Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 192

 

гр. Сливен, 14.12.2018 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на пети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

Мл.с.СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

 

при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 509 по описа за 2018 год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение № 1107/05.10.2018 г. по гр.д.№ 1561/2018г. на Сливенски районен съд, с което е

-          Прогласена нищожността на основание чл. 26, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД, на т.ІІ от Спогодба , рег. № 860 от 15.11.2016 г. сключена между Затвора Сливен, ТЗ ГДИН при МП София  и П.П.В., ЕГН **********, поради противоречие със закона – чл. 8, ал.4, изр. 2 от КТ.

-          ГД „ИН“ е осъдена да заплати на П.П.В. сумата от 1072,29 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд, за периода 01.03.2015 г. до 21.12.2017 г., ведно със законната лихва считано от дата на предявяване на иска, а именно 05.04.2018 г. и сумата от 145,73 лв. представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 01.03.2015 г. до 21.12.2017 г.

-          ГД „ИН“е осъдена да заплати на П.П.В. сумата от 600 лв. разноски, както и

-          ГД „ИН“ е осъдена да заплати по сметка на СлРС сумата от 100 лв. държавна такса и сумата от 350 лв. възнаграждение за вещо лице.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно решение в цялост.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, основава твърденията си за порочност на постановения от СлРС акт, на следното: твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Счита, че неправилно районният съд е обявил сключената между ГД „ИН“ и въззиваемата спогодба, за нищожна, като подробно развива доводи за това. Изтъква, че същата е постигната при взаимни постъпки, че засяга само едно конкретно право, обект на спогодбата, че въззиваемата не е била лишена от съдебно търсене на правата си, а доброволно е избрала да сключи спогодба, че сумите по спогодбата са изплатени. Навежда се довод, че претенциите за извънреден труд са като цяло неоснователни, тъй като администрацията на затвора е изплатила възнаграждението в унисон с нормативната уредба. 

Не са направени доказателствени искания и се претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение.

В законоустановения срок от въззиваемата страна е постъпил отговор на въззивната жалба, с който ищцата по първоинстанционното производство, чрез пълномощника си, оспорва въззивната жалба и изложените в нея съображения за валидност на спогодбата. Излага подробни, обстойни съображения относно виждането си, че с обявената за нищожна договореност всъщност се прави отказ от трудово право, което противоречи на правни норми. Навеждат се твърдения за наличие на недобросъвестност при сключването на спогодбата и при изпълнение на задълженията по отчитане на извънредния труд от страна на въззивника.

С  отговора не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията”, при Министерство на правосъдието, ********се представлява от ст. юриск. П.С., която поддържа въззивната жалба, моли за отмяна на решението в частта, с която е обявена постигната спогодба за нищожна и да се отхвърлят останалите искови претенции, тъй като при заплащане на извънредния труд представляваната от нея институция е спазвала разпоредбите на ППЗИНЗС. Моли за присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Въззиваемата страна П.П.В., ЕГН **********,***, редовно призована в съдебно заседание не се явява и не се представлява. Адв. Н.П. изпраща писмено становище, към което прилага пълномощно, в което поддържа отговора на въззивната жалба и подчертава законосъобразността и правилността на решението. Прави искане за разноски.   

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намери въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл. 269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е  законосъобразно и правилно.

 Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея,

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от П.П.В., против ГД "Изпълнение на наказанията" - София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за прогласяване нищожност на Спогодба № 860/11.11.2016г., сключена между нея и ГДИН, като противоречаща на закона и добрите нрави, с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД; иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1072,29 лв. за периода от 01.01.2015 г. до 31.12.2017г. /с оглед допуснато от районния съд изменение на размера на иска с протоколно определение от проведено на 11.09.2018 г. открито съдебно заседание/ с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. с чл.187 от ЗМВР, вр. с чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва при забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата; и акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата за възнаграждение за извънреден труд, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 145,73 лв. /с оглед допуснатото изменение на иска/ с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

По отношение на иска с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Настоящия състав се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд  и препраща своите към тях, като счита, че единствено може да допълни следното:

            В  Спогодба № 860/11.11.2016 г. на първо място се изчислява дължимата сума за компенсиране на ползваните почивки  по време на наряд – признати за отработено време изчислени съгласно Утвърдени месечни графици – 24;12 и 8 часови дежурства, Заповеди за разпореждания и обучения, претърсване или други мероприятия, протоколи за отчитане на отработеното време и извънреден труд. Така извършените изчисления довеждат до сумата от 610,83 лв. за компенсация на 83.3 часа извънреден труд, колкото се полагат на ищцата за изработеното време, видно от изготвената в първата инстанция експертиза. Във втора точка, икономически зависимата страна е задължена, за да получи това, което й се следва, да се откаже от бъдещи претенции към органа за този период. Според настоящия състав на съда, това противоречи не само на императивните норми, с които се урежда заплащането на извънредния труд, но и на добрите нрави, тъй като чрез използване на господстващото положение на органа по назначаването, служителят, за да получи насрещната престация на вече вложена работна сила, която му се следва по закон е принуден да се откаже от права. Именно това правно положение не се търпи от закона и е въведено в изрична норма, приложена субсидиарно за служебните правоотношения, а именно тази на чл. 8, ал. 4, изр. 2 от КТ, че отказът от трудови права, каквото е процесното, е недействителен. Правото на заплащане на работната сила е толкова основополагащо за трудовите правоотношения, че преодолява спецификата на служебното такова, и тя не може да дерогира принципа на трудовото право, че отказ от права е недействителен. 

            Относно наведените в жалбата доводи следва да се отбележи следното. Посочено е, че страните доброволно са подписали спогодбата. Това не се оспорва по делото, но то не санира порока – противоречие със закона. Доброволният отказ от права е все така недействителен.

            Въззивникът посочва, че целта на спогодбата е била чрез взаимни отстъпки да се реши компенсирането на положения и изведен от графици и заповеди извънреден труд и поради това, същата със сила на пресъдено нещо решавала въпроса за извънредния труд за този период. Не става ясно, защо служителят е поставен в положение да избира дали да направи отстъпки или да търси по съдебен ред нещо, което му се следва по закон. Не става ясно и какви взаимни отстъпки е направил въззивника, тъй като същият е дължал заплащането на извънреден труд и то в посочения в спогодбата размер. И не става ясно как това преодолява противоречието на тази част от спогодбата със закона.

Не се споделя от настоящия състав на съда твърдението, че ГД ИН се е съгласил да не оспорва правото на служителя за заплащане на положен извънреден труд, за което служителят следва да се откаже от правото си да търси действително отработеното време. На заплащането на трудово възнаграждение, било то и за извънреден труд не може да се придава спорен характер и зад извънсъдебното признаване на това право да се крие противоправен отказ от право, било то и за конкретен период.

Предметът на спогодбата е изпълнен и не се засяга от настоящото решение, тъй като в останалата си част извън отказа на от права, същата е действителна, произвела е действието си и е изпълнена. Не се споделя от настоящата инстанция, че въззиваемата търси преуреждане на същите отношения за този период. Тя не оспорва обема на изработени часове, които са признати от въззивника с точка І-ва от Спогодбата - за компенсиране на ползваните почивки по време на наряд – признати за отработено време. Същата не спори, че те са били в по голям обем. Претенцията й ангажира други, неотчетени часове, а именно тези за развод, отвод и инструктаж. Т.е. същата претендира други часове, несъвпадащи с предмета на спогодбата.

По отношение на аргумента изтъкнат във въззивната жалба за недължимост на възнаграждението за положен извънреден труд над 12 часа респ. 24 часа, при такъв график на наряд или дежурство, поради противоречието с нормата на чл. 16е, ал. 3 и 4 от ППЗИНЗС, следва да се посочи следното: При установявване, че лицето е работило повече от 12 часа респ. 24 часа на дежурство или наряд и тези отработени часове попадат в отработено време по ППЗИНЗС, то същите не могат да бъдат изключени от заплащане на основание чл. 16е, ал. 3 и 4 от ППЗИНЗС, тъй като противоречат на императивните разпоредби на ЗМВР и КТ за заплащането и отчитането на извънредния труд. 

Напълно се споделят мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта, началния момент и размера на мораторната лихва по чл. 86 от ЗЗД и настоящия състав препраща към тях, като ги възприема за свои. Не са наведени възражения с въззивната жалба, а и с оглед уважаването на главната претенция, акцесорната следва да се присъди.      

Тъй като изводите и мотивите на първата и втората инстанция съвпадат и не се намериха основания за отмяна на атакувания акт, то същия следва да се потвърди.

Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

С оглед изхода на процеса пред настоящата инстанция и на основание чл.  78, ал. 1 от ГПК, за въззиваемата страна възниква правото да получи направените по делото разноски. Такива са доказани в размер на 1000 лв. като същите са разделени на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по иска за прогласяване на нищожност и 600 лв. за процесуално представителство по иска за допълнително възнаграждение и мораторна лихва, според приложения договор за правна защита и съдействие от 07.10.2017 г.

По направеното възражение за прекомерност на възнаграждението следва да се отбележи следното: Делото не се отличава с особена фактическа сложност. На втора инстанция процесуалният представител не е успял да присъства на откритото съдебно заседание. Същият обаче е завел два самостоятелни иска, въпреки възможността да релевира първия като преюдициален въпрос, свързан с основателността на втория. Довод за намаления адвокатски хонорар поради прекомерност се явява и фактът, че има няколко еднотипни дела, които са служебно известни на настоящия състав на съда, по които процесуалния представител на въззиваемите респ. въззивниците е един и същ. Т.е. изключителна правна сложност може да е представлявал първият казус, а следващите са били със занижена такава с оглед еднотипната стратегия на защитата, която се осъществява от него. Във връзка с гореизложеното, възражението за прекомерност следва да се уважи, като адвокатското възнаграждение следва да се намали до минималния размер по двата иска посочен в НМРАВ, а именно по 300 лв. за всеки иск или общо 600 лв.    

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

           

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1107/05.10.2018 г. по гр.д.№ 1561/2018 г. на  Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА ГД „Изпълнение на наказанията”, при Министерство на правосъдието, ***********,  да заплати на П.П.В., ЕГН **********,*** сумата от 600 лв., представляваща направените във въззивното производство разноски.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

 

                                                                                     2.