Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

 

 

гр. Сливен, 05.12.2018 г.

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на пети декември през двехиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                         мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 506  по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против против първоинстанционно решение № 123/29.06.2018г. по гр.д. № 226/18г. на НзРС, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от С.Д.С. против „Крис транс“ ЕООД, гр. Бургас и П.Й.В., като взискател и длъжник по изп.д. № 2017837040300 на ЧСИ рег. № 837 с район на действие района на СлОС, пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 440 ал. 1 от ГПК за признаване за установено между страните, че имуществото, представляващо ½ ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идент. № 51809.503.2175.2.1, предназначение – гараж, находящ се в *** *** , както и самостоятелен обект в сграда с идент. № 51809.503.2175.2.3, предназначение – жилище, апартамент, находящ се в *** *** , върху което е насочено изпълнението за парично вземане на взискателя, не принадлежи на длъжника по изп.д. № 2017837040300 П.Й.В. и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът–ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че съдът не е обсъдил всички релевирани с исковата молба и допълнението към нея доводи и така не е дал дължимата защита-санкция в рамките на предмета, с който е сезиран. Оплаква се, че е оставено без обсъждане и изобщо – игнорирано, съображението му, касаещо пряко основателността на исковете му, че по изп.д. № 2017837040300 на ЧСИ рег. № 837 с район на действие района на СлОС длъжник е само П.Й.В., а в прехвърлителната сделка, обективирана в н.а. № 35, т. ІІІ, рег. № 1436, д. № 201/17.03.2016г. на нотариус рег. № 183 на НК, като продавач участва и Кръстинка Димитрова Велинова, съпруга на длъжника, като самата тя не е длъжник в изпълнителното производство. Твърди, че тъй като продаденото имущество, срещу което е насочено принудителното изпълнение, е било в режим на СИО. Така, след като имуществото не е принадлежало изцяло на длъжника П.Й.В., а и на трето лице - Кръстинка Димитрова Велинова, което от своя страна му е прехвърлило имота, то са налице предпоставките по чл. 440 ал. 1 от ГПК за уважаване на иска му. развива подробна аргументация в тази насока. Оплаква се и че първоинстанционният съд неоснователно е отказал да спре производството по делото заради наличие на преюдициален спор по к.т.д. № 994/18г. на ВКС, а решението по него би имало значение за правилното решаване на настоящия спор.

Поради това моли въззивния съд да отмени решението на НзРС и да постанови ново, с което да уважи изцяло претенцията му. Иска присъждане на съдебните разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемият „Крис транс“ ЕООД, гр. Бургас, е подал писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба, твърди, че първоинстанционният съд правилно е уважил молбата. Излага подробни съображения относно датата, от която следва да се счита за извършено вписването на възбраната, както и относно ефекта, който оказва това вписване. Заявява, че събраните доказателства са задълбочено и правилно обсъдени и въз основа на тях съдът е стигнал до правилни и обосновани правни изводи. Поради това моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и потвърди атакувания акт. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

Другият въззиваем - П.Й.В., не е подал отговор на въззивната жалба в законовия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК.

В същия срок не са подадени насрещни въззивни жалби.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Представя нови доказателствени средства за новонастъпили факти във връзка със спора. Претендира разноски, представя списък.

В с.з. за въззиваемото дружество с пор. №2, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва въззивната жалба като неоснователна, иска тя да бъде отхвърлена, а атакуваното решение – потвърдено. Претендира разноски, възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззивника.

В с.з. въззиваем пор. № 3, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно в атакуваната си част.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, споделя и правните изводи относно признаване правото на собственост на ищцата върху процесните три имота.

Тъй като съдът е приел представените в о.с.з от въззивника писмени доказателствени средства, касаещи новонастъпили факти, то с последните фактическата обстановка се допълва така:

Пловдивският апелативен съд, отменяйки решението на Старозагорския окръжен съд, е отхвърлил иска за признаване за установено по отношение на Даниела Александрова и П.В. /ответник в това производство/ съществуването на оспорено вземане на „Крис транс“ ЕООД до размера на сумата 107 541, 65 лв. от претендираните 120 000 лв., представляващо дължима солидарно от двамата, заедно със „Силвър стар“ ЕООД цена с ДДС на доставени 625 т. амониева селитра и 72 880 т. карбамид по  договор за покупко-продажба от 27.02.2015г., ведно със законовата лихва за забава от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане.

Мотивите на съда касаят материалноправните отношения, дали повод за поискване на заповед за изпълнение, респективно - за завеждане на иска, като е приел, че е налице парично задължение на търговеца „Силвър стар“ ЕООД към „Крис транс“ ЕООД, но то не е това, за изпълнението на което Даниела Александрова и П.В. като поръчители, са се задължили да отговарят солидарно и неограничено, и което е заявено пред съда. Съдът е счел, че това отнема пасивната материална легитимация на тези лица и е отхвърлил иска против тях.  

С определение от 15.10.2018г. на ВКСРБ това решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила.

Като резултат от тази поредица юридически факти с влязло в сила постановление от 05.11.2018г. на ЧСИ рег.№ 837 било прекратено частично изпълнителното производство по изп.д. № 2017837040300 на ЧСИ рег. № 837 по отношение на длъжника П.Й.В., на основание чл. 433 ал. 1 т. 4 от ГПК.

На 13.11.2018г. бил издаден от СтЗОС изпълнителен лист срещу „Крис транс“ ЕООД в полза на П.Й.В. за сумите и таксите, събрани от ЧСИ в хода на изпълнителното производство по изп.д. № 2017837040300 на ЧСИ рег. № 837.

Гореописаните факти, макар да имат връзка с цялостната картина на правоотношенията, развиващи се между страните, нямат значение за решаването на настоящия спор.

Искът по чл. 440 от ГПК е предвиден от нормотвореца да защити материалните вещни права на трето на изпълнителното производство лице, които могат да пострадат от изпълнението.

Доколкото по време на провеждането на принудителното изпълнение П.Й.В. е бил конституиран като длъжник в изпълнителното производство, въпросът за принадлежността на имуществото, обект на изпълнение, е бил от значение. Само фактът, че в по-късен момент този длъжник е изгубил това си качество занапред, не може да промени обстоятелствата, свързани със собствеността. Това е друго, различно правоотношение и материалноправните въпроси, касаещи облигационните отношения, породили вземането, предмет на принудително изпълнение, са колатерални на него. Сам по себе си спорът по чл. 440 от ГПК е с различен обсег на доказване и разрешаването му по същество не се засяга от гореизложените обстоятелства. Те биха имали значение само относно правния интерес от воденето му, но ищецът изложи изрични съображения, че не желае да десезира съда с иска си, обосновавайки интереса си от поддържането му.

Така този въззивен състав счита, че с оглед евентуалното отражение на изхода на спора по делото върху основателността на действията на съдебния изпълнител и отговорността му за тях, и върху други странични имуществени отношения между страните, обусловени от наличието или липсата на условия за провеждане на изпълнение върху процесния имот към него момент, той дължи произнасяне в рамките, очертани с исковата молба, определящи и предмета на правораздаване.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По начало основателността на иска по чл. 440 от ГПК му се обуславя от доказването на факта, че имуществото, срещу което е насочено принудителното изпълнение за парично вземане, не принадлежи на длъжника, което, обикновено, се обективира в твърдение на ищеца, че той е собственик на същото или част от него.

В случая обект на изпълнението са недвижими имоти – ½ ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идент. № 51809.503.2175.2.1, предназначение – гараж, находящ се в *** *** , както и самостоятелен обект в сграда с идент. № 51809.503.2175.2.3, предназначение – жилище, апартамент, находящ се в *** *** , за които ищецът твърди, че не принадлежат на длъжника по изп.д. № 2017837040300 на ЧСИ рег. № 837 с район на действие района на СлОС П.Й.В..

Ищецът използва като основен правоизключнащ аргумент факта на придобиване на правото на собственост върху това имущество чрез договор за покупко продажба, сключен във формата на нотариален акт № 35, т. ІІІ, рег. № 1436, д. № 201/17.03.2016г. на нотариус рег. № 183 на НК, между него, като купувач и П.Й.В. и съпругата му Кръстинка Димитрова Велинова като продавачи, като прехвърлителите са били собственици в режим на СИО на описаните имоти.

Ключовата точка на противопоставяне между страните е била дали прехвърлянето е извършено преди или след вписване на възбраната от страна на СИ, съответно – дали транслативният му ефект се е разпрострял и спрямо взискателя по изпълнителното дело. Събраните писмени доказателствени средства не оставят съмнение както относно хронологията на осъществяването на поредица юридически факти, така и относно правното им значение. Установено е еднозначно, че вписването във входящия регистър е извършено на 11.03.2016г., тоест – 6 дена преди изповядването на сделката, независимо, че първоначално е бил постановен отказ на органа по вписването, който е бил атакуван пред съда и отменен от него с влязло в сила определение, с което съдът е указал да бъде извършено вписването. Същото е отбелязано в двойно входящия регистър на СлВп на 19.07.2016г. Безспорно е, че съгласно разпоредбата на чл. 32в от ПВп, вписването се счита извършено от момента на записване на акта във входящия регистър, тоест – на 11.03.2016г., както е приел и първостапанният съд. Това означава, че разпореждането с имота от страна на длъжника след вписването на възбраната е непротивопоставимо на взискателя, който може да се удовлетвори от изпълнението върху имуществото, тъй като спрямо него вещнотранслативният ефект няма действие.

Тези изводи не са предмет на въззивната жалба сами по себе си.

Във фокуса на спора в тази фаза на производството въззивникът  е поставил правопрепятстващото твърдение, че въпреки горното, той е станал собственик поне на част от възбранените имоти, спрямо която вписването е безразлично, тъй като тя му е прехвърлена от недлъжник. Заявява, че тъй като имуществото е било съпружеска имуществена общност и продавачите му са били П.Й.В., който само е длъжник в изпълнителното производство, и съпругата му Кръстинка Димитрова Велинова, която обаче не е длъжник, то следва да се приеме от съда че предметът на изпълнение не е принадлежал изцяло на длъжника, а и на трето за изпълнението лице, което му е прехвърлило имотите.

Този довод е бил своевременно въведен в процеса от страна на ищеца, който се оплаква, че решаващият съд го е игнорирал изцяло.

Настоящият въззивен състав счита, че макар действително НзРС да не е обсъдил това съображение, то не променя крайния изход на спора.

Тезата на въззивника-ищец би била споделима в случай, че имуществото, предмет на възбраната, е било обикновена съсобственост между длъжника и друго лице. При това положение, действително ако това лице не е длъжник в изпълнителното производство, може да се разпорежда свободно със собствеността си, без да е застрашено от ефекта на вписването на възбраната. Това лице разполага за себе си с възражения срещу принудителните действия на СИ, насочени върху неговата част от имуществото, които възражения, в случай на прехвърляне на вещното право след налагане на възбраната, преминават върху приобретателя в пълния си обем.

Тази конструкция обаче не е мислима в хипотезата на особения вид съсобственост, представляваща СИО, както е в случая. Имуществото, принадлежащо на съпрузите, par excellence може да е обект на принудително изпълнение за задължения само на единия от тях. Разпоредбата на чл. 502 от ГПК изрично регламентира това и указва възможностите на съпруга недлъжник. Това означава, че разпореждането с имота от страна на последния   също не е защитено от вписаната възбрана и принудителното изпълнение не е възпрепятствано и спрямо новия собственик. За него остава възможността по чл. 443 от ГПК, но той не може само на основание придобиване на собствеността да отклони изпълнението върху това имущество.

 В обобщение – ефектът на вписване на възбраната на 11.03.2016г. върху посочените по-горе имоти е настъпил в пълен обем в полза на взискателя по отношение на двамата съпрузи и ищецът не разполага с правоизключващи възражения, произтичащи от сделката, осъществена след тази дата, че е станал необременен собственик на каквато и да е част от имуществото, върху което е насочено принудителното изпълнение, тоест, per argumentum a contrario, липсват причини да се приеме, че то не е принадлежало на длъжника.

Поради това пасивно субективно съединените искове по чл. 440 от ГПК са  неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.

Релевираното с въззивната жалба оплакване относно отказа на НзРС да спре производството поради наличие на преюдициален спор не може да бъде разглеждано и обсъждано в това производство, тъй като доводите в тази насока подлежат на разглеждане по друг ред, а определението не е било своевременно атакувано и е влязло в сила.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и атакуваното решение следва да бъде потвърдено, а жалбата – оставена без уважение. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази инстанция лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени, двамата въззиваеми не са доказали направени разноски и такива не следва да им се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

 

 

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 123/29.06.2018г. по гр.д. № 226/18г. на НзРС.

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

                   

 

 

 

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: