ВКС, където за да се присъдят разноски, следва да има доказателства за заплащането им, каквито по делото нямало. Аргументира се искане за отпадане на акцесорната претенция за лихва. Изтъква се несъгласие с размера на адвокатското възнаграждение, като се сочи неговата прекомерност и поради това неправилното му присъждане с атакуваното решение.    

            С въззивната жалба не са направени искания за събиране на нови доказателства.

            В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба или насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът Прокуратурата на РБ – гр. София, се представлява от прокурор от ОП Сливен, който се явява и поддържа подадената жалба, като моли за уважаването й. Уточнява, че Решението на РС Сливен се обжалва само в неговата отхвърлителна част. Подчертава, че атакуваният акт е необоснован, тъй като не са отчетени следните обстоятелства, а именно: наказателното преследване е започнало при наличие на изискуемите от закона предпоставки, законен повод и достатъчно данни и ако не било започнато такова, то би било незаконосъобразен отказ; отлаганията на заседанията са били в резултат на действията на подсъдимия; предишни осъждания на ищеца. Подчертава се липса на адекватност на присъденото обезщетение с икономическата ситуация в страната и практиката на съда. Допълва се, че при осъжданията на лицето е необоснован извода за добро име в обществото. Поддържа се възражението за прекомерност на адвокатския хонорар. 

Въззиваемият И.П.И., ЕГН ********** с адрес ***, редовно призован в съдебно заседание не се явява, представлява се от адвокат, който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва, че развитите доводи са неоснователни и моли за потвърждаване на решението на първата инстанция. Подчертава, че осъжданията на подзащитния му са малко преди да бъде прекратено производството.  Прави искане за разноски.   

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намери въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл. 269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо в обжалваната му част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично законосъобразно и правилно.

 Този състав на контролиращата инстанция счита, че формираната от Районния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея, като за акуратност следва само да я допълни със следното:

От представеното с допълнението към отговора на исковата молба, удостоверение за съдимост на ищеца е видно, че с присъда № 330/05.06.1996 г. (влязла в сила на 19.06.1996 г.) постановена по НОХД 597/1995 г. РС Сливен, същият е осъден за извършено престъпление против половата неприкосновеност и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 години, чието изтърпяване е отложено за срок от 5 години, за което въззиваемият е реабилитиран.

С Определение по ЧНД № 744/2006 г. (влязло в сила на 10.05.2006 г.) на РС Сливен, същият е осъден за извършено престъпление против личността и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет месеца, чието изтърпяване е било отложено за срок от три години. Въззиваемият е реабилитиран и по това осъждане.

С присъда № 48/22.03.2016 г. (влязла в сила на 25.07.2016 г.) постановена по НОХД 1272/2012 г. РС Сливен, същият е осъден за извършено през периода декември 2009 г. до януари 2010 г.,  престъпление - измама в особено големи размери, представляваща особено тежък случай, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 4 години и шест месеца, които да търпи при първоначален строг режим в Затвора в гр. Бургас.

От определение 227/10.07.2013 г. по внчд № 358/2013 г. по описа на СлОС, става ясно, че при въззивен контрол на протоколно определение от 26.06.2013 г. по НОХД 755/2013 г. по описа на СлРС, последното е изменено, като е отменена МНО задържане под стража за въззиваемия и  е постановена мярка за неотклонение „Парична гаранция“, като в мотивите е констатирано, че неявяването на лицето в с.з. е резултат от нередовното им призоваване и отсъствието им от страната, поради служебна ангажираност.

От представеното копие на Договор за правна защита и съдействие № 0000028250 от 28.02.2013 г. и оригинала находящ се на стр. 159 от досъдебното производство, приобщено към гражданското дело ведно с наказателното производство, се установява, че И.П.И. е ангажирал адв. С.К. за процесуално представителство по ДП 166/2012 г. по описа на ОД на МВР Сливен, за сумата от 300 лв. Срещу реквизита начин и срок за плащане е попълнено – в брой, а в реквизита „Платена сума“, „от които в брой“ и „по сметка“ – няма попълване.

Въз основа на установеното от фактическа страна, настоящия състав на СлОС се солидаризира с направените от първоинстанционния съд правни изводи, относно квалификацията на иска, а именно такъв по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и неговата основателност, като ги разширява и допълва по следния начин:

За да възникне правото на дадено лице да бъде обезщетено за претърпени вреди от незаконни действия на държавата по чл. 2, ал.1 от ЗОДОВ, то следва да са налице следните кумулативни предпоставки:

На първо място следва да има отпочнато наказателно преследване срещу  конкретното лице, като му е повдигнато обвинение. Наказателното производство следва да е прекратено поради липса на престъпление или поради неизвършването на престъплението от лицето, давност или амнистия, или лицето да е оправдано. Задържането под стража в рамките на наказателното производство, което е прекратено поради горепосочените причини или е завършило с оправдателна присъда се квалифицира по т. 3 от ал. 1 на чл. 2 на ЗОДОВ (т. 13 от ТР 3/2005 г. ВКС).

 На следващо място е необходимо да са настъпили вреди за лицето-субект на незаконното обвинение. Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални и психически терзания на личността, които могат да резултират в здравословни изменения, също и накърнената чест, достойнство, добро име в обществото.

Обезщетението за имуществени вреди следва да бъде присъдено ако се докаже пряката им и непосредствена връзка с ангажираната наказателна отговорност и настъпването им бъде доказано с надлежни доказателствени средства.

Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя в съгласие с принципа за справедливост като се преценят редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. Такива са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и др. (Р № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. ІVто ГО ВКС, О № 263/14.03.2016 г. по гр. д. № 838/2016 г. ІVто ГО ВКС)

По чл. 2 ЗОДОВ, държавата носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи (Р№ 450/14.04.2016 г. по гр.д.№ 1279/2015 г. ВКС, О № 356/08.04.2016 г. по гр. д. № 1327/2016 г. ВКС). Ответник по иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, следва да бъде Прокуратурата на Република България. Не е необходимо да се изследва дали органите й са действали недобросъвестно или има виновно поведение от тяхна страна. По същия аргумент, за да се реализира правото на обезщетение по този ред не е от значение дали действията им са правомерни и дали те са били длъжни да ги предприемат. В тази връзка е несъстоятелен доводът на въззивника, че достатъчното данни и законният повод са задължавали органите на прокуратурата да действат и поради това Прокуратурата следва да бъде освободена от отговорност. Още повече, че не започването на наказателно производство, за каквото служат законният повод и достатъчното данни, а ангажирането на наказателната отговорност на конкретно лице с привличането му в качеството му на обвиняем, е основанието за възникване на правото на обезщетение по чл. 2 , ал.1 т.3 на ЗОДОВ.

Възможността за освобождаване на държавата от отговорност по така квалифицираната претенция, е регламентирана в чл. 5, ал.1 от ЗОДОВ, а именно изключителна вина на пострадалия. Когато обаче същият само е допринесъл за настъпване на увреждането си с виновно поведение, то той е съпричинил вредоносния резултат и следва да се намали присъденото обезщетение. В конкретния случай, не следва да се взима предвид неявяването на ищеца за първото съдебно заседание, като фактор на съпричиняване на увреждането, тъй като така сам бил станал причина за промяна на мярката за неотклонение от Подписка в Задържане под стража. Прокуратурата не е провела пълно и главно доказване на факта на съпричиняване, каквито твърдения се излагат- напротив в акта на контролиращата инстанция се съдържат данни, че няма виновно поведение на въззиваемия, а по-скоро се касае за други фактори като нередовна процедура по призоваване.

Настоящият състав на съда се солидаризира с изводите на първата инстанция относно наличието на предпоставките за възникване на отговорността на Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение на И.П.И., поради повдигнатото му на 27.02.2013 г. обвинение, в рамките на наказателно преследване, развило се на две първи и две втори инстанции и завършило с прекратително постановление на Прокуратурата. Налице и доказани пълно и главно, са всички горепосочени елементи, които дават основание за уважаване на иска. 

Относно определяне на размера на обезщетението следва да се вземат предвид няколко фактора.

Съдът правилно е обсъдил промяната в поведението на ищеца и е отчел причинната му връзка с обвинението и  задържането му под стража.

Не се споделя от настоящата инстанция твърдението, че съдът от първата инстанция не е взел предвид тежестта на престъплението за което е повдигнато обвинение, като възможност да се изключи или намали отговорността на държавата, тъй като същото било леко и нямало да се наложи ефективно наказание лишаване от свобода. Повдигнато е обвинение за извършването на престъпление по чл. 206 от НК, в чиято санкционната част е постановено, че се налага наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години. За другото повдигнато обвинение за престъпление по чл. 309 от НК, наказанието е без специален минимум и до две години лишаване от свобода. Тези законоустановени наказания са напълно мислими за налагане при условията на ефективно изпълнение и е единствено в дискрецията на съда дали наказанията ще бъдат отложени, намалени или по друга причина няма да бъдат търпени, но не може да се вмени съзнаване на тези обстоятелства на ищеца. Дори след постановената оправдателна присъда за деянието по чл. 206 от НК, наказателното производство е продължило да се развива и наказанието лишаване от свобода да застрашава въззиваемия.  

Споделя се изводът на първоинстанционния съд относно продължителността на наказателното преследване. То не е продължило извън разумния срок очертан в практиката на ЕСПЧ,  доколкото може да се твърди че има разумен срок, в който може да продължи едно наказателно преследване по незаконно обвинение. Това обаче не означава, че срокът през който е търпян емоционалният стрес от незаконното обвинение е кратък. Той възлиза на около три години, през които ищецът изпитва негативните емоции. Това, че срокът на разследване не излиза извън границите маркирани от ЕСПЧ не следва да се отрази на определеното от първата инстанция обезщетение, тъй като трябва да се вземат предвид и многобройните инстанции и заседания, през които е преминало производството.

 Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което впоследствие наказателното производство е прекратено, изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, макар и вече да е осъждано неколкократно. Съдебната практика приема, че при установяване на този вид обичайни неимуществени вреди не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства, а следва да се има предвид и житейската логика.

 Настоящият състав на въззивната инстанция, обаче счита че първоинстанционният съд не е взел предвид следните обстоятелства:

Обезщетението за нанесени неимуществени вреди следва да се намали от определения размер от първоинстанционния съд поради няколко фактора. На първо място не е бил отчетен фактът, че и преди процесното наказателно производство ищецът е бил наказателно преследван и двукратно се е стигнало до осъдителна присъда и то с наказания Лишаване от свобода, макар и отложени. Фактът, че по време на наказателното преследване на лицето е търсена наказателна отговорност по друго дело, където го е заплашвало също наказание лишаване от свобода следва да се прецени като обстоятелство, значително намаляващо търпяното емоционално разстройство, а не същото напълно да се изключи. Интензитета на негативните емоции при лице с предхождащо осъждане не могат да се сравнят с такива на лице,  което не е било обект на наказателно преследване и не е имало социално и правно укоримо поведение и това според константната съдебна практика е фактор за намаляване на търсеното обезщетение. (Р № 270/16.02.2018 г. по гр.д.№ 284/2017 г.ВКС О № 565/14.06.2018 г.по гр.д.№ 1292/2018 г. на ВКС). Въпреки че ищецът е реабилитиран по осъжданията, то това не може да заличи факта на водене на наказателни производства и изпитваните от него емоции по това време. Реабилитацията заличава правните последици на осъждането, но субективните преживявания на дееца по време на ангажирането на наказателната му отговорност, остават незасегнати от нея.

Като следващ мотив за намаляване на размера на обезщетението следва да се посочи и липсата на доказателства кога и в каква връзка е възникнало диабетното състояние на ищеца, твърдяно от свидетелката Иванова, чиито показания следва да се ценят в светлината на чл. 172 от ГПК, тъй като това е взето предвид от първоинстанционния съд при определяне на присъдения размер.

Състоятелен е и доводът на въззивника, че ищецът не се е ползвал с добро име в обществото, тъй като според свид. Влаева е било известно, че същият има няколко наказателни дела и предишно осъждане, а доброто име е изиграло роля при определяне на обезщетението от първоинстанционния съд.

Не следва да се игнорира и това, че недоказано е останало и твърдението на ищеца, че не е могъл да поема курсове извън страната и това сериозно е допринесло за накърняване на личността му в професионален план. По делото е установено че все пак, същия е извършвал такива курсове, а липсват доказателства дали точно процесното наказателно производство го е възпрепятствало да упражнява професията си, при наличие на друго такова.

Поради гореизложеното настоящият състав на въззивната инстанция счита, че справедлив размер на обезщетението за времето от 27.02.2013 г. до 06.06.2016 г. следва да се определи на 3000 лв.

По отношение на претенцията за имуществени вреди в размер на триста лева, настоящият състав на Сливенски окръжен съд, намира извършването им за недоказано. Задължението за заплащане на адвокатското възнаграждение  е задължение, установено с писмен документ и съгласно нормата на чл. 164, ал.1 т.4 от ГПК, не се допускат свидетелски показания за доказване на погасяването му. От представеното копие на договор за правна защита и съдействие от 21.02.2013 г.  се установява, че е уговорено възнаграждение в размер на 300 лв., но не и че такова е заплатено. Не са представени други доказателства за това, че тези разноски са реално извършени от ищеца.   

Във връзка с гореизложеното следва да се отхвърли претенцията за претърпени имуществени вреди от страна на ищеца поради недоказаност.

По отношение на акцесорните претенции за лихва, то съобразно уважаването на главните искове следва да се присъди законната лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди и да се отхвърли искането за присъждането й върху неимуществените.

В частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата от 7000 до пълния предявен размер – 15000 лв., решението не е обжалвано и като такова е влязло в сила.  

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция следва да се преизчислят направените в първата инстанция разноски като Прокуратурата на РБ следва да заплати направените от ищеца разноски в размер на 264 лв. съобразно уважената част от иска, включващи адвокатско възнаграждение и държавна такса.

Не следва да бъде уважено направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в настоящата инстанция, тъй като същото е определено при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото. 

По отношение на направеното в първата инстанция възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, същото правилно не е уважено, като се съобрази материалния интерес по делото, както и минималните размери предвидени в НМРАВ.

За въззивната инстанция разноските следва да бъдат определени на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съразмерно с отхвърлената част от обжалваемия интерес, а именно 164,40 лева. 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

           

 

ОТМЕНЯ Решение № 858/11.07.2018 г. по гр.д.№ 794/2018 г. на  Сливенски районен съд в частите, в които Прокуратурата на Република България –******** е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ на И.П.И., ЕГН ********** с адрес ***,

-  сумата от 7000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 206 ал. 1 вр. с чл. 20, ал.2 от НК и престъпление по чл. 309 ал.1 от НК, по което образуваното производство е прекратено с влязло в сила постановление на РП Сливен,  за разликата от 3000 лв. до присъдения размер, и

-  сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 206 ал. 1 вр. с чл. 20, ал.2 от НК и престъпление по чл. 309 ал.1 от НК, по което образуваното производство е прекратено с влязло в сила постановление на РП Сливен, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.02.2018 г. до окончателното й изплащане,

като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

            ОТХВЪРЛЯ предявения от И.П.И., ЕГН ********** с адрес ***, иск с правно основание чл. 2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ, против Прокуратурата на Република България –гр. София

-   за сумата над 3000 лв. до 7000 лв.  представляваща, обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 206 ал. 1 вр. с чл. 20, ал.2 от НК и престъпление по чл. 309 ал.1 от НК, по което образуваното производство е прекратено с влязло в сила постановление на РП Сливен, и

-   за сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 206 ал. 1 вр. с чл. 20, ал.2 от НК и престъпление по чл. 309 ал.1 от НК, по което образуваното производство е прекратено с влязло в сила постановление на РП Сливен, , ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.02.2018 г. до окончателното й изплащане,

 като неоснователен и недоказан.

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно № 858/11.07.2018 г. по гр.д.№ 794/2018 г. на Сливенски районен съд в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България –********,  да заплати на Ивелин И.П., ЕГН ********** с адрес *** сумата от 264 лв., представляваща направени разноски в първата инстанция за адвокатско възнаграждение и държавна такса, съобразно уважената част от иска и сумата от 164,40 лв., представляваща разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от обжалваемия интерес.

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                     2.