Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 21.11.2018 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи ноемвро през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                     СТЕФКА М.

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от  Н. Янакиева въз.гр.  д.  N 471 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1014/13.08.2018г. по гр.д. № 276/2016г. на СлРС, с което е допусната съдебна делба, която да се извърши между  М.С.М., Д.Б.И., С.М.Д., Д.М.И., В.Г.К., К.И.З. и П.М.П., по отношение на пет поземлени имота, находящи се в землището на с. Биково, община Сливен, подробно описани по вид, номер, площ, местонахождение и граници, при квоти от правото на собственост по отношение на първите четири имота, както следва – за  В.Г.К., К.И.З. и Д.Б.И. – по 16/128 ид.ч., за С.М.Д. и Д.М.И. – по 8/128 ид.ч., за М.С.М. и П.М.П. – по 32/128 ид.ч., а по отношение на петия имот, както следва - за  В.Г.К. – 30/128 ид.ч., за К.И.З. и Д.Б.И. – по 14/128 ид.ч., за С.М.Д. и Д.М.И. – по 7/128 ид.ч., за М.С.М. и П.М.П. – по 28/128 ид.ч., отхвърлил е като неоснователен иска за делба против Н.М.С., и е прекратил като недопустимо производството по отношение на И.С. Стамов и С.С.И..

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство М.С.М..

С въззивната жалба се атакува цитираното решение в частта, с която са определени квотите от правото на собственост между съделителите само по отношение на петия имот – нива в м. „Върбите“ с площ 6, 809 дка, представляваща имот № 043021 по КВС на с. Биково, общ. Сливен, при граници: им. №№ 043020, 043012, 043025 и 000201. Въззивникът твърди, че в тази част решението на СлРС е  незаконосъобразно и неправилно, тъй като неправилно е интерпретирал съдържанието на решение № 1056/19.10.2005г. на ОС „Земеделие“ – Сливен. Счита, че последното е нищожно, тъй като в него се цитира н.а. за дарение № 191, т. VІІ, рег. № 11507, д. № 1168 от 23.11.2015г. на нотариус рег. № 128 в НК, което е невъзможно, след като сделката не е била още сключена към датата, посочена като такава на издаване на решението на общинската земеделска служба. Заявява още, че посочената информация не е част от първоначалното съдържание на оригиналния документ. Поради това въззивникът твърди, че съделителката В.Г.К. е придобила чрез дарение 1/8 ид.ч. от всички земеделски земи на общия наследодател, без самата тя да е негов наследник, или да е придобила на някакво собствено основание собственост върху описания по-горе имот.

Така счита, че квотите от правото на собственост по отношение на същия следва да бъдат – за  В.Г.К., К.И.З. и Д.Б.И. – по 2/16 ид.ч., за С.М.Д. и Д.М.И. – по 1/16 ид.ч., за М.С.М. и П.М.П. – по 4/16 ид.ч.

С оглед изложеното моли да се отмени атакувания акт в обжалваната част и вместо това въззивният съд да постанови ново решение, с което да допусне делба на писания имот при посочените от него квоти от правото на собственост. Претендира разноски по делото.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – И.С.И. е подал чрез особения си  процесуален представител  писмен отговор, с който заявява, че намира въззивната жалба за допустима и основателна и иска тя да бъде уважена и процесният имот бъде допуснат до делба при квотите, посочени от въззивника. Няма нови доказателствени искания.

От останалите лица на въззиваемата страна не са подадени писмени отговори.

В същия срок няма подадени насрещни въззивни жалби.

В с.з., въззивник пор. № 1, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, по реда на преупълномощаването, който поддържа въззивната жалба и иска тя да бъде уважена. Твърди, че решението е по начало недопустимо, поради нищожност на представения  титул за собственост. Евентуално иска въззивният съд да отмени решението и допусне делба на процесния имот при описаните в жалбата квоти. Няма доказателствени или други искания. Претендира разноски по делото, представя списък.

В с.з. въззиваем пор. № 2, редовно призован, се явява лично, заявява, че не оспорва жалбата, моли съда да постанови решение, с което уважи въззивната жалба. Няма искания и претенции за разноски.

В с.з., въззиваеми пор. №№  4, 5, 6, 7, 8 и 9, редовно призовани, не се явяват и не се представляват.

Подаденият отговор на въззивната жалба от страна на особения представител по чл. 47 от ГПК на И.С. Стамов въззивната инстанция няма да вземе предвид, тъй като това лице не е страна по делото. Първостепенният съд е прекратил производството като недопустимо по отношение на него и на С.С.И. и това определение е влязло в сила, поради което тези лица нямат процесуално качество във въззивната фаза на производството и извършени от тях процесуални действия не могат да рефлектират върху процеса и решаването на спора.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания съдебен акт, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че той е и правилен в засегнатата от жалбата част, поради което следва да бъде потвърден в нея.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

Основният атакуващ аргумент на въззивника се състои в твърдението, че неправилното определяне на размера на квотите, при които първоинстанционният съд е допуснал делба на единия от имотите, включени в делбената маса – нива в м. „Върбите“ с площ 6, 809 дка, представляваща имот № 043021 по КВС на с. Биково, общ. Сливен, при граници: им. №№ 043020, 043012, 043025 и 000201, се дължи на неправилното ценене на представеното от ищеца писмено доказателствено средство – заверено копие от решение №1056 от 19.10.2005г. на Общинска служба по земеделие – гр. Сливен.

В това решение ОСЗ е постановила обезщетяване на наследниците на М.С. С. чрез предоставяне в собственост на 5, 958 дка земеделска земя съгласно плана за обезщетяване в землището на с. Биково, представлвяващи 7/8 ид.ч. от ПИ от ОПФ № 43021, представляващ нива – цялата от 6, 809 дка  трета категория в м. „Върбите“. Посочено е, че имотът е съсобственост с В.Г.К., собственик на 0, 851 дка, представляващи 1/8 ид.ч.

Въззивникът се домогва да убеди съда, че това решение е нищожно, тъй като то било „влязло в сила през 2005г. и няма как в него да се съдържа информация за сделка, случила се през 2015г., още повече, че такъв документ с това съдържание не съществува в оригинал в ОС „Земеделие“-Сливен, а първоначално издаденото решение № 1056/19.10.2005г. бил влязъл в сила стабилен административен акт, който не може да бъде изменян.

Най-напред, по отношение въобще на релевирането във въззивната жалба, подадена от ищеца, на довода, че „оригинален документ с такова съдържание не съществува“, настоящият въззивен състав счита, че това е само по себе си нон сенс действие, тъй като самият той, чрез процесуалния си представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, е представил препис от този документ на първоинстанционния съд със заверка от адвоката „вярно с оригинала“.

От една страна с новелата на чл. 183 от ГПК е въведен процесуален способ за искащата страна да постигне ефекта на елиминиране на писмено доказателствено средство, а оттам – и на доказателство, закрепено в него, чрез механизма на съдебно задължаване на представящата страна да депозира оригинала на документа, ако тя не стори това. Няма тъждество между това процесуално действие на страната и оспорването на документа – двете фигури са различни, не се препокриват и резултатът, който може да бъде постигнат чрез всяко от тях, е различен. Посредством акцио по чл. 183 от ГПК, може да се произведе единствено глобално отричане на физическото присъствие на документа в делото, тоест – все едно, че той никога не е бил представян, поради което изобщо не могат да се коментират фактите и обстоятелствата по формата и съдържанието му, които са обективирани в него. Източник на информация за тях той не може да представлява.

В случая обаче представящата и евентуалната искаща страна съвпадат, тоест – ищецът, представящ заверения препис, би могъл да представи оригиналния документ, щом самият той във въззивната си жалба се оплаква от несъответствието на съдържанието на представения по делото с оригиналния документ. Затова и такова искане не е отправяно до съда, понеже страната сама е преценила да подаде препис.

По принцип, когато представените писмени доказателствени средства са официално заверени преписи – тоест копия, носещи заверка на правоспособен адвокат по реда на чл 32 от ЗА, се приема еднозначно, че те заместват успешно оригиналите и непредставянето на последните не води автоматично до санкцията на чл. 183 от ГПК. Тоест правната норма дефинитивно приравнява процесуалната стойност на оригинален документ и на официално заверен препис и в настоящия случай съдът, щом насрещната страна не се е ползвала от възможността по чл. 183 от ГПК, следва да приеме, че двата документа са съвършено идентични по съдържание.

От друга страна - ако пък се приме, че въззивникът счита, че намиращият се при него „оригинален“ дкумент, от който е представил заверения препис за съда, се различава по съдържание от „оригиналния“ документ, намиращ се в преписката на административния орган, то той е следвало в предвидените от ГПК срокове да направи съответното изявление пред решаващия съд и да осъществи опровергаване на съдържанието на документа, независимо, че сам го е представил, като поиска, евентуално, неучастващото в делото трето лице да представи намиращия се при него оригинал. Като не е сторил това, той е загубил правото да се позовава на неистинност на документа в настоящата фаза на производството, а твърдяната нищожност не може да се обоснове с никакви смислени съображения. Най-малкото би следвало, щом е считал, че това изявление, инкорпорирано в решението, не е част от него, да посочи изрично това още в молбата, с която е представил документа на първостепенния съд и да поиска изрично незачитане на тази част от съдържанието му. В противен случай съдът цени документа такъв, какъвто е.

Освен всичко, при това положение възниква резонният въпрос – ако ищецът-въззивник твърди, че в „оригиналния“ документ – намиращ се в преписката на ОСЗ – този текст липсва, как той самият се е снабдил с оригинален документ, препис от който сам представя на съда, в който пасажът фигурира, респективно – ако той е получил документ от ОСЗ, съответстващ на решението в кориците на преписката, как се е появил спорният пасаж в заверения от неговия адвокат препис, представен на съда. По тази причина съдът не може да намери нито правно, нито логическо обяснение за квази-оспорването, направено във въззивната жалба.

Така, що се отнася до валидността и истинността на решението на ОСЗ, този въззивен състав намира, че те не са компрометирани.

От своя страна текстът, цитиран по-горе, е еднозначен за съда и не буди съмнения в тълкуването си. Той се ограничава само до информацията, че имотът е съсобственост с В.Г.К., собственик на 0, 851 дка, представляващи 1/8 ид.ч. от него.

Не отговаря на действителността твърдението на въззивника, че в решението от 2005г.  бил „вписан н.а. за дарение от 2015г.“ /обективиращ сделката, с която двама от наследниците на общия наследодател са се разпоредили с идеалните си части – общо 1/8 от всички, включително и обсъждания, имоти на наследодателя, в полза на лице, външно на наследственото правоотношение/, тъй като такова изявление няма литерализирано никъде върху материалната същност на документа. Това представлява собствената интерпретация на въззивника, превръщаща един факт в заключение за друг факт.

Така интелектуалният прочит на вписаното в решението налага като извод единствено, че към момента на издаването му фактът на съсобственост в описаното съотношение вече е съществувал. Затова и използваната в диспозитивната част словоформа е „обезщетява наследниците ….чрез предоставяне …… на 7/8 идеални части…..от ПИ - нива- цялата от 6, 809 дка“. Тоест – материалното право на наследниците още с оповестяването му от административния орган, се е простирало само в обем на 7/ 8 ид.ч. от целия имот.

Настъпилият по-късно във времето юридически факт – прехвърляне на правото на собственост от страна на двама от наследниците, е отделен, независим и напълно различен от факта, довел до възникване на съсобственост между всички наследници на М.С. и трето лице. Това, че последното е същото, което през 2015г. е придобило и друга част от конкретния имот, както и че тази част също е била 1/8 идеална част, не са достатъчни логически предпоставки да се приеме, че се касае за един и същ юридически факт. Правилата на логиката, при липса и на изявления за обратното, сочат, че хронологически лицето В.К. е придобивала двукратно част от правото на собственост върху ПИ 043021- първия път преди 19.10.2005г. – 1/8 ид. ч. от целия имот от 6, 809 дка /напълно безразлично за този спор чрез какъв способ/, втория път – на 23.11.2015г. – 1/8 ид.ч. вече от останалите 7/8 ид.ч., /измерващи се в 5, 958 дка/, принадлежащи на наследниците на М.С..

Отразеното правно положение в решението на ОСЗ е било към 2005г. и цялото му съдържание не навежда на друго тълкуване.

Поддържащият аргумент, на който се позовава във въззивната жалба въззивникът – че в скицата на имота от 2016г. било посочено, че за него са вписани собственици: наследниците на М.С. със 7/8 ид.ч. и В.К. с 1/8 ид.ч., въз основа на н.а. за дарение от 23.11.2015г., е несъстоятелен. Най-напред нито скицата, нито вписванията в разписните книги, създават право на собственост. Тяхното съдържание не обвързва съда, преценката за това кой е носител на материалното вещно право той извършва въз основа на тези доказателствени средства, на които правната норма е придала силата да обективират и удостоверяват това обстоятелство. Освен това служителят, извършващ вписванията в разписните книги не е оторизиран да изследва въпросите, касаещи правото на собственост, а само да описва представените от заинтересуваните лица документи. Поради това казаното по-горе относно последователно насложилите се правоотношения не претърпява промяна след обсъждане на този довод.

С оглед всичко това въззивният състав счита, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение нито на логическите и опитните, нито на процесуалните и материални правила при постановяване на акта си в частта, касаеща определянето на квотите от правото на собственост на всеки от съсобствениците, при които следва да се допусне делбата на този конкретен имот.

Може само да се посочи за правна чистота, че при  сключването на двете транслативни сделки – обсъжданата от 2015г. и тази през 2016г., която не е във фокуса на въззивното производство /сключена между двама от наследниците на общия наследодател/, прехвърлителите-наследници на М.С. са прехвърляли правото на собственост в размер на своята наследствена част от целия от всеки един от петте имота, включително и от процесния, въпреки, че както се посочи по-горе, по отношение на него общата съсобственост на наследниците се е простирала само до 7/8 ид.ч. от цялата нива. Тоест – те са прехвърляли повече от притежаваното, но доколкото в настоящото производство по делба участват всички лица, имащи качество на съсобственици, независимо на какво основание са придобили правото си, то съдът е изчислил действителния размер на квотите им, съответстващ на реалното правно положение, поради което като краен резултат никой от тях не търпи неблагоприятни последици от ефекта на сделките.

 Поради всичко казано дотук въззивната жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а атакуваната част на обжалваното решение следва да бъде потвърдена.

В необжалваните части решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде разпределена при приключване на производството по делбата.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

 

                                               

ПОТВЪРЖДАВА  в обжалваната част първоинстанционно решение № 1014/13.08.2018г. по гр.д. № 276/2016г. на СлРС като ПРАВИЛНА и ЗАКОНОСЪОБРАЗНА.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването.

                   

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: