Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е 23

гр.Сливен, 22.02.2019 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети февруари, през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА Я.

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА                                                   

 

При секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 541 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

         Образувано е по въззивна жалба депозирана от адв. П. процесуален представител на М.Б.З., ЕГН ********** *** против решение № 1044/04.09.2018г. по гр.д. № 1707/2017г. на Сливенския районен съд, с което са били отхвърлени предявените от жалбоподателката против Н.Т.С., ЕГН ********** *** обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане на по 4900.00 лв. за извършено незаконно уволнение с издадените от С. Заповеди № 30/11.08.2014 г. и 35/16.07.2015 г..С обжалваното решение са били отхвърлени и предявените искове по чл. 86 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от ЗЗД за забава върху главниците в размер на 1 339.23 лв. и 876.94лв. Въззивницата е била осъдена да заплати деловодни разноски в размер на 1260.00 лв. Решението е обжалвано изцяло.

         Във въззивната жалба е посочено, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и поради необоснованост.

         Страната твърди, че с първото уволнение на въззивницата на 11.08.2014 г., въззиваемият е целял постигането на извънсъдебна цел поради наличието на лично враждебно отношение, а не се е целяло налагането на наказание поради служебните качества на въззивницата. Уволнението било противоправно и в този смисъл се е бил произнесъл съдът. АДФИ не била дала указания за дисциплинарното уволнение на въззивницата. За целия период на работа на въззивницата не са и били съставяни никакви актове за начет. Въззиваемият бил използвал цяла плеяда от законови възможности за да уволни въззивницата и три от уволненията били отменени от съда. Неоснователно въззиваемият С. бил обжалвал всички представени болнични листи от въззивницата като в срока на обжалване тя е била лишена от финансови средства. През тези периоди тя била лишена и от здравни осигуровки. Докато била в болнични и в разрешен годишен отпуск била търсена да дава обяснения. На следващо място е посочено, че вместо да издаде обективна трудова характеристика на въззивницата, въззиваемият бил издал „подигравателна“ такава. Страната посочва, че освен наличието на процедурни проблеми основание за отмяна на уволнението от 2014 г. било и липсата на съществени дисциплинарни нарушения. Според въззивницата цялостното поведение на въззиваемия е било тенденциозно и той е демонстрирал противоправно служебно надмощие.

         По отношение на дисциплинарното уволнение от 2015 г. жалбоподателката посочва, че същото е извършено при злоупотреба с право и че това било установено със силата на пресъдено нещо с влязлото в сила Решение № 25 / 01.03.2016 г. по в.гр.д. № 18 / 2016 г. на СлОС. Въззиваемият С. при това уволнение въобще не се бил интересувал от служебните качества на въззивницата, а подходил с предварително незаконна цел – неправомерно да я уволни. С оглед на това правилно съдът бил приел, че уволнението е при злоупотреба с права, поради което причинените щети следва да се обезщетят.

         С жалбата се твърди, че поради двете незаконни уволнения въззивницата била останала без трудова заетост и поради това без доходи, което не се било компенсирало със социалните плащания. През този период тя трябвало да разчита на помощ от майка си, от дъщеря си и от приятели. Първото уволнение било в момент, когато тя била претърпяла ПТП и хирургична интервенция и за възстановяването и било необходимо спокойствие. Второто уволнение било демонстрация на безнаказаност и служебно надмощие. Въззивницата се чувствала безпомощна, било накърнено чувството и за справедливост. Тя загубила спокойния си сън. Стряскала се през нощта, трудно заспивала, плачела при споменаване на работата и, чувствала се потисната и нервна. Неправилно първоинстанционният съд се бил позовал на показанията на св. П. и бил приел, че жалбоподателката се е чувствала усмихната, весела и с високо самочувствие. Показанията на св. П. били вътрешно противоречиви. Те противоречали и на писмените доказателства събрани по делото – амбулаторен лист от специалист – психиатър, от който било видно, че тя е била с оплаквания от тревожно – психодепресивен характер, поради което и било предписано терапия от антидепресанти. Съдът следвало да обсъди и свидетелските показания на свидетелите Г., И. и К. за претърпените неимуществени вреди. Било недопустимо съдът да не присъди обезщетение за претърпените неимуществени вреди поради невъзможността да отдели страданията, които въззивницата била изживяла във връзка с първото и във връзка с второто уволнение.

         Страната заявява, че предвид трайното и последователно противоправно поведение на ответника той следвало да заплати парична компенсация в размер на по 4900 лв. за всяко уволнение. Моли се да се отмени обжалваното решение и да се уважат предявените искове. Претендират се разноски за двете инстанции. Страната е направила доказателствени искания.

         Поискано е съдът да върне на въззиваемата страна протокол от с.з. от 04.04.2014 г. по гр.д. № 4273/2013 г. на СлРС. Поискано е съдът да допусне до повторен разпит свидетелката К.. Поискано е да се издаде съдебно удостоверение по силата, на което да послужи на страната пред НАП за снабдяване със АУАН № F093479 и F093480, с което да се докаже злоупотреба с правата на осигурителя. На последно място се иска  да се издаде съдебно удостоверение , което да послужи пред НЗОК за да се разбере, какви са били периодите на спиране на здравноосигурителните права на лицата.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от адв. Н. процесуален представител на Н.Т.С., с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Посочено е, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Страната посочва, че не отговаря на твърденията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд бил подложил на „нова преценка и оценка“ законосъобразността на уволненията. Напротив, съдът бил зачел обстоятелството, че уволненията са отменени като незаконосъобразни, но с решението били анализирани причините, поради които се е стигнало до уволнението, а не тяхната законосъобразност. В този смисъл съдът правилно бил отчел, че за уволнението през 2014 г. въззиваемият се е бил съобразил с констатациите на отдел „ Вътрешен одит“ на Община Сливен, АДФИ, РП и комисии от музея, които били констатирали тежки нарушения на трудовата дисциплина и Закона за счетоводството. За уволнението той бил получил изрични указания. По делото не се били събрали доказателства за това, че при налагане на наказанието през 2014 г. въззиваемият се е бил ръководил от лични съображения и чувства. Според въззиваемата страна личното поведение на въззивницата е това, което я е поставило в различни неблагоприятни положения. Тя била излязла в отпуск още на следващия ден след встъпване на въззиваемия на длъжност като директор в РИМ. Незнанието на финансовото състояние на институцията било в основата на искането му до Общината за ревизия.  Право на работодателя било при наличието на основание за това да наложи дисциплинарно наказание „уволнение“, а обстоятелството, че при налагането му не била спазена процедурата не налагало извод за „противоправно упорство“. На следващо място е посочено, че право и задължение на работодателя е да обжалва болничните листи ако има съмнения по отношение на тях. Причината да се прекрати наказателното разследване се криела в обстоятелството, че чуждестранните здравни заведения са отказали да съдействат.

Въззиваемата страна посочва, че е невярно твърдението за прекратени здравноосигурителни права поради неправомерно обжалване от страна на ответника. От анализа на показданията на св. К. ставало ясно, че въззивницата често не представяла в срок болничните си и въпреки, че била търсена от нея се налагало да се подаде информация, че лицето е в неплатен отпуск.

От събраните доказателства не се било установявало по причина на работодателя да са били спирани здравно – осигурителните права на жалбоподателката. Неверни и недоказани били твърденията, че докато била в отпуск жалбоподателката е била викана „ за да прави заплати“.

Страната счита, че правилно съдът е приел, че поради низ от неблагоприятно стекли се обстоятелства – претърпяно ПТП, прекратена бременност, жалбоподателката е изпаднала в трайно депресивно състояние, но то не е свързано с противоправно поведение от страна на ответника. Въззиваемият анализира показанията на разпитаните по делото свидетели и посочва, че единствено по отношение на показанията на св.П. не следва да се има предвид разпоредбата на чл. 172 от ГПК. Тя била обективна и незаинтересована. Показанията и подкрепяли изцяло възприетото от съда.

В заключение се посочва, че исковата претенция е останала недоказана и е неоснователна. По никакъв начин не се било установило при налагане на дисциплинарните наказания, въззиваемият да е действал противоправно, преследвайки лични, неслужебни цели. Ако все пак съдът бил приел, че съставът на чл. 45 от ЗЗД е бил осъществен от ответника, то осъществяването му било станало при съпричиняване от страна на жалбоподателката и то в толкова голяма степен, че не можело да ангажира никаква отговорност у ответника.

         В с.з.въззивницата редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. П., който поддържа въззивната жалба и моли да се уважи. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на противната страна.

В с.з. въззиваемата страна редовно призована не се явява. Представлява се от адв. Н., която поддържа отговора на въззивната жалба и моли да се потвърди обжалваното решение. Претендира деловодни разноски.

         Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 19.09.2018г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 03.10.2018 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.

Предмет на делото са два иска с правно основание чл. 45 от ЗЗД и два свързани с тях иска по чл. 86 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил други му. За да се уважи исковата претенция е необходимо да се докаже наличието на следните предпоставки: деяние, деянието да е противоправно, вреда и причинно – следствена връзка между деянието и вредата. Предвид разпоредбата на чл. 45 ал. 2 от ЗЗД , при непозволено увреждане вината на дееца се предполага до доказване на противното.

Следва да се отбележи, че при анализа на събраните доказателства, съдът отчете, че св. Г., К., И., К. и Я. – Р. се намират в близки роднински, фактически или служебни отношения с някоя от страните. Св. Г. е майка на въззивницата, със св. И. тя се намира в дългогодишно съжителство на семейни начала, св.К. е била дисциплинарно наказвана от въззиваемия и според признанията и заради него и се наложило два пъти да влезе в болница като в епикризата и пишело, че е получила кризи „ заради психически и сексуален тормоз“, а св. К. и Я. – Р. се намират в служебни отношения с въззиваемия. Предвид тези отношения , съдът кредитира показанията на свидетелите на въззивната страна ( с оглед на това, че те са били непосредствени и лични) по въпроса за това какви страдания е изпитвала тя, но не и по въпроса за това коя е причината за тях. Без съмнение те са заинтересовани да подкрепят тезата на въззивницата и в никакъв случай не са обективни. По отношение на св. К. и Я. – Р., съдът кредитира показанията им относно случилите се събития във връзка с работата им, но не и относно личните отношения между страните и оценката на емоционалното състояние на въззивницата.

Съдът изцяло кредитира свидетелските показания на св. П., като дадени от незаинтересовано, независимо и компетентно лице. Същите са придобити непосредствено от общуването на свидетеля със страните. Те са последователни, ясни и неповлияни емоционално.

По отношение на исковата претенция свързана с дисциплинарното уволнение през 2014 г., съдът намира същата за неоснователна. Действително уволнението е отменено от съда, но на процесуално основание, което означава, че по същество не е бил изследван въпросът за основателността на уволнението. Така или иначе, това не е и прекият въпрос касаещ предявения иск. В исковата молба и в последващите молби на страната се отстоява твърдението, че при уволнението ответникът е действал преднамерено и злонамерено. Това твърдение е абсолютно опровергано. Преди да пристъпи към уволнение въззиваемият е бил получил указания от АДФИ и от прокуратурата да търси дисциплинарна отговорност от нея предвид многобройните нарушения, които са били констатирани при извършения одит от община Сливен. В никакъв случай не може да се приеме за доказано, че по своя инициатива, преследвайки непрофесионални цели ответникът неправомерно е уволнил ищцата. В случая липсва един от елементите на фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД – противоправност в поведението на ответника. Поради изложеното предявеният иск по чл. 45 от ЗЗД за претендирани неимуществени вреди от незаконно уволнение извършено през 2014 г. се явява неоснователен. Неоснователен се явява и акцесорният иск по чл. 86 от ЗЗД свързан с главния иск.

Съдът намира за неоснователна и исковата претенция свързана с уволнението на въззивницата на основание чл. 328 ал.1 т.6 от КТ от 16.07.2015 г. Действително това прекратяване на трудовото правоотношение е разгледано от съда и е отменено като незаконосъобразно. Мотивите обаче изложени в решението не са задължителни за настоящия съдебен състав. Освен събраните доказателства във връзка с отменянето на уволнението по възз. гр.д. 18/2016 г. на СлОС, съдът следва да съобрази и доказателствата събрани в настоящето производство. В тази връзка е разпитвана св. К., която макар и да се намира в служебни отношения с въззиваемия е имала непосредствени и лични впечатления от случилите се събития. В показанията си тя обяснява, че в края на м. юни 2015 г., в момент в който тя е била в отпуск , въззивницата некомпетентно е посочила погрешна банкова сметка ***, ставала е свидетел на донасяни документи от частни фирми в работно време на въззивницата и всичко това мотивирало Дирекционния съвет да пристъпи към промяна на щатното разписание за да се изпълнява длъжността от по – компетентно лице. Отново не се откриват никакви лични мотиви в действията предприети от С.. Като всеки отговорен работодател той е отстоявал интересите на РИМ от компетентно водене на счетоводната дейност.

На следващо място, съдът споделя изводите на РС – Сливен, че по делото не се доказаха неимуществени вреди, които да са във връзка с второто уволнение. Факт е, че водените от въззивницата свидетели (майка, съжителстващо лице и заинтересована приятелка) посочиха, че тя е страдала от депресия, лош сън, нервност, потиснатост… Всички тези оплаквания обаче са съществували още преди второто уволнение. Съдът намира, че действително в живота на въззивницата почти едновременно са се случили редица тежки житейски ситуации ( претърпяно ПТП с дълъг период на оздравяване, прекъсната бременност…), които са и се отразили неблагоприятно и са довели до необходимостта от медикаментозно лечение. Съдът обаче намира, че твърденията, че тези страдания са настъпили като последица от неправомерното второ прекратяване на ТПО са недоказани. Единствената незаинтересована свидетелка П. е категорична, че в този период от време въззивницата „ не и е правила впечатление на травмиран човек“, същата била „ весела“ „ с високо самочувствие“, „ усмихната“, „ оптимистично настроена“. Предвид изложеното, съдът намира предявения иск за недоказан, поради което не следва да се уважи. Не следва да се уважи и свързания с него акцесорен иск за лихви.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на възизваемия деловодни разноски за въззивна инстанция. Претендирано е адвокатско възнаграждение в размер на 1400.00 ( хиляда и четиристотин) лева. Направено е възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение. Според разпоредбата на чл.8 ал.2 т. 3 от Наредба № 1 /2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при така предявените искове минимално дължимото възнаграждение би било в размер на 685.80 лв. Самата въззивна страна обаче претендира възнаграждение в размер на 960.00 лв. Съдът намира, че тъй като са били предявени няколко иска, делото е с голям обем, а въззиваемата страна е била надлежно представлявана и защитавана чрез представяне на отговор на въззивната жалба и чрез процесуално представителство в с.з. дължимото и адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция е в размер на 1000.00 ( хиляда) лева.

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1044/04.09.2018г. по гр.д. № 1707/2017г., по описа на Сливенския районен съд  като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

         ОСЪЖДА М.Б.З., ЕГН ********** *** да заплати на Н.Т.С., ЕГН ********** *** деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 1000.00 ( хиляда) лева адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.