Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 21.11.2018 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи ноември през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                              СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Радост Гърдева. като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 483 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 1033/24.08.2018г. по гр.д. № 5543/2017г. на СлРС, с което е осъдено ЗД „Евро инс“ АД, гр. София да заплати на С.Г.Г. сумата 2 500 лв., представлвяваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в контузия на двете ръце с наличие на двустранен болезнен травматичен оток на гърбовете на двете длани с изразена болезненост при свиване на пръстите на ръцете, гривнените стави и при притискане, контузия в лявата раменна става с наличие на леко изразен, разлят болезнен травматичен оток на меките тъкани в областта, с умерено изразена палпаторна и функционална болезненост, контузия в седалищната област с умерено изразенипалпаторна и функционална болезненост в областта, най-вече на опашната кост, контузия на левия крак в областта на колянната става с леко изразени палпаторна и функционална болезненост, вследствие на възникнало на 11.06.2017г., около 9.30 ч. ПТП в гр. Сливен, ул. „Драган Цанков“, пред „Прокредит банк“, между лек автомобил, марка „Мицубиши“, модел „Паджеро“, с рег. № СН 4044 ВН, управляван от С.И.М.и мотоциклет „Ямаха“, с рег. № СН 1089 В, управляван от С.Г.Г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 11.06.2017г. до окончателното изплащане, отхвърлен е искът над този, до пълния претендиран размер от 5 000 лв. като неоснователен и са присъдени съразмерно разноски по делото.

Въззивникът - ответник в първоинстанционното атакува частично решението, само в осъдителната му част, като счита, че в нея то е неправилно, като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон, и е необосновано.

Счита, че не са доказани несъмнено всички елементи на деликтния състав, обуславящ уважаването на иска. Твърди, че не е установен категорично механизмът на произшествието, че заявените увреждания не са констатирани своевременно и от надлежен орган, че не е доказана причинно-следствената връзка между действията на застрахованото лице и и вредите, претърпени от ищеца. Прави разбор на доказателствата и предлага алтернативни обяснения за произхода им, оборва и твърденият начин на настъпване на произшествието. Излага възражения против констатациите на вещите лица в приетите експертни заключения. Също така въззивникът оспорва приетото от решаващия съд наличие на противоправно и виновно поведение на застрахования водач, като навежда аргументи за обратното и развива теза че ищецът се е блъснал в автомобила, а наличието на НП не обвързва съда, тъй като не представлява доказателство нито за механизма на произшествието, нито за поведението на участниците, нито за вината на наказаното лице. По-нататък въззивникът се оплаква от необективно и неправилно ценене на показанията н асвидетеля на ищеца, който е в роднинска връзка с него /съпруга/ и това предполага пристрастност. На последно място във въззивната жалба са релевирани съображения относно наличие на съпричиняване от страна на ищеца, като въззивникът счита, че съдът не е обсъдил достатъчно задълбочено този въпрос. Твърди, че такова е осъществено и с действията си ищецът е допринесъл за настъпването на вредата, /за което детайлно анализира и тълкува разпоредбите на ЗДП/, поради което иска да се приеме неговият принос за 90 %. Освен това въззивникът заявява, че по начало обезщетението е в завишен размер, прекомерен спрямо вида и интензитета на претърпените травматични увреждания и с оглед сложилата се съдебна практика. Въззивникът е недоволен и от определената от съда начална дата на дължимост на обезщетението за забава в размер на законовата лихва, като счита, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 497 ал. 1 т. 2 от КЗ, тъй като вече е била предявявана претенция пред застрахователя от ищеца и тя не е била уважена. Спори обстойно и относно присъждането на разноски по делото на ищеца.

С оглед всичко изложено въззивникът моли съда да отмени атакуваното решение в осъдителната част и отхвърли изцяло иска и за тази сума като недоказан и неоснователен. Претендира разноските за двете инстанции.

Във въззивната жалба са направени доказателствени искания, които с мотивирано определение, държано в з.с.з., съдът е оставил без уважение като неоснователни.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи на изложените основания. Претендира разноски за двете инстанции, представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемия за тази инстанция.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и иска да бъде потвърден обжалваният акт в атакуваната му част. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението в атакуваната си част е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на застраховател на прекия причинител на вредата, следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 432 от КЗ вр. чл. 380 от КЗ. Правото на увреденото лице par excellence се обуславя от деликтното правоотношение мужду него и застрахования делинквент и върху него лежи доказателствената тежест да проведе пълно доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен тези, касаещи застрахователното правоотношение, следва да бъдат доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на нормата на чл. 45 от ЗЗД     деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторството на застрахования, като вината на последния се презумира. 

В случая точката на противопоставяне между страните е само деликтното правоотношение, като въззивникът счита, че не е безспорно установен деликтът като правопораждащ факт.

Настоящият въззивен състав намира, че ищецът е доказал всички съществени елементи на непозволеното увреждане, което обуславя основателността, а оттам – и по принцип уважаването на главния иск.

На първо място е несъмнен фактът на настъпване на твърдяната вреда – той се установява еднозначно и безпротиворечиво от писмените доказателствени средства, като съдът не споделя виждането на въззивника, че представеното съдебно-медицинско удостоверение № 23 от 12.06.2017г. не представлявало първичен медицински документ и бил съставен по искане на ищеца, и по тази причина не следвало да се цени. Освидетелстването на пострадалото лице, макар и инициирано от него, е проведено от квалифициран да издава такива документи експерт-патолог и в удостоверението се съдържа не само снетата от лицето анамнеза, а и обективният резултат от извършения преглед, както и заключенията на лекаря. Документът е частен, свидетелстващ и представлява годно доказателствено средство за съда, още повече, че съдържанието му не се конфронтира, а напълно се подкрепя и от допуснатите и приети от решаващия съд съдебно-медицински експертизи. Няма колебание относно вида и характера на травмите, а евентуалното съмнение за произхода им – тоест – причинната връзка с произшествието, се елиминира посредством заключенията на съдебно-техническите експертизи.

Самото настъпване на ПТП като обективен юридически факт, осъществен на посочените от ищеца дата и място, също е непререкаемо доказано. Протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ, издаден е от лице, снабдено с държавна удостоверителна власт, в кръга на неговата компетентност и са спазени предвидените от закона ред и форма. Поради това той има освен формална и материална доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на длъжностното лице са се осъществили така, както се твърди в документа. Тя е обвързваща съда поради характера на документа и за оборването й е необходимо да се докаже неверността на изявленията, тоест – че удостовереното в документа не отговаря на действителното фактическо положение. Ответникът не е успял да разруши тази сила, а изявлението му, че в документа не било отразено, че ищецът е получил телесни увреждания, нито отнема стойността на протокола като доказателствено средство, нито може да бъде зачетено за годен правопрепятстващ аргумент, доколкото това не представлява задължителен или валидиращ го реквизит. Така по никакъв начин не са опровергани обективираните в протокола за ПТП факти чрез доказване на тяхната невярност посредством други годни доказателствени средства с равна или по-голяма доказателствена сила.

Що се отнася до действителния механизъм на осъществяване на произшествието – този въззивен състав счита, че той е безупречно доказан чрез първата и надграждащата я  следваща съдебно-технически експертизи.  Те са хомогенен сублимат на задълбочен анализ на свидетелските показания, съвкупността от писмените доказателствени средства и оглед на място, към които са приложени специалните емпирични и теоретични познания на експерта, в чиято добросъвестност и компетентност съдът няма причини да се съмнява. Няма противоречия между двете заключения относно механизма на удара, тъй като второто прецизира първото след конкретизиране на обстоятелствата. Категоричността на вещото лице – инженер  относно начина на настъпване на ПТП намира отражение и в категоричността на вещото лице – лекар относно начина на получаване на травмите на ищеца и двете взаимно се потвърждават, давайки на съда ясна и цялостна представа  за  правнорелевантните факти. Оплакванията на въззивника в тази насока са безпочвени, тъй като събраните доказателства не оставят място за друга мислима алтернатива, тоест – след провеждане на ищцовото главно доказване в съзнанието на съда се е създала пълната увереност, че фактите, които той се е домогвал да докаже, са се осъществили. Тезата, развита във въззивната жалба, състояща се в предположението, че не водачът на спрялото МПС е блъснал при отварянето на вратата моториста, а обратното – последният  е ударил автомобила при преминаването си, е несериозна и не издържа на критика. Неподкрепена от никое от доказателствата, тя остава в сферата на спекулативните проекции. Най-малкото категоричното заключение на експерта относно скоростта на движение на ищеца – около 20 км/ч, оставя тази хипотеза без плътност, понеже лишава характера, вида и степента на уврежданията по двете превозни средства без физико-механично обяснение.

По-нататък въззивната инстанция счита за безспорно и наличието на противоправност в поведението на застрахования пряк причинител на вредата, като презумпцията за вината му също не е оборена, доколкото констатираното поведение противоречи на императивна правна норма – чл.  95 ал. 1 от ЗДП  и не може да се приеме, че действията му са в резултат на причини, за които не отговаря. 

Оплакването на въззивника, касаещо НП, е неотносимо към спора. Постановлението не се ползва със сила на пресъдено нещо в настоящото производство, но наличието му подкрепя, а не прекъсва веригата от установените в него правнозначими факти.

На следващо място е релевирано оплакване за незачитане възражението за съпричиняване. Въззивният съд счита, че и в тази насока няма допуснато нарушение от първостепенния съд. Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък.

За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.

Приложени към процесния казус, тези условия не намират проявление в установените факти.

Първият довод, почерпан от констатациите на експертизата – че вторична причина за настъпването на ПТП е „изборът на траектория“ на движението на моториста /ищеца/, не може да се счете за принос по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, тъй като няма законоустановени норми касателно този избор, а личната преценка е резултат на обективни и субективни фактори, чийто анализ се очаква да протече за време, по-малко от необходимото за реалното осъществяване на движението, поради което грешното предвиждане не може да се приравни нито на виновно поведение /при липса  на нарушение на правна норма/, нито на волево съдействие. Освен това и мястото, на което е бил спрял автомобила си застрахованият собственик определено препятства правилността на преценката на ищеца. Вторият довод относно липсата на каска на главата на ищеца също не може да мотивира прилагането на института на съпричиняването, тъй като травмите, получени вследствие на сблъсъка, не са по главата му. Следователно  обстоятелството дали  ищецът е бил поставил или не каска,  е колатерално по отношение на линията  деликт - вреда, последната би настъпила, и то в същата форма, ако ищецът е бил с каска на главата, но затова пък не би настъпила, ако застрахованият водач не бе отворил вратата на автомобила без да се увери, че е безопасно за други лица.

 Ето защо, при наличието на всички елементи на деликтния състав, следва да се ангажира отговорността на застрахователя на прекия причинител за обезвреда на пострадалия, произтичаща от съществуващото между първите двама валидно застрахователно правоотношение. Имуществената отговорност следва да се реализира в пълен размер, доколкото бе посочено, че няма причини за редуцирането й по реда на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД.

На възстановяване подлежат всички действителни и доказани вреди, като ищецът претендира само неимуществените такива. Въззивният съд приема за доказани уврежданията, описани по-горе и счита, че са установени надлежно и негативните преживявания на ищеца – физически, емоционални и психически, вследствие на получените травми.

Тук следва да се посочи, че е несподелим и атакуващият довод на въззивника относно нарушение на първоинстанционния съд, свързано с неправилно ценене на гласните доказателствени средства, тъй като едната свидетелка била съпруга на ищеца. Само това обстоятелство в никакъв случай не е достатъчно за съда за да дискредитира показанията й, обратното - именно близките им отношения предпоставят знанието на тази свидетелка за състоянието на ищеца и личните й впечатления са непосредствено възприети. Естествено е най-ясна представа за състоянието му, преживяванията и тяхната продължителност, да имат хората от близкото му обкръжение и доколкото свидетелката не е проявявила пристрастие, въззивният съд възприема показанията й като годно доказателствено средство, още повече, че те не са изолирани, а се допълват и припокриват както с останлите свидетелски показания, така и с експертните заключения.

Заявените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания,  са по начало без паричен или друг имуществен еквивалент сами по себе си, поради което законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от вида, броя и характера на уврежданията, формата и степента на страданието, неговата продължителност и прогнозите за развитие.

Така в случая, предвид възрастта на пострадалия – 68 години,  вида на причинените травми, характера им, степента на болките, продължителността на търпените от ищеца физически страдания, както и качеството на преживения душевен дискомфорт и психични преживявания, довели и до промяна в ежедневния динамичен стереотип на живот,  настоящият състав намира, че сумата от 2 500 лв. представлява справедлива компенсация, като обективен паричен еквивалент на претърпените страдания в резултат на тези причинени вреди, които съдът е приел за непререкаемо доказани, и с нея напълно се обезщетяват установените неимуществени вреди.

При преценката си РС е взел под внимание всички значими конкретни обстоятелства, индивидуализиращи личните изживявания на ищеца и ги е отчел, давайки им имуществено изражение, чийто размер съвпада с приетия от настоящата инстанция.

За този размер искът се явява основателен и следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 5 000 лв. – отхвърлен като неоснователен.

Обезщетението се дължи заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва, като началният момент, от който възниква това задължение за застрахователя, изплащащ застрахователното обезщетение, е уреден в специалния закон – КЗ, с нормата на чл. 497 от същия. Оплакването на въззивника, че съдът неправилно е присъдил обезщетението за забава от датата на деликта, е основателно. В случая е налице хипотезата на чл. 497 ал. 1 т. 2 от КЗ,  вр. чл. 496 ал. 1 от КЗ – тъй като това е по-рано настъпилият момент, с оглед това, че ищецът е представил всички изискуеми документи по чл. 106 ал. 3 от КЗ едва на 04.10.2017г., а е предявил претенцията си на 15.06.2017г., и поради това лихвата следва да бъде присъдена от  15.09.17г. - три месеца след датата на предявяване на претенцията пред застрахователя.

Така крайните правни изводи на двете инстанции по съществото на спора съвпадат, въззивната жалба е основателна само в частта, касаеща началния момент на присъждане на обезщетението за забава в размер на законовата лихва и решението на СлРС следва да се отмени относно посочената в него дата, като вместо нея обезщетението бъде присъдено от 15.09.2017г., и се потвърди в обжалваната осъдителна част.

В този смисъл разпределението на разноските по делото също е правилно и не следва да се изменя. Искането за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва не представлява самостоятелна претенция и промяната на началната дата не влияе върху произнасянето на съда по спорното право. Оплакванията на въззивника по повод разноските не могат да бъдат взети предвид от въззивната инстанция. На обжалване подлежи решението на първостепенния съд в частта си за разноските само и единствено с оглед евентуалното пререшаване на спора и отражението му върху отговорността за разноски на всяка от страните. Когато обаче страната е недоволна от начина на присъждане на разноските от решаващия съд, средството за постигане на изменение е редът, предвиден в чл. 248 от ГПК – тоест ответникът е следвало да направи искане за изменение на решението в частта за разноските пред СлРС в предвидените за това срокове и единствено при неблагоприятен за себе си резултат, би могъл да атакува определението на съда пред въззивната инстанция, която ще разгледа частната жалба едновременно с въззивната, като съобрази и евентуалната промяна при достигане до различни изводи. В случая ответникът е пропуснал да стори това и въпросът за разноските в първоинстанционното производство ще бъде разгледан от въззивния съд единствено с оглед изхода на спора, така, както са присъдени от районния съд.

Решението в отхвърлителната част не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна зв размер на 500 лв.,  представляващи адвокатско възнаграждение. Няма основание за уважаване на възражението за прекомерност, тъй като размерът тангира с минималния по наредба №1/04г. съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2.

Ръководен от гореизложеното съдът

                             

Р     Е     Ш     И  :

                       

Отменя първоинстанционно решение № 1033/24.08.2018г. по гр.д. № 5543/2017г. на СлРС по отношение на началната дата, от която е определена законната лихва за забава върху присъдената главна сума – 11.06.2017г., като вместо това постановява, че законната лихва върху обезщетението за претърпени неимуществени вреди в размер на 2 500 лв. се дължи от 15.09.2017г. до окончателното изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1033/24.08.2018г. по гр.д. № 5543/2017г. на СлРС в ОБЖАЛВАНАТА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ.

 

 

ОСЪЖДА ЗД „Евро инс“ АД, гр. София да заплати на С.Г.Г. направените разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 500 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         

 

 

ЧЛЕНОВЕ: