Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.Сливен, 18.12.2018 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември, през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                :          СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                             

 

При секретаря Мария Тодорова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 495 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба депозирана от адв.П., пълномощник на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ със седалище и адрес на управление: **********против решение № 1029/17.08.2018г. по гр.д. № 597/2017г. на Сливенския районен съд, с което е прието за установено по отношение на М.А.Б., ЕГН **********,*** по предявения иск с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК, че не дължи на въззивника сумата от 6566.37 лв. по сключен между тях договор за потребителски кредит №  5006671855 от 30.05.2014 г. С обжалваното решение въззивникът е бил осъден да заплати на въззиваемия Б. деловодни разноски в размер на 1363 лв. Решението е обжалвано изцяло като неправилно и необосновано. Неправилно съдът бил намерил, че процесния договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11 ал.1 т.11 и т.12 от ЗПК този извод не се бил подкрепял от събраните по делото доказателства и от установената фактическа обстановка. Страната е посочила, че разпоредбите на чл. 11 ал.1 и чл.22 от ЗПК регламентират позитивен и негативен начин минимално необходимото съдържание на договор за потребителски кредит, като за да е действителен договора той трябва да съдържа информацията по чл. 11 ал.1 т.7-12 и т.20 от ЗПК. Процесният ДПК съдържал тази информация. Условията за задължаване на кредита били посочени в раздел 6-ти „параметри на договора за потребителски кредит от процесния договор“, като от там било видно, че размерът на вноските по 252.01 лв. на месец броят на вноските е 48, периодичността – месечна и датата на плащане първи ден от месеца. В този случай не било необходимо да се представи последователност на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, тъй като лихвеният процент бил постоянен и не се променял. Страната счита, че е изпълнила изискванията и на разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.12 от ЗПК, която изисква потребителят при погасяване на кредита си, когато пожелае да получи извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените предстоящи плащания. Тази информация била посочена в чл.7 т.3 т.1 от Общите условия към процесния договор. Процесният договор бил сключен на 30.05.2014 г. преди изменението от 23.07.2014 г. на чл. 11 ал.2 от ЗПК, който изисква общите условия да са подписани на всяка страница от страните, поради което това изискване е неприложимо. Посочва се, че Общите условия на ДПК са физически неразделна част от него, тъй като са отпечатани на гърба му. По този начин потребителят се запознавал с Общите условия. Освен това, въззиваемият бил подписал клауза б.“Б“ от ДПК, като по този начин декларирал, че Общите условия са му известни запознал се е с тях и ги приема. Моли се обжалваното решение да бъде отменено, предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се деловодни разноски в размер на 600 лв. и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна, ако същото е по-голямо от минималния размер.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от адв. Д. процесуален представител на М.А.Б.,***, с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Посочено е, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Посочва се, че са неоснователни твърденията на жалбоподателя за неправилно тълкуване разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.11 т. 12 от ЗПК от първоинстанционния съд. Съдът правилно бил приел, че императивното съдържание на чл. 11 ал.1 т.11 от ЗПК не се съдържа в процесния договор, като на въззиваемия не е бил връчен погасителен план. Не бил представен погасителен план и отделно от договора. Не било доказано, че на въззиваемия е връчен погасителен план, който да съдържа съдържанието на т.11 по чл. 11 ал.1 от ЗПК. От съдържанието на договора /брой вноски, размер на всяка вноска, периодичност на вноските и т.н./ не може да се направят изводи за конкретните параметри на дължимите суми, тъй като не били разграничени и посочени размерът на главницата и на лихвата за всяка една погасителна вноска. Тази информация следва да съдържа погасителния план, който в случая липсвал. Не било вярно твърдението на въззивника, че договора съответства на разпоредбата на чл.11 ал.1 т.12 от ЗПК. Съдържанието на тази норма не е било променяно от приемането й през 2010 г., а не както твърди въззивника два месеца след сключване на договора на ДПК. Страната посочва, че информацията посочена в разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.12 от ЗПК следва да се съдържат не в общите условия на дружеството, а в самия договор с кредитополучателя. По делото не били представени доказателства, че общите условия са връчени на ищеца, тъй като те не са били подписани от него. Липсата на информацията по чл. 11 ал.1 т.12 от ЗПК правила договора недействителен предвид разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. На следващо място е посочено, че според неподписаните Общи условия е било необходимо след подписването на договора от клиента той да се изпраща на кредитора, който съобразно вътрешните си правила да отпуска личните средства посочени в договора. За потребителя не били ясни тези вътрешни правила, тъй като нито са му били връчени, нито са му били разяснени, нито се съдържат в Общите условия към договора и са известни единствено на кредитора. По делото се било установило безспорно, че към момента на подписване на договора потребителят не бил наясно нито с размера на ГПР, нито с размера на ГЛП, нито с това какво точно трябва да върне, нито какво точно се включва в месечната вноска като главница и като лихва. Така той бил поставен в неблагоприятна позиция по отношение на информираността си за конкретните условия. По начина, по който бил сключен договора кредитополучателя бил поставен в неблагоприятно положение, тъй като в договора се съдържали неравноправни договорки за възнаградителната лихва, поради което договорът се явявал недействителен на основание чл. 142 от ЗЗП във вр. с чл. 24 от ЗПК. На следващо място страната е посочила, че според трайната съдебна практика максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително е тя да не надвишава повече от три пъти законовата лихва. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1 предл.3 от ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип, било то и да е изрично формулиран или пък да е проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил принципът на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения. Според задължителната практика на ВКС преценката дали някой е нарушил основните правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се прецени дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1 предл. 2 от ЗЗД. В настоящия случай клаузата за лихва накърнявала договореното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестност при договарянето, поради което се явява нищожно. В случая законната лихва за периода при главница от 3000 лв. била в размер на 1219.50 лв., а възнаградителната договорена лихва е в размер на 9096.10 лв., което многократно надвишавало установения законов модел. Моли се да се потвърди обжалваното решение, моли се да се присъдят деловодни разноски.

Страните не са направили процесуални или доказателствени искания.

         В с.з.въззивникът редовно призован, не се явява и не се предстантвлява.

В с.з. въззиваемата страна редовно призована не се явява и не се представлява.в писмено становище процесуалният и представител заявява, че поддържа отговора на въззивната жалба и моли да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.

         Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 04.09.2018г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 18.09.2018 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.

За да постанови решението си Сливенският районен съд е приел, че договорът сключен между страните е недействителен поради нарушаване на изискванията на чл. 11 ал.1 т. 11 и т.12 от ЗПК. В разпоредбата на чл. 22 от ЗПК е посочено, че когато не са спазени разпоредбите на …. Чл.11 ал.1 т. – 7 – 12, договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата на чл. 22 от ЗПК касаеща чл. 11 ал. 1 т. 11 и 12 не е променяна от приемането на закона 2010 г.

Разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 11 предвижда, че Договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай от събраните по делото доказателства не се установи на въззиваемия да е бил предоставян погасителен план . Действително с отговора на исковата молба въззивникът е представил погасителен план, който обаче не е подписан от въззиваемия. Няма данни от които да се установи, че той някога му е бил връчван. Ето защо следва да се приеме, че на основание чл. 11 ал. 1 т. 11 във вр. с чл. 22 от ЗПК, сключения между страните договор е недействителен.

Разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 12 предвижда, че договорът следва да съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит. Както посочихме по – горе по делото не се доказа на въззиваемия да е бил връчван погасителен план. Няма данни да са му били връчвани и общите условия . Въззивната страна не е представила по делото договора в оригинал за да се прецени дали действително общите условия са се съдържали на гърба му. Ето защо договорът е недействителен и на основание чл. 11 ал. 1 т. 12 във вр. с чл. 22 от ЗПК.

Не се спори по делото, че въззиваемият е заплатил много – по голяма част от тегления от него заем, поради което и във вр. с разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, кредитът се счита изцяло изплатен.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото въззивникът следва да бъде осъден да заплати на възизваемия деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 900.00 ( деветстотин) лева.адвокатско възнаграждение.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1029/17.08.2018г. по гр.д. № 597/2017г. по описа на Сливенския районен съд  като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

         ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ със седалище и адрес на управление: **********да заплати на М.А.Б., ЕГН **********,*** деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 900.00 (деветстотин) лева адвокатско възнаграждение.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.