Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  1

 

 

гр. Сливен, 16.01.2019 г.

 

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на шестнадесети януари през двехиляди и деветнадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Соня В., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 542 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 1070/19.09.2018г. по гр.д. № 219/18г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че Ж.Н.Ж. дължи на „Алианц банк България“ АД, гр. София, сумата 3 279, 88 лв., представляваща дължим остатък от главница по договор за потребителски кредит № 36003/10.12.2009г., неплатена договорна лихва в размер на 823, 76 лв., неплатени наказателни лихви върху просрочената главница в размер на 1 190, 49 лв. за периода 07.09.2014г. – 06.09.2017г., неплатена неустойка в размер на 291, 73 лв. за периода 07.09.2014г. – 06.09.2017г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК – 07.09.2017г., до окончателното изплащане, за които на „Алианц банк България“ АД, гр. София е издадена заповед за незабавно изпълнение № 2788 от 13.09.2017г. по ч.гр.д. № 4229/2017г. на СлРС и изпълнителен лист, отхвърлени са като неоснователни, поради погасяване чрез плащане искът за главницата за разликата над 3 279, 88лв. до пълния предявен размер от 4 167, 13 лв. и искът за възнаградителната договорна лихва за разликата над 823, 76лв. до пълния претендиран размер от 1 808, 61 лв.,  отхвърлени са като неоснователни поради погасяване по давност на правото на иск искът за наказателни лихви за разликата над 1 190, 49 лв. до пълния предявен размер от 2 320, 32 лв. и за периода 10.10.2011г. – 07.09.2014г. и искът за неустойка за разликата над 291, 73 лв. до пълния предявен размер от 6 628, 35 лв. и за периода 10.10.2011г. – 07.09.2014г., и са присъдени съразмерно разноски на страните.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

 В законовия срок е постъпила и насрещна въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението в уважителните части, като твърди, че в тях то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че без да е направил пълно и всестранно изясняване на обстоятелствата, съдът е стигнал до погрешен извод. Неправилно е счел, че договорът не е обявен за предстрочно изискуем. Така се е произнесъл и по непредявен иск, което е недопустимо. Обратното, въззивникът счита, че от представените доказателства се налага именно този извод. Излага съображения относно изпращането на три покани-уведомления и развива доводи, че предсрочната изискуемост на кредита е възникнала от 01.12.2014г., а не – както съдът е приел, че от 10.12.2014г. е настъпил падеж, съгласно договорните клаузи и всички вземания са станали изискуеми с настъпване на падежа на последната погасителна вноска. Също така въззивникът се оплаква, че съдът не е взел предвид разминаването в сумите, посочени в заповедта, в погасителните планове, в договора и анекса и в експертизите, а е необходимо да има пълно тъждество между тях. Цитира практика на ВКС в тази насока. Съдът не е съобразил и че при предсрочната изискуемоствземането на кредитора е само за непогасения остатък от заетата сума – т.е. само за главницата по кредита. На последно място релевира доводи за неправилно приложение на института на давността, като въвежда и аргументи за неправилност поради недоказване от страна на ищеца на основателността на претенциите му.

Поради всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени атакуваното решение в уважителните му части и постанови ново, с което отхвърли изцяло исковете.  Претендира присъждане на разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваната част от обжалваното решение е постановена при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Заявява, че няма произнасяне по непредявен иск и излага доводи в тази насока. Анализирайки събраните доказателства заявява, че исковете в уважените им части, са доказани изцяло и по основание и по размер, и липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт в тях. Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба, да потвърди атакуваните части на първоинстанционното решение и да му присъди разноските за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

С насрещната въззивна жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува решението на СлРС в отхвърлителните части, касаещи претенциите за наказателните лихви и за неустойката. Насрещният въззивник твърди, че неправилно е приложен от съда института на погасителната давност и заявява, че макар правилно да е счел, че липсва обявена предсрочна изискуемост на вземането, необосновано е приел, че претенциите за лихви и неустойка са погасени по давност, тъй като това противоречи на разпоредбата на чл. 114 ал. 4 от ЗЗД. Счита, че тъй като искът е предявен като обща сума за главница, лихвата за забава с наказателна надбавка, а не като конкретни анюитетни вноски и акцесорни вземания, съдът не би могъл да се произнася за конкретен падеж на отделните вноски. Поради това моли въззивната инстанция да отмени в посочените части обжалваното решение и постанови ново, с което уважи претенциите за наказателни лихви и неустойка и за отхвърлените суми и периоди. Претендира разноски за тази инстанция.

В насрещната въззивна жалба няма направени нови искания.

В законовия срок не е постъпил писмен отговор от насрещната по насрещната въззивна жалба страна.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и насрещната въззивна жалба на насрещната страна и моли съда да отмени решението в атакуваните от него части и го потвърди в обжалваните от ищеца, претендира разноски за двете инстанции, представя списък за тази. Представя и писмена защита, в която подробно развива вече изложените доводи.

В с.з. за насрещния въззивник, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено от процесуалния представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба, поддържа отговора и своята насрещна въззивна жалба, и моли съда да потвърди решението на СлРС в атакуваните от ищеца части и го отмени в обжалваните от него отхвърлителни части и вместо това уважи изцяло претенциите му. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък.

 

 

Въззивният съд намира, че въззивната и насрещната въззивна жалба са редовни и допустими, отговарят на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната и насрещната въззивна жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно в засегнатите от жалбите части, поради което следва да бъде потвърдено в тях.

Изложените във въззивната и насрещната въззивна жалба оплаквания са неоснователни.

Основното оплакване на ответника-въззивник е свързано с неправилното интерпретиране от страна на решаващия съд на значението на представените от банката-ищец три броя покани-уведомления с идентичен текст, съответно – от 01.12.2014г., 20.01.2015г. и 13.02.2017г., в които фигурира изявленеие на кредитора, че ако посочените парични задължения не бъдат погасени в 7 дневен срок от уведомяването, банката обявява предсрочна изискуемост на вземанията си, която настъпва на 8-мия ден. Ищецът се стреми да обоснове твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита и от там да изведе заключение, че е недопустимо предявяването на вземането на банката на основание изтичане срока на договора, както и че така съдът се е произнесъл извън рамките на сезирането си.

Тези разсъждения са превратни и несподелими.

От една страна настъпването на предсрочната изискуемост се свързва задължително с надлежно уведомяване на длъжника. Представени са само изходящите от ищеца документи – „покани-уведомления“, носещи само датата на извеждането им в счетоводството на търговеца. Липсват всякакви годни писмени доказателствени средства, чрез които да се установи, че първата от тях /която единствено е с дата, предхождаща крайния срок по погасителния план/, е достигнала до длъжника. Останалите две по начало не биха могли и при получаването им от последния, да предизвикат ефекта на предсрочна изискуемост, именно поради прекратяване на договора вследствие изтичане на срока му. Горното означава, че кредиторът е пропуснал само възможността да се ползва от привилегиите на предсрочната изискуемост, но това по никакъв начин не рефлектира върху облигационните му права, произтичащи от договора.

Правилно решаващият съд е счел, че се касае за заявено искане по чл. 417 от ГПК за вземания, чийто падеж вече е настъпил и които по същество обективират целия остатък на задълженията, останали неплатени от ответника-кредитополучател. Няма разминаване нито между заявеното по заповедното производство и това в исковия процес, нито между последното и това, по което се е произнесъл първоинстанционният съд.

Също така е неоснователно оплакването за разминаване на сумите, претендирани в заповедта за незабавно изпълнение, в погасителния план и в счетоводните експертизи. Изискването на законодателя за предметно тъждество е спазено, закономерно е размерът на паричните задължения да търпи корекции с оглед изтеклото време и щом размерът им в исковото производство не надвишава този в заповедното и основанията им са идентични, няма пречка да бъде присъдена само тази част от търсената сума, за която се докаже надлежно, че е действително дължима.

От своя страна насрещният въззивник релевира доводи за незаконосъобразност на решението единствено във връзка с приложението на погасителната давност по отношение на вземанията за наказателни лихви и неустойка.

Настоящият съдебен състав ги намира за неоснователни.

На първо място е неправилно развитото от насрещния въззивник виждане, че тъй като искът е предявен като обща сума за главница, възнаградителна лихва, лихва за забава с наказателна надбавка и неустойка, а не като конкретни анюитетни вноски и акцесорни вземания, съдът не би могъл да се произнася за конкретен падеж на отделните вноски.

Всички вземания, произтичащи от договорните клаузи, са станали изискуеми с изтичане на срока за плащане на последната погасителна вноска – 10.12.2014г., но това не прави вземането на банката единно и неделимо. То е формирано от отделни задължения, никое от които не губи характера и конкретното си основание, поради което дължимостта му се преценява самостоятелно от съда, оттам – и основателността на претенцията за всяко едно от тях. Правилата на давността относно правото на иск също се прилагат индивидуално за всеки вид парично задължение, според вида, характера му и евентуалното наличие на уреждаща го договорна клауза. В тази насока е утвърдената репрезентативна практика на ВКС и съдилищата.

На следващо място трябва да се посочи, че първостепенният съд съвършено прецизно и правилно е определил както поредността на погасяване посредством направените плащания на всяко отделно задължение, така и дължимия остатък от всяко вземане. Също така е съобразил всички законови /общи и специфични/ разпоредби относно давността и правилно е приел, че правото на иск на ищеца и относно наказателните лихви, и относно договорната неустойка се погасяват с тригодишна  давност, имайки периодичен характер. При правилно отчитане на началните моменти, от които се поставя в течение давностният срок за всяка вноска, е стигнал до обоснования извод, че двете претенции са погасени за периода 10.10.2011г. – 07.09.2014г. за съответните части от сумите.

На последно място въззивният съд не намира за основателно и заключителното оплакване на насрещния въззивник относно нарушение на разпоредбата на чл. 114 ал. 4 от ЗЗД по отношение стартиране и отчитане на погасителната давност касателно вземането за договорната неустойка. Преценката на решаващия съд не се конфронтира със законовото правило. То гласи, че давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. Това означава, че след като в случая, съгласно чл. 14 от ОУ към договора за кредит, се дължи 10% месечна неустойка, то задължението има периодичен характер, периодът е едномесечен и начисляването се извършва в последния ден от месеца, поради което от този момент се поставя в течение давностният срок за всяко едно ежемесечно задължение. Именно в този смисъл е извършил преценката си районният съд, която въззивният изцяло споделя.

В обобщение – и въззивната и насрещната въззивна жалба са неоснователни, поради което не следва да се уважават. Не са налице визираните в тях пороци на ревизирания съдебен акт, които да наложат отмяната му в засегнатите с жалбите части. Същите следва да бъдат потвърдени. В необжалваните отхвърлителни части решението на СлРС е влязло в сила. Правилно са разпределени поради това и разноските за първоинстанционното производство.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се понесе от всяка от страните за себе си.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

 

                             Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1070/19.09.2018г. по гр.д. № 219/18г. на СлРС в обжалваните с въззивната и насрещната въззивна жалба ЧАСТИ, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цената на иска и характера на спора.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: