Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  203

гр. Сливен, 19.12.2018г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на деветнадесети декември през двехиляди и осемнадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 546 по описа за 2018  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 914/17.07.2018 г. по  гр.д. № 31/2018 г. на СлРС, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на Правосъдието, със седалище и адрес на управление ********* да заплати на К.И.К. на основание чл. 229 ал. 4 от ЗМВР /отм/, вр. чл. 212 ал. 4 от ЗМВР /отм./, сумата 6 249, 61 лв., представляваща брутните обезщетения за неползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск за периодите от 01.01.2003г. до 30.09.2009г. и от 01.10.2012г. до 30.06.2014г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на исковата молба на 02.01.2018г. и са присъдени разноски и такси по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.

С нея се атакува изцяло решението, като въззивникът счита, че то е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че материалното право на ищеца е погасено по давност, което прави иска неоснователен. Излага обстойни мотиви в защита на тезата си, като се позовава на теоретични постановки, анализира приложимите правни норми и цитира съдебна практика на съдилищата. Счита, че претенцията е следвало да бъде отхвърлена, а евентуално въвежда и довод за неправилност на съдебния акт и по отношение на приетия размер на обезщетението, тъй като неправилно е кредитирано заключението на експертизата, тъй като тя била изготвена въз основа на субективни свидетелски показания и начинът на изчисляване на обезщетението за допълнителен платен отпуск не следвало да е същият като за редовен платен годишен отпуск. Неправилно са преценени и доказателствата във връзка с компенсирането на 96 ч. през 2008г.

С оглед това иска от въззивния съд да отмени решението на СлРС и реши спора по същество. Иска преизчисляване на разноските съобразно окончателния изход на спора. Претендира разноски за тази инстанция.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че атакуваното решение е обосновано, законосъобразно и правилно. Развива довъди по всяко от наведените оплаквания, моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и потвърди атакувания акт. Претендира в пълен размер  разноските за двете инстанции, като обосновава размера им с голямата правна сложност на спора.

Няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок няма подадени насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа жалбата, оспорва отговора и моли за отмяна на решението и отхвърляне на иска, претендира разноски за двете инстанции, възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна. Няма нови искания.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище процесуалният му представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК оспорва  въззивната жалба и поддържа отговора си срещу нея, моли да бъде потвърдено обжалваното решение като му бъдат присъдени разноските за тази инстанция. Няма нови доказателствени искания.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и с оглед пълния обхват на  обжалването – допустимо.

Разгледано по същество, същото е частично неправилно.

Претенцията за заплащане на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възниква от момента на прекратяване на служебното правоотношение, когато се трансформира от право да се ползва отпуск в парично вземане, но само за тази част от допълнителния платен годишен отпуск, ползването на който не е погасено по давност. 

В процеса е своевременно въведено възражение от страна на ответника за изтекла погасителна давност относно правото на иск както и по отношение на материалното право.

В случая служебното правоотношение е прекратено на 12.10.2015г.

Исковата молба е предявена на 02.01.2018г.

Исковият период е заявен за 01.01.2003г. – 30.09.3009г. и за 01.10.2012-30.06.2014г.

По начало материалното право на ищеца за целия срок, обхванат от иска като начален и краен момент - от 01.01.03г. до 30.06.14г., се е регулирало от разпоредбите на отменения ЗМВР от 2006г., както и от ЗДСл.

Това означава, че материалното му право да ползва допълнителния си платен годишен отпуск, компенсиращ положен извънреден труд за периода от 01.01.03г. до 31.12.2009г./предвид пар.8в ЗДСл/, не се е погасило по давност, тъй като такова погасяване не е било законово регламентирано. След този момент, до края на исковия период – 30.06.2014г., при наличието на действието на разпоредбата на чл. 59а от ЗДСл и пар. 8в ЗДСл/в сила от 01.03.2011г./, материалното право на ползване на този отпуск се е погасявало по давност с изтичане на две години от края на всяка година, за която се полага, а този за 2010г. – от 31.12.2012г.

От тук следва,  че при непогасено за посочения период материално право, правото на иск би се погасило по правилата на приложимия за настоящия имуществен спор ЗДСл – чл. 125, с изтичане на тригодишна давност, считано от възникването му, тъй като това притезание става парично вземане с прекратяване на служебното правоотношение.

Разрешаването на въпросът дали е погасено материалното право на ищеца е предопределящо относно преценката за погасяване на правото на иск, тъй като то възниква само за непогасените права на страната.

Както бе посочено по-горе, правото на ползване на допълнителен платен годишен отпуск на ищеца за периода 01.01.2003г. – 30.09.2009г. a priori не е погасено по давност, тъй като в тази насока не е имало изрично законодателно предписание.

По неуредените в специалните закони /ЗИНЗС и ЗМВР и съответните подзаконови нормативни актове/ въпроси се прилагат съответно и разпоредбите на ЗДСл, по силата на пар. 1а от ЗР на ЗМВР /отм./, към който чл.19, ал.2 от ЗИНЗС препраща по неуредените въпроси, респ. след отмяната й /от 01.01.2011г./ - по аналогия /чл.46, ал.2 от ЗНА/.

Съгласно разпоредбата на чл. 59а, ал.1 от ЗДСл /ДВ, бр. 18 от 2011 г., в сила от 1.03.2011г./,  когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. Цитираната разпоредба, по силата на субсидиарното приложение на ЗДСл по неуредените в специалните закони въпроси, е приложима в настоящия случай. С посочената норма се въвежда 2-годишна давност за упражняване правото на платен годишен отпуск. Давността като правен институт, е предназначена за създаване на стабилност чрез предоставянето на възможност да се упражнят права във времеви граници. Доколкото за постигане на ефекта й е необходимо изтичането на срок на бездействие на носителя на правото, ако то не бъде упражнено в този срок, се погасява възможността за ползването му.

Тъй като предвидената в чл.59а от ЗДСл давност има действие занапред, то в случая тя не може да се отнесе към тази част от процесния период – 01.01.2003г. – 30.09.2009г., тъй като има еднозначно дадено разрешение в тази връзка. Съгласно Решение № 12 от 11.11.2010 г. на КС по к. д. № 15/2010г. и обявената с него противоконституционност на § 8а от преходните и заключителните разпоредби на Закона за държавния служител, поради противоречие с чл. 48, ал. 5чл. 16, чл. 48, ал. 1, чл. 4 и абз. 5 от Преамбюла на Конституцията, поради това, че той накърнява правото на ползване на платен годишен отпуск, придобит при друг правен режим, при уредба, която не е предвиждала давност за погасяване на правото на ползване, правото на ищеца да ползва допълнителния платен годишен отпуск, компенсиращ положен от него извънреден труд за посочения период, не е погасено по давност.

Правилата на законодателно въведената фигура на погасителната давност е приложима само за отрязъка от 01.10.2012г. - 30.06.2014г.

Така, по отношение на него е видно, че правото на ползване на допълнителния платен годишен отпуск като компенсация за положен от ищеца извънреден труд е погасено за 2012г. към 31.12.2014г.

За 2013г. то би се погасило към 31.12.2015г., а за 2014г. – към 31.12.2016г., но с прекратяването на служебното правоотношение на 12.10.2015г. тези срокове са терминирани, тъй като правата на служителя са се трансформирали ех legge в парични вземания преди затварянето на давностните срокове.

Следователно исквата претенция е неоснователна само за 2012г. и следва да бъде отхвърлена, поради липса на витално материално право, което обезсмисля и проверката касаеща изтичане на давностен срок за предявяване на иска.

От своя страна претенцията, касаеща периода 01.01.2003г. – 30.09.2009г. /както е заявена/ има за предмет непогасено материално право. Възражението за погасяване на правото на иск за нея е неоснователно, тъй като приложимата 3 годишна давност, с оглед характера на вземането, не е била изтекла към момента на завеждане на исковата молба на 02.01.2018г., тъй като служебното правоотношение, стартиращо давностния срок, е прекратено на 12.10.2015г.

Така, видно от експертните заключения, които в тази част са еднакви, за посочения период ищецът е имал право на компенсация за положения от него извънреден труд под формата на допълнителен платен годишен отпуск за периода 01.01.2003г. – 30.09.2009г. и за периода 01.10.2012г. – 30.06.2014г. в общ размер на 780, 5 часа – по 96 ч. за 2003г., 04г., 05г., 06г., 07г. и 09г., 78,8 ч. за 2013г., 53, 7 ч. за 2014г. и 72 ч. – за 2008 г., тъй като ответната дирекция е доказала компенсирането на извънреден труд през тази година с 3 дни отпуск съгласно заповед № Л-56/27.01.2009г. От този брой следва да се приспаднат 160 ч., признати с предходно съдебно решение по гр. д. № 5742/12 на СлРС и заповед Л561/27.01.2009г., като така часовете за компенсация стават общо 620, 5.

Ответникът не е установил ползването на допълнителен платен годишен отпуск за тези полагащи се на ищеца часове, поради което при прекратяване на служебното му правоотношение следва да бъде заплатено обезщетение за тях, в каквото се е трансформирало неупражненото и непогасено по давност право на ползване на този отпуск.

Размерът на това обезщетение се определя на сумата 4 486, 21 лв. – 620, 5 ч. х 7, 23 лв. Съдът приема за правилен този начин на калкулиране, използван от вещото лице и счита за неоснователни доводите на въззивника, че е налице съществена разлика между редовния платен годишен отпуск и допълнителния платен годишен отпуск, който не е постоянна величине и поради това следва да се изчислява по различен начин.

Обратното, този въззивен състав намира, че липсва причина да се счете, че допълнителният годишен отпуск по чл. 211 ЗМВР /отм./ има различен статут от „редовния“ платен годишен отпуск, и спрямо него се прилагат някакви различни правила. Двата вида отпуск са идентични по същност, предназначение и характеристики – това, че първият се следва за труд, положен в рамките на работното време, а вторият – за труд, положен извън нормалната му продължителност – не е причина по никакъв начин да се приеме, че се касае за различни права и упражняването им се подчинява на различни правила. В действителност самото наименование „допълнителен годишен отпуск  показва, че законодателят и лингвистично се е постарал да посочи тъждеството в характера на правата, като разграничението не е същностно, а ориентировъчно.

Така въззивната жалба се явява частично основателна – за сумата 1 763, 70 лв. и относно претенцията за 2012г. и в тази част следва да се уважи. Атакуваното решение следва да се отмени по отношение на този период и този размер и вместо това бъде постановено ново решение, с което претенцията бъде отхвърлена за тях.

В останалата част решението на първостепенния съд следва да се потвърди.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да се разпредели между страните.

Присъдените в първоинстанционното производство такива, с оглед стабилизирането на признатите от съда, следва да се преизчислят както следва – на ищеца се дължат разноски съразмерно на уважената част от иска в размер на 461, 20 лв., а на ответника – съразмерно на отхвърлената част – в размер на 211, 70 лв.

За въззивното производство, съобразно уважената част от жалбата, въззиваемият дължи на въззивника разноски в размер на 63, 49 лв., а въззивникът следва да бъде осъден да му заплати разноски съразмерно на отхвърлената част в размер на 461, 19 лв. С оглед направеното своевременно възражение за прекомерност и след собствена преценка на действителната фактическа и правна сложност наспора, съдът определя размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия на 642, 48 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 914/17.07.2018 г. по  гр.д. № 31/2018 г. на СлРС с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на Правосъдието да заплати на К.И.К. на основание чл. 229 ал. 4 от ЗМВР /отм/, вр. чл. 212 ал. 4 от ЗМВР /отм./ сумата 6 249, 61 лв., представляваща брутните обезщетения за неползвани по 12 дни годишно допълнителен платен годишен отпуск за периодите от 01.01.2003г. до 30.09.2009г. и от 01.10.2012г. до 30.06.2014г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на исковата молба на 02.01.2018г. в частта за обезщетението за 2012г. и за сумата 1 763, 70 лв., както и по отношение на присъдените на К.И.К. разноски за сумата над 461, 20 лв. и дължимите от Главна дирекция „ИН“ такси и разноски за в.л. – за сумата 211, 70 лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от К.И.К. ЕГН ********** *** против ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ при МП иск с правно чл.212, ал.4, вр. с ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./отм./ за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за 2012г.  и за сумата 1 763, 70 лв.като НЕОСНОВАТЕЛЕН.  

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 914/17.07.2018 г. по  гр.д. № 31/2018 г. на СлРС  в останалата обжалвана часткато ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

ОСЪЖДА К.И.К.  да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при МП направените разноски по делото в първоинстанционното производство съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 211, 70 лв. и разноски за въззивното производство съразмерно на уважената част от въззивната жалба в размер на 63, 49 лв.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при МП да заплати на К.И.К. направените разноски за въззивното производство съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба в размер на 461, 19 лв. 

 

Решението подлежи на касационно обжалване  пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: